Едит Несбит
Децата от гарата (4)

Четвърта глава
Бандит във влака

Това, което беше останало от втория чаршаф и от черната боя, идеално влезе в употреба за изработката на плакат, на който се мъдреше следният надпис:

ТЯ ВЕЧЕ ПОЧТИ ОЗДРАВЯ,

БЛАГОДАРИМ ВИ

Плакатът бе закован на оградата около две седмици след пристигането на чудесната кошница. Старият господин го видя и радостен махна на децата. Сега трябваше да разкажат на майка си какво бяха направили, докато е била болна. А се оказа, че това не е никак лесно.

Майка им страшно се ядоса. Никога преди не бяха я виждали така разгневена. И най-лошото — започна да плаче. (Плачът е заразен, смятам аз, също като шарката и магарешката кашлица. Ако не друго, сигурна съм, че всеки от вас поне веднъж е участвал в такъв дружен плач.)

Майката спря първа и избърса очите си:

— Съжалявам, че избухнах така, милички, защото, сигурна съм, не можете да го разберете.

— Не сме искали да направим нищо лошо, мамо — изхълца Роберта, а Питър и Филис подсмръкнаха.

— Слушайте сега — каза майка им, — истина е, че сме бедни, но имаме достатъчно, за да преживяваме. Не трябва да разправяте на всички за проблемите на семейството ни, това не е редно. И никога не искайте разни неща от непознати. Обещавате ли?

Те я прегърнаха и притиснаха мокрите си бузи към нейните и обещаха никога да не правят така.

— А аз ще напиша писмо на вашия стар господин и ще му кажа, че не одобрявам… о, разбира се, първо трябва да му благодаря за любезността. Вашата постъпка е тази, която не одобрявам, милички, а не неговата. Той е постъпил много любезно.

После, когато децата останаха сами, Боби каза:

— Мама не е ли чудесна? Покажете ми друг възрастен, който да се извини, задето е избухнал.

— Да — съгласи се Питър, — наистина е чудесна, но е направо ужасно, когато се ядоса.

Те отнесоха писмото на началника на гарата.

— Доколкото си спомням, казахте, че нямате приятели извън Лондон — каза той.

— Сприятелихме се с него наскоро — отвърна Питър.

— Но той не живее наблизо.

— Да, запознахме се с него от влака.

После началникът на гарата се върна зад малкото прозорче, през което продаваше билетите, а децата отидоха да си поприказват с носача. Научиха, че се казва Пъркс и е женен с три деца, че лампите отпред на локомотивите се казват „фарове“, а тези отзад — „буферни фенери“.

Същия ден децата за пръв път забелязаха, че локомотивите не са еднакви.

— Еднакви ли? — каза Пъркс. — За бога, госпожице, в никакъв случай. Еднакви са, колкото вие и аз сме еднакви. Този мъничкият, дето няма тендер, дето мина току-що самичък, това беше резервоар, ей го там… заминава на маневри от другата страна на Мейдбридж. Това локомотивче например прилича на вас, госпожичке. А има и яки локомотиви, огромни, силни машини с по три колела от двете страни — такъв един локомотив прилича на мен. Освен това има и локомотиви за главните линии. Те са като този млад господин тук, когато порасне и спечели всички състезания в своето училище. Такъв локомотив е колкото бърз, толкова и мощен, като този от 9:15.

— Зеления дракон — каза Филис.

— Зеления дракон ли? — смая се Пъркс. — Ние помежду си му викаме Охлюва, госпожице. Закъснява най-много от всички влакове по линията.

— Но локомотивът е зелен — упорстваше Филис.

— Да, госпожице, ама такива са и охлювите през някои сезони на годината.

Докато се връщаха вкъщи за вечеря, децата се съгласиха, че носачът е много забавен човек.

 

 

На следващия ден Роберта имаше рожден ден. Следобеда тя бе учтиво, но твърдо помолена да излезе и да не се връща, докато не стане време за чай.

— Не трябва да виждаш това, което ще подготвим — обясни Филис. — Ще бъде славна изненада.

И Роберта излезе в градината сам-самичка. Направи опит да се чувства благодарна, но усещаше, че по-скоро би предпочела да помага, все едно какво правеха, отколкото да прекара сама следобеда на рождения си ден, колкото и славна да беше изненадата.

