Едит Несбит
Децата от гарата (14)

Четиринадесета глава
Развръзката

Животът в Трите комина вече не беше същият, откакто старият господин дойде да види внука си. Макар сега да знаеха името му, децата никога не го нарекоха с него — поне не помежду си. За тях той си остана завинаги „старият господин“. И аз си мисля, че е добре и за нас да си остане старият господин. Нали нямаше да ви изглежда по-истински, ако ви бях казала, че името му е Снукс или Дженкинс (нещо, което без това не е вярно)? А и в крайна сметка, може да ми бъде позволено да запазя поне една тайна. Тази е единствената. Вече съм ви казала всичко, с изключение на това, което ще научите от тази глава, която, впрочем, е последната. Така че, засега не съм ви казала съвсем всичко. Но ако не направя това, книгата никога няма да свърши, а би било жалко, нали?

Та, както казах, животът в Трите комина вече не беше същият. Готвачката и домашната помощница бяха много мили (нямам нищо против да ви съобщя имената им — те се казваха Клара и Етелуин). Но те намекнаха на майката, че някак не държат на компанията на госпожа Вини, защото тя била една стара клюкарка. Така че госпожа Вини идваше само по два пъти в седмицата — за прането и за гладенето. После Клара и Етелуин казаха, че могат да се справят отлично и с цялата работа, стига никой да не им се бърка. А това означаваше, че децата вече не трябваше да правят чая и да прибират и мият приборите след това, нито пък да чистят стаите от прах.

Това би оставило голяма празнина в живота им, макар всеки да се преструваше пред себе си и пред останалите, че мрази домакинската работа. Но сега, когато майка им не пишеше и не се занимаваше с къщата, на нея й оставаше време за уроци. А уроците трябваше да се учат. Колкото и да е прекрасен човекът, който ти ги преподава, уроците са си уроци. И най-приятните уроци са по-лошо забавление от беленето на картофи или паленето на огън например.

От друга страна, ако майка им сега имаше време за уроци, то тя имаше време и да си играе с децата, и да им съчинява стихчета, както някога. А откакто бяха дошли в Трите комина, тя все нямаше време за стихчетата.

В тези уроци имаше нещо много странно. Каквото и да учеха, на децата все им се искаше да беше нещо друго. Когато Питър учеше латински, не го оставяше мисълта колко хубаво би било да учи история като Боби. Боби би предпочела математиката, която обаче се бе паднала на Филис. А Филис, разбира се, мислеше латинския за най-, най-интересния предмет.

Така един ден, когато седнаха, готови за уроците си, всеки от тях намери по едно малко стихче на своето място. Подобни неща, разбира се, правеха уроците много по-весели. Все нещо е да знаеш, че човекът, който те учи, разбира, че не всичко ти върви по мед и масло. И не си мисли, че единствената причина да не си знаеш уроците, преди да си ги научил, е само твоята собствена глупост!

След време, когато кракът на Джим започна да се оправя, им беше много приятно да се качват при него, да седят там и да слушат разни истории за неговия училищен живот и за другите момчета. Имаше едно момче на име Пар, за което Джим изглежда си бе създал най-ниското възможно мнение. А имаше и едно на име Уигзби Майнър, към чиито възгледи Джим хранеше голямо уважение. Освен това имаше и трима братя на име Пейли. На най-малкия му викаха Пейли Трети. Той много обичаше да се бие.

Питър попиваше всичко това с дълбоко вълнение, а и майката изглежда слушаше с известен интерес, защото един ден тя даде на Джим лист хартия, на който бе написала стихче за Пар, споменавайки и Пейли и Уигзби по име. И това бе направено по най-неповторим начин. А също така бяха изредени и всички причини, поради които Джим не харесваше Пар, както и мъдрото становище на Уигзби по въпроса. Джим бе изключително доволен. Никога досега не бе получавал стихче, написано лично за него. Той го препрочита, докато го научи наизуст, а после го изпрати на Уигзби, който го хареса почти толкова, колкото и Джим.

Джим просто не можеше да се начуди как е възможно една майка да е толкова остроумна, че да напише такова нещо. За останалите това наистина изглеждаше възхитително, но все пак — естествено. Нали разбирате, те бяха свикнали да имат майка, която може да пише стихчета просто тъй, сякаш си говори.

Джим научи Питър да играе на шах, на дама и на домино. Изобщо, това бяха хубави, спокойни времена.

Кракът на Джим се оправяше и между Боби, Питър и Филис започна да се заражда едно общо чувство, че трябва да измислят нещо, което да го зарадва. Само игрите не бяха достатъчни, трябваше да бъде нещо наистина мило. Но се оказа изключително трудно да измислят каквото и да било.

