Йън Ървайн
Геомансър (43)

Четиридесет и втора глава

През онази нощ Тиан сънува недрата на връх Калисин. Огромният връх изглеждаше дебалансиран тук. Земните пластове бяха незабележимо повдигнати, като сега достигаха височината, която имаха преди върху тях да слегнат с тежестта си ледените пластове. Отдолу земната мантия също се движеше, неизмеримо бавно, сякаш за да компенсира.

В съня си тя докосна амплимета. Полето се разнасяше навсякъде около нея, а тя усети още по-силен потенциал. Под стоманения връх магмата беше потънала, оставяйки празно пространство. Изстиващата, свиваща се скала беше се разпукала в концентрични кръгове в основата на върха, който потъваше и с това отприщваше разнообразни сили в земната мантия.

Тиан се събуди от воя на тръби, недалеч от нея. Сякаш бяха свирили цели дни досега своите тъжни песни за живота и смъртта на Бизънт, Мъдрата майка на лайринксите от своя клан през последните осемдесет години.

Майррипт	тззрк	айллимайн
Нхаррт	гайрримир	Нвоксър
Айннирайш	тайлрджайзз	майржип

Странните срички се повтаряха, час след час. Още една мечта изплува и Тиан изскочи от леглото си, като изрита чаршафите, изтъкани от тръстикови фибри. По кожата й полазиха тръпки.

Като изтича до прозореца и отвори капака му, тя подаде глава навън. Смразяващият въздух сякаш я зашлеви в лицето. Тя погълна малко от него и сякаш дробовете й измръзнаха. Тя отново заспа и тогава сънува своя втори сън.

Създаването на плът беше уникална дарба, която можеше да притежават някои от лайринксите, развита през епохите, които техния род беше прекарал в празното пространство и всеки един от тях като малък. Всъщност това беше техният върховен начин за оцеляване. В съня й те преоформяха нейната плът, превръщайки я в чудовище, звяр с осем крака, приличащ на кланкер. Когато свършиха с нея, може би щяха да я изпратят да разрушава кланкери и да избива войници, най-висшето предателство към нейния собствен вид. Сякаш досега не беше нанесла достатъчно щети. С кристала те можеха да я накарат да направи каквото и да е, без значение колко лошо.

Стаята потрепери, вероятно от студа. Може би върхът цял се свиваше от ниските температури отвън или пък някъде в дълбините на земната кора премина трептене. Или пък скалите в основата на върха се отделяха… Сънят отново се върна, изправяйки косата й. Мястото имаше такъв огромен потенциал, а в този момент върхът висеше над бездната.

За какво я искаха наистина? Да извлече енергия чрез амплимета? Да създаде контролер, който да им помогне в ужасяващото изкуство за преоформяне на плът? Или, още по-ужасното да преоформят нея? Независимо какво й бяха казали за размера, този сън я плашеше. Той я караше да трепери при мисълта какво можеха да й направят. То би могло да бъде ужасно.

Резето скръцна и вратата се отвари. Беше Лиет. С тънката си кожа тя понякога изглеждаше почти като човек, като се изключеха крилата.

— Влез! — Лиет хвана Тиан за китката. Макар и да беше дребничка и с нежна кожа, тя беше много по-силна от Тиан.

— Не съм облечена — каза Тиан.

— Долу е горещо — каза съществото, сякаш само това имаше значение.

Без съмнение имаше; те нямаха нужда от дрехи, Тиан грабна един чаршаф и го уви около себе си, а лайринксът я изведе. Лиет не харесваше Тиан. А пък Тиан изобщо не се интересуваше от това.

Тя слезе надолу по стълбата, а след нея вървеше лайринксът. Грубият перваз се забиваше в стъпалата й. Не беше свикнала да върви боса. Както вървяха надолу, изведнъж Лиет каза:

— Спри тук.

Пред тях имаше едно стоманено сиво балонче с широк отвор, който водеше към съседната стая.

— Къде отиваме.

— Да работим. Върви оттам.

Лиет се сниши и мина през отвора, а Тиан я последва. Макар и да беше малък, той стигаше до рамената. Лиет дръпна една тайна врата, която изглеждаше затворена. Тиан се намери в едно по-голямо, тройно балонче, по средата на което имаше нещо, подобно на комин, с височина до кръста й, върху който беше поставена маса с формата на детелина от лакирана стомана, някъде около две педи широка. Върху едната й страна бяха амплимета, кълбото и шлема. Другите маси до стените бяха на височина до раменете й, а върху тях имаше стъклени и метални клетки, като тези, които тя беше виждала преди. Стаята беше осветена от кръгъл отвор в стената, чието стъкло беше дебело цяла педя. Слънцето току-що изгряваше.

Лиет придърпа един висок стол, чиято седалка също беше оформена като четирилистна детелина и посочи към нея. Тиан се покатери на него. Седалката беше неудобна и на нея не й хареса, че беше облечена само с чаршаф. Това й напомни за фабриката за разплод.