Сега, когато остана сама, Роберта си припомни думите, които майка й бе изрекла в една от ония трескави нощи, когато ръцете й пареха, а очите й искряха: „Откъде ще намеря пари да платя на лекаря?“.

Момичето се разхождаше напред-назад из градината сред напъпилите розови храсти, покрай люляковите храсти и американското грозде. Колкото повече мислеше за сметката при лекаря, толкова по-малко тази мисъл й се харесваше.

Внезапно Роберта реши как да постъпи. Излезе през страничната врата на градината и с бързи стъпки стигна моста върху речния канал, през който се прехвърляше пътят за селото. Спря и зачака. Беше й много приятно да стои, подпряла лакти върху топлия камък на перилата, и да гледа надолу към бистрата вода на канала. Досега Боби не беше виждала друг канал освен Регентския, а там водата съвсем не беше чиста. Не беше виждала и друга река освен Темза, която щеше да е чудесна река, ако можеше да си поизмие лицето.

Може би децата щяха да обикнат канала толкова, колкото и железниците, ако не бяха два факта. Първият бе, че откриха първо железопътните линии — през онази приказна сутрин, когато откриха къщата, пътя и огромните хълмове край него. Чак няколко дни по-късно откриха канала. Втората причина бе, че всички хора, свързани с влаковете, бяха толкова мили към тях — началникът на гарата, носачът и старият господин, който им махаше за поздрав. А тези, които работеха по канала бяха всичко друго, но не и мили. Те караха бавните си шлепове нагоре-надолу или водеха за юздите старите коне по пътеката за извличане на шлеповете. Копитата им пръскаха кал, докато опъваха дългите въжета. Питър веднъж попита един от шлепчиите колко е часът и получи отговор да се „разкара“ с такъв свиреп тон, че момчето даже не се спря, за да му отвърне, че той, Питър, има същото право като него да върви по пътеката. Всъщност на Питър му дойде на ум да отговори каквото и да е едва след като шлепчията беше отминал.

А веднъж, когато децата бяха намислили да ловят риба в канала, едно момче от шлепа започна да ги замеря с буци въглища и улучи Филис в тила. Тя тъкмо се навеждаше да си завърже обувката. И макар че буцата едва я докосна, това силно охлади желанието й да ходи за риба.

На моста обаче Роберта се чувстваше на сигурно място, защото можеше да гледа надолу към канала и ако някое момче се канеше да метне буца въглища, момичето можеше да залегне зад парапета.

Внезапно се зачу шум от колела, точно както очакваше. Идваше двуколката на доктора, а в двуколката, разбира се, беше самият доктор.

Той дръпна поводите и извика:

— Привет на главната сестра! Ще се качиш ли?

— Искам да поговорим — каза Боби.

— Състоянието на майка ти не се е влошило, нали?

— Не… обаче…

— Добре, качвай се да се повозим.

Роберта се покатери вътре и хубавото кафяво конче трябваше да завие обратно — нещо, което изобщо не му хареса, защото то очакваше с нетърпение торбата си с овес.

— Страхотно е — извика Боби, когато двуколката полетя по пътя край канала.

— Кажи сега какво те тревожи — попита докторът.

Боби си играеше неспокойно с ремъците на гюрука.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я мистър Форест.

— Трудно ми е да изплюя камъчето, както се изразихте — каза Боби, — защото мама ни забрани.

— И какво точно ви забрани мама?

— Да разправяме на всеки, че сме бедни. Но вие не сте всеки, нали?

— Не, не съм — засмя се докторът. — Е?

— Добре, зная, че докторите са много специални… искам да кажа — скъпи. А госпожа Вини ми каза, че нейното лечение струвало само две пени седмично, защото членувала в един клуб.

— Да.

— Разбирате ли, тя ми каза колко добър лекар сте и аз я питах как тогава може да си позволи да се лекува при вас, защото тя е доста по-бедна от нас. Била съм в къщата й и зная. И тогава тя ми каза за клуба, и аз реших да ви питам… но не искам мама да се тревожи! Не може ли и ние да бъдем в клуб, също като госпожа Вини?

Лекарят мълчеше. Той самият беше твърде беден и се беше зарадвал, че към клиентелата му се е прибавило още едно семейство. Така че навярно чувствата му в този момент са били смесени.

