Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Тиан изчака още малко, притаена до един малък кладенец, близо до бараката на пазача. Отвътре се отразяваше светлината на мангал. Вероятно обаче и там беше студено, тъй като студът навън беше вледеняващ. Като гледаше пазача, вървящ напред-назад с отривиста крачка, изведнъж Тиан се досети нещо.

Траекторията на хода му не се променяше. Той вървеше петдесет крачки по протежение на градските стени, обръщаше се да огледа, връщаше се обратно петдесет крачки, хвърляше поглед през портата, а после всичко се повтаряше отначало. Всеки път той обръщаше гръб за по-малко от минута на градската порта, време, което обаче не беше достатъчно, за да се прехвърли Тиан през нея.

Тиан трябваше да го разсее. Тя стисна ножа си и се шмугна в сенките на улицата. Преди пазачът да се обърне, тя се скри в бараката, а обвитите й в одеяло крака не издадоха никакъв шум. Вътре нямаше нищо друго, освен един шкаф, няколко закачалки, на които висяха палта и няколко чифта ботуши. Тя изсипа от мангала няколко въглена в джоба на едно от палтата. Джобът започна да дими. Тя откачи друго палто и отново насипа въглени. В този момент дочу, че пазачът идва. Металните му ботуши тропаха вече пред вратата.

Тиан много се забави. Тя се наведе в ъгъла, като се молеше той да не види дима или пък да не реши да остане за по-дълго вътре. В противен случай с нея беше свършено.

Тиан беше готова да се защитава, макар и останала без надежда. Тя сдържа дъха си. Стъпките повече не се чуха. Тишина.

След малко Тиан чу пазачът да се отдалечава. Тогава тя разпали въглените по дрехите. Палтото избухна в пламъци. Тя се измъкна от бараката, гмурна се в сенките на улицата и достатъчно близо до пазача, но без той да може да я види, измяука като котка.

Пазачът се огледа наоколо, но като не откри нищо, продължи спокойно хода си. Когато обаче стигна точно срещу бараката, той видя огъня вътре, лумнал до тавана.

— Проклета котка! — извика той и се хвърли навътре.

Той се опита да открие кофата, за да загаси пожара в бараката, но не успя. Виковете му можеха да събудят и мъртвите в близкото гробище. Пазачът се спусна по улицата и заудря по вратата на първата попаднала му къща с викове: „Пожар! Пожар! Имам нужда от кофа, бързо!“

Тиан се измъкна през портата, вдигна решетката след нея, премина и обратно я пусна.

Навън, най-после на свобода, тя реши да се насочи към манифактурата. Тиан затича с все сили. Тя се спря чак на една висока скала, далече от града и там изрази радостта от своето освобождение. Луната блестеше през мъглата като далечен фар в небето и се отразяваше в огледалната повърхност на леда. Очертанията на дърветата се мержелееха в нощта, а една падаща звезда описа светлинна пътека в небето и после изчезна някъде на запад. Дали това не беше поличба?

Тиан знаеше, че проблемите й едва сега започват.

 

 

Луната беше вече се скрила зад планината, зората едва сега се показваше, а звездите, доколкото можеше да ги види човек през гъстата мъгла, слабо разкъсваха тъмнината. Тиан тръгна по пътеката, водена най-вече от инстинкта си. Тя замръзваше на студа, а дрехите й бяха безсилни да спрат влагата. Вятърът проникваше чак до кожата. Единият ботуш беше вече износен.

Тя продължаваше, устремена към раждащия се утринен хоризонт. Ботушите й бяха мокри, а краката й — застрашени от замръзване. Като сви по пътеката, Тиан се изкачи по хълма, като избягваше местата, където би могла да оставя следи. На билото на хълма имаше останки от наблюдателна кула, изградена от натрошен камък със зеленикав цвят. В подножието на хълма тя откри подслон под издадените напред скали и огънатите дървета. Трудно можеше да се види каквото и да било тук.