Лайринксът се занимаваше с нещо друго на съседната маса. Лиет беше с размерите на висок човек. Гладък, блестящ зелен гребен слизаше от челото и до тила, който показваше, че тя беше вече зряла женска.

Звярът имаше едро телосложение, сравнено с човек, но слабо — по отношение на себеподобните си, мъжки или женски. Раменете й бяха широки, торсът — издължен, с малка извивка на кръста. Бедрата й бяха широки, късите й крака — мускулести, а стъпалата — широки. Крилата й бяха прибрани откъм гърба.

Кожата й най-много се различаваше от тази на другите лайринкси. Тяхната кожа обикновено беше покрита с твърди плочи, които съставляваха тяхната броня, предпазваща гениталиите и жизненоважните органи в областта на корема и гърдите, а навсякъде другаде плочите бяха по-меки. Цветът на плочите беше хамелеонов и отлично съвпадаше с нежната кожа отдолу.

При Лиет външната кожа беше тънка и абсолютно прозрачна, като слой желе, размазано върху бледо сивата кожа отвътре. Частите, покрити с недоразвити плочи, бяха абсолютно видими. Тя изглеждаше почти като човек, особено ако нямаше крила.

„Какво ли е това…?“ — помисли си Тиан.

— Аз съм недоразвита — каза Лиет с подвижната си уста, като хвърли поглед през рамо. — Навън трябва да нося дрехи. — Последната дума използва, сякаш беше някаква несправедливост или пък фатална слабост. Може би за тях беше. — И не мога да сменям кожата си!

— Нима това има значение?

Лиет плесна с крила в лицето на Тиан.

— Има значение!

Тиан отскочи настрани, преобърна стола и падна върху него с разперени крака.

— Оу! — извика тя.

Лиет без усилие я вдигна на стола. Тиан разтърка гърба си.

— Промяната на кожата е начинът, по който се разбираме, изразяваме страх и любопитство, както и прегръщаме любим човек. Това е половината от живота ни. Без нея съм като няма.

Тиан често забелязваше промените в кожата на Райл, но без да разбира, че това беше форма на общуване.

— Кажи ми…

— На работа! — каза Лиет остро. — Вземай инструментите си. Опитай се да следваш каквото правя.

Тя постави ръцете си върху една клетка, която имаше жични решетки, вместо стъкло. Съществото вътре се опита да ухапе пръстите й. Лиет постави по-голяма клетка върху първата и затвори очи.

Тиан усети познатото замайване. Тя на драго сърце взе амплимета, затвори очи и позволи на ума й да се понесе към единственото удоволствие в живота й, романтичната й мечта за Минис. Това беше бягство, към което тя прибягваше все по-често, притеснявайки се, че щеше да се превърне в мания.

— И така? — каза остро Лиет.

Тиан отвори очи, за да види лайринксът се мержелее пред нея, а черното зърно на гърдата на Лиет я гледаше като обвиняващо око. Тя се разбуди напълно и почти щеше да падне от стола.

— Можеш ли да видиш какво се опитвам да направя?

— Не още — каза Тиан виновно. — Трудно е…

— Хъм! — Лиет излезе.

След малко се появи Райл, като носеше три клетки, увесени на въжета. Като ги постави на масата, той застана от другата страна на масата, спирайки рязко, забелязал Тиан, увита в чаршаф.

— Къде са дрехите ти?

— Лиет бързаше — каза тя кратко.

Той се завъртя на пета и си излезе, но скоро се върна с дрехите й. Тиан бързо се облече. Тя почти беше свършила, когато се появи Лиет. Тя стоеше на входната врата, очевидно напрегната. Ноктите й бяха навън. Тя изръмжа нещо на Райл на техния език.

— Как би могла да работи, ако е… тилксиш? — изсъска той зад нея.

Като отметна глава, Лиет застана до масата, а ноктите на краката й драскаха пода. Звукът беше дразнещ.

Тиан се наведе над амплимета, но не можеше да се концентрира. Тя можеше да усети нещо във въздуха, напрежение, което преди не беше чувствала в Райл. Като погледна настрани, тя го видя как се взира в бедрата на Лиет. Не беше забелязала това преди, но то беше очевидна разлика между двата пола. Бедрата на Райл бяха мускулести, но гладки, докато тези на Лиет — много плътни и изпъкнали.

Тиан можеше да забележи нейната тлееща чувственост, както и отчаяната болка на Райл да си намери партньор. Стана й неудобно.

Лиет постави долу съществото от клетката, върху което работеше и се наведе да вдигне нещо от пода. Беше просто трик; номер от нейна страна. Райл неволно изохка.

Лиет се завъртя на пета.

— Какво…? — Тя прекъсна фразата ся, когато Райл се обърна с гръб.

— Никога! — извика Лиет на езика на Тиан. — Дори и след хиляда ери няма да ти го позволя, безкрило същество!