— Не ми се сърдите, нали — попита Боби с много слаб глас.

Докторът се сепна.

— Да се сърдя? Как бих могъл? Ти си една много разумна млада дама. Виж сега, не се притеснявай. Ще направя така, че всичко с майка ти да бъде наред, даже ако трябва да открия специален, нов-новеничък клуб, само за нея. Погледни, оттук започва акведуктът.

— Какво е това акве… дукт? — попита Боби.

— Воден мост — каза докторът. — Виж.

Пътят се изкачваше до един мост над канала. От лявата страна имаше стръмна скала с дръвчета и храсти, които бяха израснали от пукнатините й. Тук каналът преставаше да следва извишаването на хълма, а потичаше по свой собствен мост — огромен мост с високи арки, който пресичаше напречно цялата долина.

Боби пое дълбоко въздух.

— Наистина е огромен, нали? — каза тя. — Като на картинките в „Историята на Рим“.

— Точно така — съгласи се докторът, — именно на това прилича. Древните римляни са били големи майстори на акведукти. Това е чудесен образец на инженерството.

— Мислех, че инженерството се занимава с правене на локомотиви^[1].

— А, има различни видове инженерство — правенето на пътища, мостове и тунели е един от тях. Правенето на укрепления е друг. Е, трябва да се връщаме. И запомни, не трябва да се тревожиш за сметките при лекаря, иначе самата ти ще се разболееш и тогава ще ти изпратя сметка, дълга колкото акведукта.

 

 

В началото на ливадата, която се спускаше от пътя към Трите комина, Боби се раздели с доктора с усещането, че е постъпила правилно. Знаеше, че майка й може би няма да мисли така. Но Боби беше сигурна, че поне веднъж тя беше правата и се засмъква надолу по скалистия склон, изпълнена с едно наистина радостно чувство.

Филис и Питър я посрещнаха на задната врата. Те бяха необичайно чисти и спретнати, а Филис си беше сложила червена панделка в косите. Боби също си върза панделка, само че синя. Едва бе успяла да се приготви за празника, когато една малка камбанка звънна.

— Хайде! — каза Филис. — Изненадата е готова. Сега почакай, докато камбанката звънне втори път и тогава можеш да влизаш в трапезарията.

И Боби зачака.

— Зън-зън — обади се малката камбанка и Боби влезе в трапезарията, доста смутена. Още щом прекрачи прага тя се озова в чуден свят от светлини, цветя и звуци. Майка й, Питър и Филис стояха до масата. Щорите бяха спуснати и на масата имаше дванадесет свещи, по една за всяка година на Роберта. Масата бе покрита с цветя, а на мястото, на което щеше да седне Роберта, имаше венец от незабравки и няколко малки пакетчета. Мама, Питър и Филис пееха песничка за рождения й ден. Роберта знаеше, че майка й е написала текста специално за нея. Това беше обичай на мама за рождените им дни. Беше наложен на четвъртия рожден ден на Боби, когато Филис беше още бебе. Боби си спомняше как я караха да учи стиховете, които да каже пред татко „за изненада“. Тя се чудеше дали и майка й не си ги спомняше. Четиригодишното стихче беше:

Татко, аз съм четиригодишна

и да расна още е излишно.

Най-добре на четри спри,

две плюс две, едно плюс три.

 

Аз обичам две плюс две —

мама, Питър, Фил и теб.

А пък ти — едно плюс три —

мама, Питър, мен и Фил.

Целуни си дъщеричката,

че сама научи всичко туй.

Песента, която останалите пееха сега, гласеше следното:

Нашата Роберта

зло да не я стига —

от нас ако зависи,

през всичките й дни.

 

Нейният рожден ден

за нас е въжделен ден,

подаръци й носим

и песен й редим.

 

Щастие над нея

съдбата да излее,

в пътуване най-чудно

животът й да мине.

 

Под простори светли,

сред сърца приветливи,

скъпа Боб, за много

весели години!

Когато свършиха песента, извикаха: „Три пъти ура за нашата Боби!“ и трите „ура“ екнаха в стаята. Боби се чувстваше така, сякаш всеки момент ще се разплаче — нали познавате това странно гъделичкане в носа и боцкането в клепачите? Но преди сълзите й да потекат, всички я разцелуваха и запрегръщаха.