Слънцето се показа, докато Тиан събираше дърва. Беше прекрасно — първите слънчеви лъчи размиваха в мъглата очертанията на дърветата. Тиан се сгря на огъня и остави ботушите й да изсъхнат. Тя мислеше за баща си, за неговата семейна История, за това как е живял и починал, как е дошъл и срещнал майка й. Чисто и просто посещение във фабриката за разплод? Тиан не можеше да мисли така.

Това я накара да размисли върху „Кръвнородствения регистър“. Защо им беше необходим такъв детайлен опис, ако идеята беше само да се правят възможно най-голям брой деца? Подробностите за партньорите бяха ясни — един мъж за месеца. Това беше в противоречие с нещата, които Тиан знаеше за това място. Ами ако във фабриката за разплод трябваше да се отглеждат деца с изключителни таланти? На тази основа ли беше избран и баща й? Каква отвратителна мисъл!

На Тиан й стана приятно, когато отново обу ботушите си, изсъхнали край огъня. След час отново продължи пътя си. Беше почти обед. Ботушите й отново се износиха — одеялата изтъняха. От ходенето ледът протри ходилата на ботушите. Тя седна да ги оправи. Тъкмо беше свършила с първия, когато дочу гласове. Търсеха ли я? Тя се преметна зад един дънер, като се надяваше сенките да са достатъчни, за да я скрият.

Нещо изпука. Тя беше счупила леда над една локва с тежестта си и сега ледената вода проникваше до кожата й. Тя се наведе още по-надолу зад дънера, проклинайки съдбата си.

След малко група хора преминаха край нея на бегом, сякаш нещо застрашаваше живота им. Вероятно бяха дошли от манифактурата или от мината. В мъглата обаче тя не можа да ги разпознае, въпреки че един от тях носеше пощальонска шапка, а друг — униформа на пазач.

Тиан наведе глава чак в снега, докато преминат, от страх да не я видят. Те не погледнаха нито наляво, нито надясно. Какъв ли би могъл да е проблемът?

След няколко минути тя прецени, че е безопасно да излезе. Мокрите чаршафи замръзваха върху нея. Тиан излезе от скривалището си, завърза ботуша си и пое отново напред.

Пътят й се виеше край гранитни скали, едно дълбоко дере и стръмен склон. Голите скали блестяха от мазен клей и восък, засъхнал върху кварца. От двете страни на пътя се издигаха високи борове, които почти скриваха слънцето. Тиан вървеше внимателно през мрачината. Мислите й се върнаха към хората, които беше видяла да тичат. От каквото и да са бягали, то очевидно не беше далеч.

В тези планини имаше от мечките Хюрн, огромни създания, десет пъти по-големи от човек. Имаше и различни диви котки, които варираха от видове, подобни на пантера, до такива с къс и дебел нос, които приличаха на митичните чудовища гулове. Диви кучета заплашваха живота на самотните пътници през планината, тъй като бяха грамадни като тигри и със силно изразено обоняние да надушват жертвите си. Все пак атаките от такива същества бяха рядкост, особено ако есента през годината е била добра: те имаха достатъчно храна и не рискуваха да атакуват човеците, добре въоръжени да ги отблъснат.

Рядко имаше и бандитски нападения, но те бяха близо до крайбрежието, а не толкова високо в планината. От друга страна обаче, металната мина произвеждаше много ценни метали, главно бяло злато и платина, които привличаха крадците и лесно можеха да се скрият.

Тиан тъкмо излезе от гората, когато до нея вятърът донесе мирис на кръв. Вероятно наблизо нещо се беше случило. Тази част от маршрута й беше открита, което обаче не я правеше безопасна. Тиан скоро се изкачи по хребета. Оттам тя направи още сто крачки, сви надясно, и следвайки хребета, скоро достигна до голямо свлачище.

Тя побърза да се увери, че върви в посока точно срещу вятъра. Тиан се изкачи по една огромна скала и после се прехвърли от другата й страна. Когато заслиза по свлачището, тя следеше всяка своя крачка. Скоро достигна до целта си — една скала, достатъчно открита и широка, за да види от нея целия път надолу.

