Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Йън Ървайн

Заглавие: Геомансър

Преводач: Стойна Атанасова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ем Би Джи Тойс ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: Мултипринт ООД

Художник: Ник Статопулос

ISBN: 978-954-2989-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5098

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Тиан прекара още два дни в ядене, спане и чакане. Прислужниците идваха три пъти дневно, като разкрасяваха ръцете, кожата и ноктите й. Тя не им обръщаше много внимание. Не спираше да мисли за баща си. Думите на майка й я накараха да си го представи като млад мъж от добро семейство. Със сигурност е обичал дъщеря си, а Марни му се е отблагодарила, като го е изпратила на смърт. Всеки път, когато Тиан си помислеше за това, от очите й се стичаха сълзи. Как можеше да го открие? Нямаше кого да попита. Баба й беше умряла преди девет години, а Тиан нямаше други роднини. Тя никога не оставаше сама, освен за тези няколко минути, когато издебна Матроната и провери регистъра.

На третата вечер от оздравяването си, Тиан седеше в тишина, докато прислужниците свършат работата си по ръцете й, а съзнанието изработваше план. Утре за пръв път трябваше да бъде с клиент, затова тази вечер беше шансът й да избяга. Тя нямаше да се даде на някой мъж за пари. Толкова много романтични истории беше чула от баба си и сега те бяха се запечатали в паметта й. Толкова много сънища. Тази вечер тя отново сънува — младия мъж на терасата, който крещеше за помощ. Последва повторение на последния сън, който тя имаше с него.

Но това сънища ли бяха? Бяха различни от онези, които причиняваха кристалите; онези бяха като съживени кошмари, които със събуждането изчезваха. Младият мъж беше много по-жив. Тя перфектно можеше да си спомни всеки епизод, сякаш той наистина се беше случил. Трябваше да е бил реалност. Този мъж викаше към нея за помощ. Нейното жалостиво сърце беше дълбоко развълнувано. Трябваше да разбере кой е той. Но как би могла, освен чрез сънищата?

Може би животът и като занаятчийка беше приключил, но и никога нямаше да работи на това отвратително място. Те нямаха права над нея, независимо какво казваше закона. Тя щеше да избяга и да започне нов живот, далеч оттук. При тази мисъл Тиан усети ужаса от непознатото. Цялото й съществуване беше организирано. В манифактурата се грижеха за всичко, а единственото, което тя трябваше да прави, беше да работи. Тук вероятно беше същото. Но ако си тръгнеше, как щеше да оцелее? Беглецът никъде не е добре дошъл. Имаше ли тази смелост? Тя вече не беше сигурна.

Луната се издигаше, а Тиан я наблюдаваше през прозореца. Имаше буря и сняг през целия ден, но сега те бяха отминали, а небето беше чисто. Беше късно, минаваше десет вечерта. Тиан не беше уморена — цяла седмица беше спала. Как да избяга? Тя беше останала с впечатлението, че работата във фабриката за разплод не свършваше до сутринта.

Седнала до прозореца, тя прекара различни схеми през съзнанието си. Решетките бяха здраво свързани с хоросана и щеше да й отнеме дни да ги свали. Трябват й пари и топли дрехи, зимата беше вече дошла и дори по крайбрежието нощите бяха студени. Най-напред обаче трябваше да си върне отново своя комплект занаятчийски инструменти, най-скъпите й вещи. Мисълта я докарваше до отчаяние. Занаятчиите, лишени от своите инструменти, бяха способни и на най-сериозните престъпления, за да си ги върнат.

Вратата се отвори. Беше Матроната.

— Утре следобед ще извършиш първия си акт. Прислужниците ще те събудят в девет за закуска. Ще те заведат да се изкъпеш в единадесет, а после ще те приготвят. Сега върви да спиш.

Матроната затвори вратата. После заключи.

Тиан остана сама с отчаянието си. Ще започнат ли отново пристъпите, ако тя използва хедрон? Ами ако, като избяга, навън я нападнат, кой би могъл да й помогне? Тиан знаеше малко за света и как да оцелява в него. Никога не и се беше налагало и затова сега не беше сигурна дали ще може. Може би приличаше на майка се повече, отколкото си мислеше.