— От това нищо няма да излезе — каза Питър, след като бяха мислили, докато почувстваха главите си натежали, — като не можем да измислим нещо, с което да го зарадваме, значи не можем и това е. Може би просто от само себе си ще се случи нещо, което той ще хареса.

— Понякога нещата наистина се случват от само себе си, без да ги искаш — каза Филис.

— Иска ми се нещо да се случи — каза Боби замечтано, — нещо чудно.

И нещо чудно наистина се случи точно четири дни след като тя изрече тези думи. Щеше ми се да кажа, че стана три дни след това, защото във вълшебните приказки нещата се случват винаги след три дни. Но това не е вълшебна приказка, а и дните наистина бяха четири, а не три. Пък аз не правя нищо друго, освен да се придържам към истината.

През последните дни те сякаш вече не бяха „децата от гарата“. И с течение на времето у всеки един от тях бе започнало да се заражда едно мъчително чувство, на което един ден Филис даде израз:

— Чудя се дали на железопътната линия не й е мъчно за нас — каза тя жалостиво. — Вече въобще не ходим да я виждаме.

— Изглежда неблагодарно — допълни Боби. — Ние толкова я обичахме, когато нямаше никой друг, с когото да си играем.

— Нали Пъркс винаги се отбива да пита за Джим — каза Питър, — а и стрелочникът дойде да ни каже, че момчето му е по-добре.

— Нямах предвид хората — обясни Филис. — Имах предвид милата железопътна линия сама по себе си.

— Това, което не ми харесва — каза Боби в този четвърти ден, който се падна вторник, — е, че спряхме да махаме на влака от 9:15 и да пращаме поздрави на татко по него.

— Хайде да започнем отново — каза Филис.

И всички решиха да отидат на гарата.

Струваше им се, че е изминало страшно много време от онази първа сутрин в Трите комина, когато бяха станали много рано, бяха прогорили чайника на огъня, бяха закусвали с ябълков пай и за пръв път бяха видели железопътната линия.

Сега беше септември и торфът по склона беше сух и пръхкав. Рехави дълги треви стърчаха като нишки златна тел. Сини камбанки трептяха на своите жилави, стройни стебла. Заешките уши^[1] разтваряха широко и равно своите лилаво оцветени кръгове. А звездиците на звъниката блестяха по краищата на езерото, което се намираше на половината път до железопътната линия. Боби събираше цветята с пълни шепи и си мислеше колко хубаво щяха да изглеждат те, разпръснати по зелено-розовото копринено одеяло, което сега покриваше счупения крак на Джим.

— Побързай — каза й Питър, — или ще пропуснем влака от 9:15!

— Аз не мога да бързам повече от това — оправдаваше се Филис. — О, връзката ми се е развързала отново!

— Сигурно на сватбата ти — подразни я Питър, — връзката на обувката ти ще се развърже, когато минаваш по пътеката към олтара. И мъжът ти, този, за когото ще се омъжваш де, ще се препъне в нея и ще си сплеска носа в мозайката на пода, и тогава ти ще кажеш, че не искаш да се омъжиш за него, и ще си останеш стара мома.

— Няма — каза Филис. — По-скоро бих се омъжила за човек със сплескан нос, отколкото съвсем да не се омъжа.

— Ще бъде кошмарно да се венчаеш за мъж със смачкан нос все пак — продължи Боби. — Та той дори няма да може да помирише цветята на сватбата. Това не е ли ужасно!

— Каква сватба! — извика Питър. — Погледнете! Семафорът е спуснат. Трябва да тичаме!

Те хукнаха и стигнаха навреме. За пореден път развяха носните си кърпички към влака от 9:15.

— Прати поздравите ни на татко! — извика Боби.

И останалите също извикаха:

— Прати поздравите ни на татко!

Старият господин махна през прозореца на своето първокласно купе. Махна доста силно. Но в това нямаше нищо кой знае колко странно, защото той винаги им беше махал. Странното беше, че от всички прозорци запърхаха кърпички, развяха се вестници, непознати хора ги поздравяваха весело. Влакът премина тържествено със свистене и рев, малките камъчета заподскачаха и затанцуваха между траверсите, а децата се спогледаха изумени.

— Какво, за бога, значи това? — попита Питър, но не очакваше да получи отговор.

— Не зная — рече Боби. — Може би старият господин е казал на хората от влака да гледат за нас и да ни махат. Той е знаел, че това ще ни зарадва!