— А сега — каза майка й, — виж си подаръците.

Това бяха много хубави подаръци. Имаше един игленик в зелено и червено, който Филис сама тайно бе направила. Имаше една малка сребърна брошка с форма на лютиче, която до днес принадлежеше на майка й. Боби й се възхищаваше от години, но никога, никога не беше си и помисляла, че ще стане нейна собствена. Имаше и комплект от две сини стъклени вази от госпожа Вини. Роберта ги бе харесала в селския магазин. Имаше и три поздравителни картички с хубави картинки и пожелания.

Майката закрепи короната от незабравки на кестенявата коса на Боби.

— А сега всички на масата — подкани ги тя.

На масата имаше торта, покрита с бяла захарна глазура, с думите: „Скъпа Боби“, изписани с розови бонбончета върху нея. Имаше също кифлички и конфитюр, а празното място между приборите бе покрито с цветя. Около чайника бе разпръснат шибой, всяка чиния бе поставена в пръстен от незабравки. Около тортата се виеше венец от люляк, а в средата на масата имаше нещо като картина, направена от цветчета люляк, шибой и акация.

— Какво е това — попита Роберта.

— Това е карта — карта на железопътната линия! — извика Питър. — Виж, тези люлякови линии са релсите, това тук е гарата. Направена е от кафяв шибой. Влакът пък е от акация, а това е пътят за насам. А тези дебели червени парички сме ние тримата, като махаме на стария господин. Ето го и него — теменугата във влака от акация.

— А това са Трите комина, направени от иглики — допълни Филис, — тази малка, мъничка розова пъпка е мама, която се тревожи за нас, когато сме закъснели за чая. Питър измисли всичко това, а цветята набрахме от гарата. Мислехме, че това най-много ще ти хареса.

— Това пък е моят подарък — каза Питър, стоварвайки внезапно своето локомотивче на масата пред нея. Тендерът му беше застлан с чиста бяла хартия и препълнен с бонбони.

— О, Питър — възкликна Боби, поразена от тази щедрост. — Не и локомотивчето. Прекалено го обичаш!

— Не — каза Питър много отчетливо, — не локомотивчето. Само бонбоните.

Боби посърна. Почувства се неловко, защото си бе помислила, че жестът е невероятно благороден от страна на Питър. А в същото време си помисли, че трябва да е много алчна, щом очаква да получи едновременно и бонбоните, и локомотивчето. Питър забеляза промяната в лицето й. Той се поколеба за минутка:

— Искам да кажа, не цялото локомотивче. Съгласен съм да бъде и на двама ни.

— Ти си невероятен — извика Боби. — Това е страхотен подарък!

„Това беше много мило от страна на Питър — помисли си тя, — защото, сигурна съм, че не смяташе да го прави. Аз ще занеса локомотивчето на поправка и ще го върна на Питър за рождения му ден.“

А после Боби тържествено разряза тортата и угощението започна. Това беше един прекрасен рожден ден. След чая майката се съгласи да играе с тях — на всичко, на което поискат — и, разбира се, започнаха със „сляпа баба“. Накрая, когато наближи време да си лягат и те поутихнаха, майката им прочете едно хубаво ново разказче.

— Нали няма да работиш до късно, мамо? — попита Боби, когато тръгнаха да си лягат.

И майката отвърна, че нямало да работи до късно, само щяла да напише писмо на татко.

Но когато след половин час Боби се промъкна долу, за да си вземе подаръците (не можеше да заспи без тях) майка й не пишеше, а седеше на масата, подпряла глава на ръцете си. Мисля, че Боби постъпи много добре, като се измъкна тихичко. „Тя не иска да знам, че е нещастна — помисли си тя, — и аз ще се правя, че не знам.“

Но Боби знаеше и се почувства отново нещастна.

* * *

На другия ден майка им замина с влак до най-близкия град на покупки. Когато ходеше там, винаги се отбиваше до пощата. Може би за да изпрати писмо на баща им, защото тя никога не поверяваше на децата или на госпожа Вини да изпращат тези писма от тукашната поща, а самата тя никога не ходеше до селото. Питър и Филис заминаха с нея. Боби си търсеше извинение да не пътува с тях, но колкото и да си напъваше мозъка, не можеше да измисли нищо добро. И точно когато се отказа, рокличката й се закачи на един голям гвоздей на оградата. В плата зейна широка дупка. Уверявам ви, това наистина стана случайно. И така, другите я съжалиха, но тръгнаха без нея, защото ако я чакаха да се преоблича, щяха да изпуснат влака.