 

 

Луната къпеше със светлината си през прозореца лицето на Тиан. Трябваше да е някъде към полунощ. Тиан запали лампата и отиде да разгледа ключалката. Последната беше стара, подходяща да държи вътре например обикновен затворник. Не беше пригодена обаче за занаятчийка с нейните умения.

След като взе една от вилиците от вечерята, Тиан я огъна и с нея отвори ключалката за минута. Коридорът беше тъмен, с лампа в края. Тиан се върна в стаята, грабна ножа и прекоси коридора. Трябваше да намери дрехи и обувки, но най-напред — регистъра.

Тиан доста лесно отвори вратата на кабинета на Матроната — ключалката му беше същата, като тази на стаята. Тя се поогледа наоколо, докато открие лампата и я запали, а после започна да търси. „Кръвнородственият регистър“ вече не беше на купчината на масата. Шкафът беше заключен и тя не можеше да го отвори през мъничката ключалка.

Тиан се огледа за нещо, с което да счупи ключалката. Забеляза едно увивно растение в саксия в ъгъла, което пълзеше нагоре. Тиан го приведе настрани и го завърза за ключалката на шкафа. После го пусна и то изкърти ключалката. Пред очите й беше регистърът и тя яростно започна да обръща страниците му.

Навън в дъното на коридора някой извика. По-добре да побърза. Книгите бяха наредени по дата. За съжаление обаче Тиан не знаеше коя година е дошла на работа Матроната. Почеркът на Матроната беше труден за разчитане в сумрака и едва когато прочете познатото й име Джаски, Тиан разбра, че е на страницата за майка си. Джаски беше една от полусестрите й, само на четири. Тиан погледна отгоре на страницата. Нямаше име. Все пак Марни беше тук от доста време, така че вероятно имаше няколко страници. Тя откри първата страница по-назад и се зачете в данните. Пишеше и за самата нея, подробности за раждането и първите й години. Една криптирана бележка беше написана в колонката за коментари: „Тя има ли го!“ а по-долу, с друг почерк — „Невъзможно е да се каже. Поставете я на подходящата позиция и ще разберете.“

Да има какво? Стъпки отвън я накараха да се обърне. Някой идваше. Бързо с името! Тя провери данните, но не можа да го намери. Мастилото беше избледняло, а почеркът — отвратителен. Как беше първото име — Омарти, или Амейнт, или даже Аранти? Второто име беше истинска драсканица, която тя съвсем не можеше да разчете. Вероятно беше Улардия, или Менодин, или пък нещо съвсем различно. Тя се опита да свърже отделните букви. Беше невъзможно. Под името, с различно мастило, се четеше просто: „Покойник“

Тиан извика. Той беше мъртъв. Никога нямаше да разбере кой е бил.

Тя запали един фенер, сви регистъра под мишница и се измъкна. Влязла зад ъгъла, тя се изправи, а после отново се сви. Една обемиста сянка се приближаваше. Изглежда беше Матроната.

Тиан се хвърли към лампата и я изгаси. Отново се притисна към стената и бързо припълзя надолу по коридора. Преди да преполови стълбите, тя чу тежките стъпки и мърморенето на Матроната.

— Толкова главоболия не си струват заради дебелата стара крава. Време е да я изхвърлим. Има толкова много скатано злато, че да плати за цялата война, а сега иска и половината от новия договор за продажба. А малкото мършаво нещо няма да оцелее и година. По дяволите, ще вземе след месец да полудее отново и тогава какво ще стане с мен? Клиентите няма да дадат и монета за това.

Тиан застина. Марни, която беше богата като легендарния Магистър на Трукард, отново ли беше взела пари от продажбата й? Тя се почувства предадена.

Задържа дъха си, докато старата Матрона излезе, мърморейки си. „Безполезна прислужница! Казах й да запали лампата“ Тя се спря точно до Тиан. „Това е смешно. Има ли някой тук?“

Сърцето на Тиан щеше да изскочи. Матроната трябваше да е чула силните му удари! Матроната обаче излезе. В този момент Тиан се обърна и затича по стълбите. Дали беше затворила вратата на своята стая? Не помисли за това. Твърде късно.

Площадката на стълбището беше слабо осветена. Тиан затича надолу по стълбите. Тя видя пазача долу на вратата. Нямаше как да мине покрай него, без да я забележи.

В бързането си тя събори една саксия с жасмин от поставката. Саксията падна на пода и се счупи. Шумът й отекна в цялата сграда. Регистърът падна от ръцете и. Тя започна да го търси в мрака.