И наистина, колкото и да е странно, именно така беше станало. Старият господин, когото всички на неговата гара познаваха и уважаваха, бе отишъл там рано тази сутрин и бе застанал на вратата, където стои младият човек с интересната машинка за перфориране на билети в ръка. Той казваше нещо на всеки пътник, който минеше през тази врата. И след като кимнеше на това, което старият господин бе казал — кимванията изразяваха всякакви нюанси на изненада, интерес, съмнение, весело одобрение и намръщено съгласие — всеки пътник продължаваше към перона и разтваряше вестник „Таймс“ и прочиташе една конкретна статия. И когато пътниците се качваха във влака, те казваха на останалите пътници, които вече бяха там, това, което им беше казал старият господин. После останалите пътници също поглеждаха в своите вестници и придобиваха много доволен вид. И когато влакът мина покрай оградата, където стояха трите деца, вестници, ръце и кърпички се размахаха лудо. Така цялата страна на влака, която беше към децата, запърха в бяло. На децата почти им се стори, че самият влак е оживял и най-после отговаря на поздравите, които му бяха отправяли тъй дълго и щедро.

— Това е най-невероятна небивалица! — каза Питър.

— Най-небивалата! — отвърна като ехо Филис.

Но Боби каза:

— Не ви ли се струва, че махането на стария господин изглеждаше някак по-особено от обикновено?

— Не — казаха останалите.

— На мене пък ми се струва — каза Боби. — Аз мисля, че той се опитваше да ни обясни нещо с вестника си.

— Да обясни какво? — попита Питър неразбиращо.

— Не зная — отговори Боби, — но наистина се чувствам странно. Чувствам се точно сякаш всеки момент нещо ще се случи.

Децата се прибраха в Трите комина. През този ден уроците се сториха на Боби по-трудни от обикновено. Тя наистина толкова много се измъчи над една обикновена задача за поделянето на 48 фунта месо и 36 фунта хляб на 144 гладни деца, че майка й я погледна разтревожено.

— Не ти ли е добре, мила? — попита я тя.

— Не зная — беше неочакваният отговор на Боби. — Не зная какво ми е. Не е мързел във всеки случай. Мамо, би ли ме освободила от уроци днес? Иска ми се да остана за малко сама.

— Да, разбира се, щом искаш — съгласи се майката, — но…

Боби изскочи навън. Майка й я намери в антрето да търси слепешката сред дъждобраните и чадърите сламената си шапка.

— Какво има, мила? — разтревожи се майката. — Нали не си болна?

— Не зная — отговори Боби, леко задъхана. — Но искам да остана сама.

— Нямаше ли да е по-добре да полегнеш? — каза майката, отмятайки косата от челцето й.

— Мисля, че повече ще се освежа в градината — каза Боби.

Но тя не можа да остане и в градината. Ружите и късните рози й изглеждаха така, сякаш очакват да се случи нещо. Това бе един от онези все слънчеви есенни дни, когато цялата природа изглежда застинала в някакво очакване.

Но Боби не можеше да чака.

— Ще ида до гарата — каза си тя, — да се поразговоря с Пъркс и да питам как е момченцето на стрелочника.

И тя тръгна надолу. По пътя срещна старата пощаджийка, която я прегърна и целуна, но за известно учудване на Боби не й каза нищо друго освен:

— Господ да те благослови, миличка… — и след кратка пауза: — Бягай… хайде.

Момчето на фабриканта, чието поведение обикновено беше малко по-лошо от вежливо и малко по-добро от презрително, сега докосна шапката си и изрече забележителните думи:

— Добрутро, госпожице, сигурен съм, че всичко ще се нареди…

Ковачът, който вървеше срещу нея с отворен вестник в ръце, се държа още по-особено. Той се ухили широко, макар по правило да не бе от мъжете, които се усмихват, и размаха вестника много преди да се е изравнил с Боби. А когато се разминаваха, каза в отговор на нейното „Добро утро“:

— Да ти е добро утрото, госпожичке, и още много такива! Желая ви щастие, от все сърце!

— О! — каза си Боби и сърцето й ускори ударите си. — Нещо наистина ще се случи! Сигурна съм, всички са толкова странни, като в сънищата.

Началникът на гарата стисна топло ръката й. Всъщност той я разтърси нагоре и надолу като дръжка на помпа. Но не й даде обяснение за този ентусиазиран поздрав. Само каза:

— Влакът от 11:54 има малко закъснение, госпожице. Претоварен е през ваканционния период — и влезе много бързо в стаята си.

Пъркс никакъв не се виждаше и Боби си поигра с гаровата котка. Тази дама, която обикновено бе доста необщителна, днес дойде да се отрие в кафявия чорап на Боби с извит гръб, полюшваща се опашка и съчувствено мъркане.

— Божичко! — каза Боби, навеждайки се да я погали, — колко са мили всички днес, дори и ти, писано!