След като заминаха, Боби си облече ежедневната рокля и тръгна към гарата. Тя не влезе вътре, а продължи до края на перона. Там обикновено спираше локомотивът, когато влакът идваше от града. Наблизо имаше цистерна с вода и един дълъг, отпуснат кожен маркуч, напомнящ слонски хобот. Боби се скри зад един храст от другата страна на линията и зачака търпеливо. Беше взела локомотивчето, увито в кафява хартия.

Когато следващият влак от града спря за зареждане, Боби пресече релсите и отиде до локомотива. Никога преди не се беше приближавала толкова до локомотив. Той изглеждаше много по-голям и страшен, отколкото бе очаквала, накара я да се почувства наистина много мъничка и много крехка.

— Сега вече знам как се чувстват мухите — каза си Боби.

Машинистът и огнярят не я забелязаха. Те разговаряха оживено с носача и по тона им момичето реши, че са в много добро настроение.

— Извинете, моля… — извика Роберта, но локомотивът изпускаше пара и никой не я чу.

— Ако обичате, господин инженер… — Тя заговори малко по-силно, но гласчето й бе твърде слабо, за да надвика свистенето.

Реши, че за да я чуят, е нужно да се покатери в кабината и да дръпне някой от мъжете за дрехата. Железните стъпала бяха много високи, но тя успя да се изкатери. Но се спъна в прага на кабината и падна вътре в подножието на огромния куп въглища, който се намираше пред квадратния отвор на тендера. И точно тогава машинистът, без да я забележи, подкара локомотива.

Роберта усети как огромната машина тръгва и скочи на крака. Много късно, влакът вече се движеше, не бързо, наистина, но достатъчно бързо, за да не може да скочи от него. Налетяха я ужасни мисли — едновременно, в един страховит проблясък. Знаеше, че има експресни влакове, които изминаваха стотици мили, без да спират. Ами ако този беше от тях? Как щеше да се върне вкъщи? Тя нямаше пари да си плати билета за обратния път.

„Аз влязох без позволение в локомотива — помисли си тя. — Няма да се учудя, ако ме арестуват за това.“

А влакът се движеше все по-бързо и по-бързо. Огнярят и машинистът бяха с гръб към нея. Те бяха заети с нещо като кранове на чешма. Боби се опита да извика, но гърлото й беше пресъхнало. Внезапно тя протегна ръка и дръпна огняря за ръкава. Мъжът рязко се обърна и се оказа очи в очи със странно малко момиченце, с изцапани лакти и колене.

— Дяволска работа! — каза той и Роберта избухна в плач.

Огнярят също бе смаян.

— Как попадна тук, малко непослушно момиче — извика той, а машинистът каза:

— По-полека. Не виждаш ли колко е уплашена.

Те я сложиха да седне на една метална седалка в кабината, казаха й да не плаче и да им обясни какво прави тук. Боби наистина се поуспокои. Помисли си, че Питър би дал мило и драго да бъде на нейното място. Всички деца мечтаят да се повозят в локомотив, но никой не ги пуска там. Боби си избърса очите и здравата подсмръкна.

— Е — каза огнярят, — стига толкова. Какво правиш тук?

— Извинете — хлъцна Боби.

— Не се бой — окуражи я машинистът.

Боби започна отново.

— Извинете, господин инженер — каза тя, — аз ви извиках от релсите, но вие не ме чухте… и аз само се покатерих, за да ви дръпна за ръката, съвсем лекичко, колкото да ме забележите… и тогава паднах във въглищата… и толкова съжалявам, ако съм ви причинила неприятности. Не се сърдете… моля ви, недейте! — и тя заподсмърча отново.

— Ние не се сърдим, а сме изненадани. Не се случва всеки ден някое малко момиче да се търколи в локомотива, нали, Бил? И защо го направи?

— Да, това е най-интересното — присъедини се и машинистът, — защо го направи?