Нито едно от предположенията й не се потвърди. Нямаше нито мечки, нито зверове, нито бандити. Много по-лошо! Чисто нов кланкер, току-що излязъл от манифактурата, лежеше обърнат на задната си страна, а краката му бяха във въздуха. Едната му половина беше смачкана от огромен камък, паднал от хълма. Без съмнение хората вътре бяха мъртви. Тиан се надяваше Кай-Ара да не е бил вътре. Тя се опита да си спомни лицето му, но в съзнанието й изплува това на младия мъж от сънищата. Тя пазеше тези две лица в съзнанието си.

Имаше поне шест тела на пътя. Начинът, по който изглеждаха, подсказваше нападение от лайринкс. Сърцето й заби силно. Тиан беше ужасена от мощта и жестокостта на звяра. Той беше там… По-висок от човешки ръст, с масивна мускулатура, едно създание, цялото съставено от нокти, зъби и дълго твърдо люспесто тяло. Крилата му бяха сгънати. Имаше огромна глава с нефритено зелен гребен, който издаваше, че е женска. Тя би могла без проблем да се пребори с мечка Хюрн. И, както си спомни Тиан, лайринксите ядяха хора.

В същото време в лайринкса имаше нещо странно. Някаква едва доловима непохватност в движенията му издаваше, че той се чувства неловко в тялото си.

Два лайринкса методично разкъсваха остатъка от кланкера, като бяха отворили капака му, подобно черупката на печен омар за вечеря, въоръжени с метални пръти, лайринксите правеха голям отвор, за да могат лесно да се доберат до вътрешността на машината. Навън бяха изхвърлили няколко торбички и кутии, очевидно не привлекли достатъчно вниманието им.

Често с кланкерите се транспортираха и ценни метали до Тикси. Очевидно обаче не това търсеха лайринксите, тъй като Тиан видя златни кюлчета, разхвърляни по земята. Ами тогава за какво бяха тук?

Единият лайринкс измъкна главата си от отвора и извика с подобен на подсвиркване звук третия лайринкс. Женската се присъедини към тях. Трите лайринкса отместиха скалата, паднала върху корпуса.

Тиан се възползва от ангажираното им внимание и пропълзя по-близо. Лайринксът разпори металния корпус на кланкера от единия край до другия. От него изпаднаха отломки от предмети и три обезобразени тела. С остър писък женският лайринкс извади един предмет, който Тиан много бързо разпозна.

Това беше един от новите контролери с обвитите хедрони. За него ли бяха дошли лайринксите? Може би заради него. Тиан чу крясъците им, те се караха.

Скоро обаче лайринксите замлъкнаха. Женската със зеления гребен постави контролера в малка квадратна кутия, докосна с крило гребена си, сякаш за да направи знак и отлетя от групата. Вторият лайринкс полетя надолу към Тикси, а третият, след като довърши заниманието да разкъса едно от телата, също се спусна от хълма към Тикси.

Тиан не можеше да избегне да бъде открита. Тя просто се сви зад една скала и започна да се моли да не я видят. Лайринксът прелетя на около тридесет крачки от скалата, под която се беше свила. Тиан можеше да подуши потта и кръвта му. Ами ако и звярът я беше подушил?

На около стотина крачки от нея той се обърна и огледа наоколо, като душеше въздуха. Тиан задържа дъха си. Животното постоя още малко, а после изчезна в гората.

Тиан беше без сили, за да помръдне. Тя остана неподвижна, като мъртъвците на пътя. Какво правеха лайринксите тук? Вероятно войната беше взела опасен обрат към най-лошото, тъй като досега тя не беше чувала лайринкси да слизат толкова близо до Тикси. Заплахата вече грозеше всекиго. Очевидно обаче съществата бяха дошли за контролера. Без съмнение в манифактурата имаше шпионин.

Слънцето се скри. Тиан беше щастлива от това, въпреки студа и слабостта, която чувстваше. Тя замръзваше до мозъка на костите си. Трябваше да отнесе лошите новини в манифактурата. Но как да стигне дотам, без да я заловят по пътя и да изпратят обратно въз фабриката за разплод?