— Какво беше това? — извика пазачът и затича по стълбите.

Тиан не можеше да намери книгата. Когато пазачът стигна близо до нея, тя се загърна с роклята и затича, а гърдите й болезнено се полюшваха. В края на коридора една голяма зала водеше в друга посока. Тя сви наляво, но се удари в една стена в тъмното. Тиан пое в друга посока, като разтърка носа си от яд, че е изпуснала книгата.

Коридорът тук не беше осветен и Тиан не можеше да върви бързо. Коридорът се стесняваше. Тя запълзя напред, но се подхлъзна и се преобърна по стълбите, като в последния момент успя да хване парапета, за да смекчи падането.

Тиан лежеше на стъпалото, затаила дъх, докато не чу виковете на пазачите нагоре по коридора. Това я накара да стане. Тя забеляза, че близо до нея в дъното на тясно сервизно стълбище имаше няколко помещения, който успя да различи по аромата — перални помещения, гладачници, килери, складове, широка кухня, осветена от отражението на металните съдове, наредени в редици.

В големи купи втасваше тесто — усети по аромата Тиан. Скоро щяха да дойдат и пекарите, за да произведат пресен хляб, торти и тестени изделия за целия ден. Вратата за навън имаше по-сложна ключалка, която тя не можеше да отвори. Баните и складовете не бяха удобни за скривалища — веднага след като готвачите дойдат, те ще се оживят. Тиан изпадна в паника, сякаш беше престъпник, опитващ се да избяга.

Гласът на Матроната даде нови заповеди. Тиан се сви в пералното помещение, осветено през решетките на големия прозорец. Тук имаше цял ред медни казани, в които се перяха дрехите, както и огромно правоъгълно корито, където бяха мръсните дрехи, най-вече мръсно бельо и долни чаршафи. И тук вратата беше заключена. Тиан се опита да я отвори, но изведнъж някой изтича в кухнята. Отвориха се шкафове и отново се затвориха. Пералното помещение щеше да е следващото. Тя се гмурна в коритото с дрехи и се спусна към дъното.

Дрехите миришеха на парфюми, масажни масла, пот и други неприятни миризми. Единият от чаршафите беше изцапан със сладникаво шери. На около педя под дрехите беше подът. Тиан се притисна в ъгъла, възможно най-ниско от отвора на коритото и зачака.

Беше топло; стената на вграденото корито опираше в стената на кухнята. Пот изби по гърба й.

„Не още!“ извика остър мъжки глас. „Матис, провери прането. Хисо — провери килерите и шкафовете. Ще отида да видя в кухнята. Заключвайте вратите след себе си. Матрона, поставете пазач във всеки коридор. Щом мръдне, ще я уловим. Матис?“

— Работя! — каза кисело някаква млада жена.

Претърсването на стаите се извършваше в пълна тишина, смущавана понякога от случайния трясък на изпуснати съдове. Тиан се чудеше дали прислужникът си е отишъл или се е спотаил в тишина и я дебне от някое тайно място.

След дълъг интервал тишина се чу острият звук от тупване на нещо тежко на земята, а в същото време Тиан усети, че нещо я притисна. Вероятно Матис се беше качила в коритото с мръсните дрехи и сега ги вадеше. Ами когато ги извади всичките? Тиан щеше да бъде открита! За да го избегне, Тиан беше готова да убие Матис.

Мръсните дрехи в коритото оставаха все по-малко. Тиан не мърдаше, за да не я усетят. Ставаше все по-светло, като че ли прислужницата я търсеше с фенер. Паниката спря за миг сърцето на Тиан. Ами ако Матис изпусне фенера? Нежното бельо щеше веднага да пламне.

Тиан бавно пропълзя до другия край на коритото, а после изскочи от него.

— Матис! — чу се гневният вик на Матроната.

— В пералното съм, Матрона.

— Не свърши ли вече?! Мързелана такава!

Последва нов силен вик от Матроната:

— Провери ли коритото?

— Да — каза сърдито момичето.

— Извади ли всичко за пране?

— Да — излъга Матис. — А сега отново го слагам вътре.

— Остави го — има още сто стаи да се претърсят. Идвай и заключи вратата след себе си.