Въпреки усилията си, Боби продължаваше да хлипа. Машинистът я потупа по гърба:

— Хайде, стегни се, колежке. По-лошо няма да стане, обзалагам се.

— Исках… — каза Боби, зарадвана от това, че я нарекоха „колежке“, — исках само да ви попитам дали бихте били така любезни да поправите това.

И тя вдигна от въглищата увития в кафява хартия пакет и развърза връвта с треперещи пръстчета. По стъпалата и краката си чувстваше топлината на огъня от пещта, а на гърба си — хладния полъх от лудешката скорост на влака. Локомотивът залиташе, тресеше се и тракаше, а когато се стрелнаха под един надлез, й се стори, че машината изкрещя в ушите й.

Огнярят започна с лопатата да хвърля въглища в котела.

Боби разви хартията и извади локомотивчето.

— Мислех си — каза тя сериозно, — дали не бихте ми го поправили… нали сте инженер.

Машинистът взе играчката и я огледа, а огнярят от учудване спря да рине въглища.

— Ама че глупост — каза машинистът. — И защо мислиш, че ще се хванем да поправяме детски играчки?

— Не смятам, че е глупост — обади се Боби. — Просто хората, които имат нещо общо с влаковете, са толкова мили и добри. Затова помислих, че няма да имате нищо против. Вие в действителност нямате, нали? — прибави тя, защото забеляза, че си смигнаха добродушно.

— Моят занаят е да карам локомотиви, не да ги поправям, особено такива мъничета — каза Бил. — Освен това, по-голяма грижа ни е как да те върнем на твоите родители?

— Ако ме оставите на следващата гара — започна Боби решително, макар че сърцето й биеше лудешки, — и ми заемете парите, нужни за третокласен билет… Аз ще ви ги върна — честна дума. Не съм от онези измамници, за които пишат по вестниците.

— Ти си истинска дама, то се вижда — каза Бил развеселен. — Ще те изпратим вкъщи невредима. А що се отнася за това локомотивче… Джим, познаваш ли някой, дето има поялник? Трябва да запоим счупеното.

— Така каза и татко — зарадва се Боби. — За какво служи това?

Тя посочи едно малко месингово колелце, което машинистът бе завъртял, докато говореше.

— Това е инжекторът.

— Ин… какво?

— Инжектор, от който се пълни резервоарът.

Боби запомни думата, за да я съобщи довечера на останалите.

— А това тук е автоматичната спирачка — продължи Бил, поласкан от нейния интерес. — Само мръдваш тази малка ръчка и влакът дяволски бързо спира. Ето това наричат „силата на техниката“ по вестниците.

Той й показа и две малки циферблатчета като на часовник. Обясни й, че едното показва колко пара излиза, а другото — дали спирачката е в изправност.

До момента, в който Бил спря парата с един блестящ стоманен лост, Боби вече бе научила повече за устройството на локомотива, отколкото изобщо бе предполагала, че има за научаване. А също така Джим й бе обещал, че братът на жената на втория му братовчед щял да запои разкъсаното локомотивче, иначе Джим щял да му даде да се разбере. С други думи, Боби си прекара много приятно, научи нови неща и намери двама приятели „за цял живот“.

На Стакълпулското разклонение те се разделиха много сърдечно. Предадоха я на техен приятел — кондуктора от влака, който пътуваше в обратната посока. Така тя имаше удоволствието да научи и какво правят кондукторите в техните тайни скривалища.

Боби се прибра вкъщи навреме за чая. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне от впечатления. Как само благославяше гвоздея, който бе съдрал рокличката й!

— Къде беше? — попитаха другите.

— На гарата, разбира се — отвърна Роберта. Но тя не каза ни дума за своите приключения, докато не настъпи денят, когато тайнствено заведе останалите на гарата в часа, когато пристигаше транзитният влак от 3:19 и гордо ги представи на своите приятели Бил и Джим. Братът на жената на втория братовчед на Джим се оказа достоен за оказаното му височайше доверие. Локомотивчето беше станало като ново.

— Довиждане… — извика Боби точно преди локомотивът да изпищи своето „довиждане“.

„Бил и Джим са истински приятели — мислеше си Боби, — а също и братът на жената на втория братовчед на Джим.“

Трите деца се заизкачваха по хълма. Питър вървеше, прегърнал локомотивчето, което отново си беше само негово.