Пъркс се появи, когато бе обявено пристигането на влака от 11:54. И той, като всички тази сутрин, носеше вестник.

— Здрасти! — каза той. — Ей ви и вас. Е, ако това е влакът, ще бъде чудна работа! Господ да ви благослови, миличкото ми! Гледам го във вестника и не си спомням някога през целия си живот да съм се радвал толкова! — Той погледна Боби за момент и после каза: — Не мога да се сдържа, госпожичке, няма да се обидите, знам, в ден като този! — и с тези думи той я целуна първо по едната, а после и по другата буза.

— Не се сърдите, нали? — попита той разтревожено. — Нали не си позволявам прекалено голяма волност? В ден като този, знаете…

— Не, не — каза Боби, — разбира се, скъпи господин Пъркс. Ние ви обичаме като роднина… но… в какъв именно ден?

— Като днешния! — каза Пъркс. — Нали ви казвам, че го прочетох във вестника?

— Какво сте прочели във вестника? — попита Боби, но влакът от 11:54 вече пухтеше на гарата и началникът викаше Пъркс.

Боби остана сама с котката, която я гледаше изпод пейката с приятелски златисти очи.

Вие, разбира се, вече знаете точно какво щеше да се случи. Но Боби не беше толкова досетлива. Тя имаше онова смътно, объркано усещане, което обхваща сърцето на човек в сънищата. Какво точно очакваше сърчицето й, не мога да кажа — може би именно онова нещо, което, както вие, така и аз знаем, че щеше да се случи. Но съзнанието й все още нищо не очакваше. То беше почти празно и не усещаше нищо освен умора, притъпеност и онази празнота, която изпълва тялото ви, след като сте ходили дълго, а времето ви за обяд наистина отдавна е минало.

От влака от 11:54 слязоха само трима души. Първият бе един селянин с две кошници, пълни с живи пиленца, които тревожно протягаха ръждивочервените си главички през плетеницата от пръчки. Втората беше госпожица Пекит, братовчедката на жената на бакалина, с една тенекиена кутия и три пакета, увити в кафява хартия, а третият…

— О! Татко! Моят татко! — Този вик проряза като нож сърцата на всички във влака. Хората протегнаха глави през прозорците, за да видят един висок блед мъж с устни, плътно сключени в тънка линия, и едно малко момиче, което се бе вкопчило в него с ръце и крака, докато ръцете на мъжа го прегръщаха.

* * *

— Знаех си аз, че ще се случи нещо чудно — каза Боби, докато се изкачваха по пътя, — но не мислех, че ще бъде това. О, моят татко, моят татко!

— Значи мама не е получила писмото ми? — попита бащата.

— Тази сутрин нямаше никакви писма. О! Татко! Наистина си ти, нали?

Една ръка, която тя не бе забравила, хвана нейната и я увери, че не сънува.

— Ти трябва да влезеш сама, Боби, и да кажеш на мама много внимателно, че всичко е наред. Заловиха човека, който го е извършил. Сега всички знаят, че не е бил твоят татко.

— Аз винаги съм си знаела, че не си ти — каза Боби. — Аз, мама и нашият стар господин.

— Да — продължи бащата, — всичко се разкри благодарение на него. Мама ми писа, че ти си научила всичко. Каза ми и какво си била за нея през цялото това време. Моето малко момиче! — И те спряха за минута, за да мине вълнението им.

А сега ги виждам да пресичат ливадата. Боби влиза в къщата. Опитва се да възпре говора на очите си, преди устните й да са намерили подходящите думи, с които да каже на мама много внимателно, че мъката, борбата и раздялата веднъж завинаги са свършили и татко си е дошъл вкъщи.

Виждам бащата да се разхожда из градината и да чака… Той гледа цветята и всяко цвете е едно чудо за очите, които през всичките тези месеци на пролетта и лятото са гледали само каменни плочи, чакъл и оскъдна трева. След малко той оставя градината и се изправя до вратата. Това е задната врата, а лястовиците кръжат над двора. Те се готвят да отлетят от студените ветрове и пронизващия мраз към земята, където е вечно лято. Това са същите онези лястовици, за които децата бяха направили малките глинени гнезда.

Сега вратата на къщата се отваря. И Боби вика:

— Влез, татко!

Той влиза и вратата се затваря след него. Аз предлагам да не го следваме вътре. Мисля, че точно сега не сме желани там. Мисля, че е най-добре да се отдалечим бързо и тихо. Накрая на ливадата, сред тънките златисти стръкове трева и камбанките, сред заешките уши и звъниката можем просто да хвърлим един последен поглед през рамо към бялата къща, където нито ние, нито пък който и да било друг е желан сега.