Тя се спусна долу при кланкера, за да провери, в случай че имаше оцелели. Нямаше. Телата бяха разкъсани на части. Вероятно поне някои са успели да избягат по пътя. Тя не знаеше, но по скалистата пътека нямаше следи. За щастие нито едно от телата не беше на Кай-Ара.

Тиан продължи пътя си, като пълзеше тихо през гората. След около час ботушите й съвсем се бяха износили. Тиан внезапно чу стъпки. Тя се скри зад дърветата, а край нея премина група хамали.

От мястото, където се намираше в момента до миньорското селище имаше само няколко минути. Надолу към селото тя се спусна през гората, а не по пътеката, като се надяваше да стигне до къщата на Джойън, без да я видят. В дрехите си изглеждаше по-скоро като призрак, което също беше в нейна полза, за да не я забележат.

Тиан стигна до дома на Джойън, бутна портата на двора, прекоси го и потропа на входната врата на къщата. Тя не очакваше да го открие вътре — обикновено още на зазоряване той отиваше в мината. Вратата обаче се отвори и пред нея застана Джойън, мигайки учуден.

— Да? — попита той.

Тя се усмихна несигурно. Не изглеждаше очарован да я види. Тогава тя се досети, че неговите старчески очи бяха отслабнали и трудно свикваха на дневната светлина.

— Това съм аз, Тиан.

— Какво правиш тук? Влизай бързо вътре! — той я дръпна за китката и затвори вратата зад гърба й.

— Избягах — каза тя тихо. — Страхувах се, че няма да те намеря тук.

— Не съм излизал с дни. Нямах желание.

Той се усмихна, прегърна я и разпали огъня:

— Какво, по дяволите, си облякла?

— Половината мръсно пране. Само това успях да намеря.

— Предполагам си гладна.

— Умирам от глад. И замръзвам.

Той дръпна стола до огъня.

— Седни тук. Свали тия дрипи и постави краката си да се сгрееш на огъня.

Той наряза на един поднос на парченца малко печено месо от кози крак, няколко резенчета ябълка и голяма топка от сладък ориз. Тиан започна да яде, а Джойън постави гърнето на огъня.

— Не можеш да останеш тук. Ще дойдат да те търсят.

— Не мисля, че ще бъда тук задълго — тя му разказа за атаката на лайринксите. — Сега вече не може да се мине по този път, без да те придружава поне малка армия — заключи тя.

— Лайринкси тук? — той прекоси нервно колибата и се върна обратно при Тиан.

— Може би нещо ги е довело до манифактурата, или до мината.

— Кой знае?! Какво ще правиш сега, Тиан?

Тя не отговори веднага. Тиан се чудеше дали няма да я вземат обратно в манифактурата, като съобщи новините.

— Мислиш ли, че имам шанс? — попита тя със скрит копнеж в гласа. — Шанс да работя отново като занаятчия?

— Предполагам, че е възможно… Познавам Джи-Хад, откакто беше малко момче. Баща му беше вторият съпруг на по-малката ми сестра. Искаш ли да говоря с него? По заобиколен начин?

Тя се подвоуми. Споменът за фабриката за разплод я ужасяваше.

— Страх ме е. Бих умряла, но няма да се върна там — тя потрепери.

Той отиде до огъня, направи чай от изсъхнала ментова трева, подслади го с мед и й го подаде.

— Благодаря ти! Успя ли да вземеш обратно… нещата ми?

— Взех всичко, още когато се върнах от Тикси. Всичко, без работния ти дневник. Сега той е у новия майстор.

— Благодаря ти. Само ако можеше да видиш какво нося под това… — тя повдигна ръкава на изцапаната си с кал риза, като позволи на топлината да погали кожата и.

Той се усмихна:

— Много съм стар за такива работи.

Тиан се прозя:

— Толкова съм уморена. Мисля, че ще заспя още тук.