Вратата на пералното се затръшна. Ключалката скръцна. Тиан изчака, страхувайки се, че това е капан. След няколко минути, тъй като не чу друг звук, прецени, че е безопасно да избяга. Като пеперуда от пашкул тя се измъкна, без да бъде забелязана, и откри, че стаята е празна. Тиан допълзя до задната врата и атакува ключалката. Тук беше по-трудно, отколкото с предишните, тъй като не беше смазвана с години. Тя натисна силно в ключалката и зъбците на вилицата се счупиха.

Тиан опита с другата й част. Беше трудна работа; ако счупеше и този кран, с нея беше свършено. След минути ключалката поддаде. Тиан лесно отвори вратата, а отвън нахлу вълна студен въздух. Трябваха й топли дрехи и храна, ако можеше да намери някаква. Ако напусне това място, животът й щеше да се промени коренно. Дали да не се върне?

Един далечен гневен вик я накара да не го направи. Щеше и да огладнее, Тиан разряза едно одеяло на две, сгъна го няколко пъти и го уви около краката си, като го стегна с ленти, скъсани от чаршаф. Тя облече осем нощници една върху друга, като се надяваше по този начин да компенсира тънката им материя.

Тиан се опита да намери още едно одеяло, но не успя. Тогава тя се уви с още три чаршафа и се завърза с още една лента от чаршаф. Една кремъчна запалка на полицата над медените казани привлече вниманието й. Тя я завърза на пояса си. Взе и стиска прахан. Тиан затвори вратата и внимателна след предишния си опит, се наведе да я заключи.

Това беше още по-трудно, но накрая — успя. Тя затича, а чакълът скърцаше под краката й. Навън беше вледеняващо студено, дори и локвите бяха замръзнали. Първите утринни облаци вече покриваха луната. Трябваше да е някъде около четири сутринта.

Развиделяваше се към седем и половина, така че тя нямаше много време да се измъкне от Тикси. Тя премина покрай стените на сградата, после — край каменните огради на градините, а накрая се упъти към входа за каруцарите. Вратата беше отворена, а пазачът си говореше нещо с Матроната. Наблизо чакаше каруца. От ноздрите на коня излизаше пара. Като се потопи в сенките, Тиан излезе на улицата.

Нямаше никой там — дори и редките скитници, които прекарваха летните нощи пред вратите на къщите и под мостовете се бяха подслонили някъде в нощ като тази. Тиан се насочи към западната врата, като избягваше да минава под светлините на уличните лампи.

Не след дълго до нея се приближи каруца. Тя беше като каруцата, която тя видя пред входната врата. Тиан се хвърли в един гол храст встрани, докато каруцата отмине, за да не я видят. Каруцарят, сгушен в топло палто и кожена шапка, гледаше право напред, като бързаше да се прибере вкъщи.

Беше странно да бъде навън сама в този час. Всичко имаше призрачен, нереален вид. По улиците пълзеше мъгла, като се разливаше в сенки, които могат да бъдат срещнати единствено в сънищата. Сенките се появяваха и изчезваха, следвайки луната и раждащите се в небесата утринни облаци. Сградите на Тикси изглеждаха в далечината като приказни замъци с високи черни кули.

Тиан не се страхуваше. В Тикси ставаха малко престъпления, тъй като всеки навършил шест години, започваше да работи най-малко по дванадесет часа на ден. Пък и мъглата и сенките станаха нейни приятели.

Като наближи градските порти, тя чу тежки стъпки от подковани ботуши. Тя се наведе под един висок плет и задържа дъха си, докато пазачът премине. Той вървеше смачкан от умора и не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

Един случаен силен порив на вятъра повдигна дрехите й. На Тиан й стана студено. Голите и ръце я боляха. Тиан се изправи и забърза крачка. Тя трябваше да стигне планината преди зазоряване. Щом станеше светло, каруцарите тръгваха с товарите си, а това беше заплаха. Без съмнение беше обявена награда за нея, така че щеше да й бъде трудно да избяга от желаещите да я уловят. А и по това време на годината студът правеше шансовете й оцеляване още по-малки.

Единственото, което сега обаче трябваше да преодолее, беше да премине през градската порта. Горният й слой дрехи беше вече мокър, както и косата й. Ледените капки все по-осезаемо проникваха към кожата.

Истинско препятствие! Пазачът сновеше покрай портата, а Тиан не виждаше начин да премине край него, без да бъде забелязана.