Гребенът на Райл се оцвети в червено, а после — във виолетово. Блестящи спирали преминаха по бронята на гърдите му, подобни на разкошни рисунки, които трябваше да представляват отговора на нейния трик. Той стоеше свит с отпуснати крака, а цветовете му бяха толкова интензивни, че оцветиха мрачната стая. Тиан никога не беше виждала нещо толкова красиво, безсмислено и тъжно.

— Мислиш ли, че ще стана твой партньор? — плю той. — По-добре да си нямам партньорка, отколкото с някоя, гола като човек. Лайринкс без цвят, не може да говори с кожата си.

Крилата на Лиет се разпериха до пълния си размер, обхващайки половината стая. Те бяха красиви, като перлено, прозрачно мляко. Тя изглеждаше величествено. Това направи недостатъка на Райл още по-очевиден. Като протегна едната си ръка, на нивото на кръста, тя извади ноктите си, сякаш беше машина.

— Отвори бронята на слабините си още веднъж! Ще те кастрирам на минутата — изсъска тя.

Тиан се наведе под масата и издърпа стола пред себе си. Можеше да си представи разрушенията, ако се сбиеха. За щастие, преди това да се случи, влезе друг лайринкс в стаята, навел глава и рамене, за да премине през отвора. Беше старата женска, Коулънд, матриарх на клана от Калисин.

— Как са…? — Като забеляза как се държат Райл и Лиет, плочите на бузите й се втвърдиха. — Какво е това? — Гласът й беше като пила, стържеща по стомана.

Райл наведе глава, а гребенът му се сля с цвета на кожата. Лиет му хвърли поглед, но не посмя да срещне очите на Коулънд. Нито пък отговори.

— И така? — изръмжа Коулънд. — Ние сме във война, спомняте ли си?

Тишината ставаше все по-дълбока, с което стана още по-ясно, че нямаше как да признаят какво се беше случило.

— Много добре — каза Коулънд, — когато това приключи, и двамата ще бъдете наказани…

Тя млъкна, забелязала Тиан, която се криеше под масата.

— Ей, човече. Излез оттам. Обясни проблема.

Тиан си спомни къде беше, хванала стола пред себе си, подобно на щит. С ъгъла на окото си можеше да види как Райл се взираше в нея. Тя знаеше какво си мислеше той. „Не разкривай моя срам!“

Като прекоси разстоянието между тях на две бързи крачки, Коулънд хвана Тиан за китката. Ноктите й се забиха в кожата на Тиан, докато я изкарваше от скривалището й и я хвърли на пейката. Огромните очи сякаш виждаха право в главата й.

— Как мога да знам защо се караха лайринксите? — каза Тиан, опитвайки се да избегне погледа й.

— Не беше толкова сдържана в деня, когато дойде. — Коулънд я стисна с такава сила, че Тиан си помисли, че костите на китката й ще се натрошат. От драскотините от ноктите потече кръв. Тя изкрещя.

— Можеш да говориш — каза Райл. — Не бих те наранил.

— Райл е отчаян да си намери партньорка — извика Тиан. — Лиет, също. Но нито един от двамата не иска да бъде с другия, заради недостатъците им. Лиет важничи, подлъгва го, а после го заплашва, че ще го кастрира, ако я приближи.

— Истина ли е? — попита Коулънд.

— Да! — каза Райл приглушено.

— Да, Мъдра майко! — каза Лиет. Очите й бълваха огън срещу Тиан и Райл.

Коулънд скочи срещу Лиет и я удари толкова силно през лицето, че малкият лайринкс се претърколи през стаята и падна по гръб. Като я сграбчи отново, Мъдрата майка я вдигна на педя от земята.

— Ще работиш с него, без да се оплакваш — каза тя през зъби, — или ще накарам Райл да кастрира теб!

— Но аз съм твоя дъщеря!

— Още една причина да изпълняваш дълга си — каза студено Коулънд.

— Той не е нищо друго, освен един звяр. — Тя се опита да заплюе Райл, но слюнката покапа по брадичката й. — Няма крила!

— А ти, мое нещастно дете, имаш кожа като човек, далеч по-лош дефект. Не можеш да комуникираш чрез кожата си, не можеш да излезеш навън, без да си намазана с паста или пък без дрехи. Никога не си доказала ценността си. Райл, макар и без крила, е герой, отдал всичко, за да ни донесе истинско съкровище. Ще работиш с него или той ще те кастрира по моя заповед. Ще го направиш ли? — Тя спусна Тиан, докато краката и докоснаха пода.

— Да — каза тихо Лиет, положила подчинено буза на рамото на майка си. Но в този миг очите й така стрелнаха Тиан, че тя трябваше да се обърне.

— А ти, Райл? — каза Коулънд.

Райл се наведе, докато челото му докосна краката на Мъдрата майка. Гребенът му стана виолетов, после — червен, преди да избледнее до сив.

— Ще изпълня моя дълг — каза той, все така тихо.