Реймънд Чандлър
По-малката сестра (34)

Глава 34

Шато Берси беше стара къща, но изцяло ремонтирана. Фоайето си просеше плюш и фикуси, но бе получило огледални стени, скрито осветление, триъгълни масички със стъклени плотове и общия вид на помещение, чийто интериор е бил проектиран от пуснат в домашна отпуска пациент на заведение за душевноболни. Цветовата гама бе издържана в зелено като спукана жлъчка, кафяво като лапа от ленено семе, синьо като маймунско дупе и тротоарносиво. Погледът си отпочиваше като от заешка устна.

До малкото бюро нямаше никой, но огледалното стъкло зад него можеше да се окаже еднопосочно, затова не се опитах да се промъкна нагоре по стълбите. Натиснах звънеца и иззад някаква стена се провря едър мекотелесен мъж и ми се усмихна с влажни устни, синьо-бели зъби и неестествено блеснали очи.

— Търся мис Гонсалес. Името ми е Марлоу. Тя ме очаква.

— Да, да, разбира се — запърха той с ръце. — Разбира се. Веднага ще й се обадя.

Гласът му също пърхаше. Вдигна телефонната слушалка, изгъргори нещо и я остави на мястото й.

— Да, мистър Марлоу. Мис Гонсалес каза да се качите. Апартамент четиристотин и дванайсет. — Кикот. — Но вие сигурно знаете.

— Сега вече знам. Впрочем къде бяхте през февруари?

— През февруари? Февруари ли казахте? Ах, да — бях тук.

Произнасяше „февруари“ буква по буква, сякаш го пишеше.

— Спомняте ли си нощта, когато ликвидираха Стейн пред Шато Берси?

Усмивката побърза да напусне тлъстото лице.

— От полицията ли сте?

Гласът му изведнъж стана тънък, вибриращ.

— Не. Но ако това ви интересува, ципът на панталоните ви не е вдигнат.

Погледна надолу ужасен и вдигна ципа с треперещи ръце.

— Много ви благодаря. Благодаря ви. — Наклони се през ниското бюро. — Обаче не го убиха пред Шато Берси. Не съвсем. Беше почти на другия ъгъл.

— Той нали живееше тук?

— Предпочитам да не говоря на тази тема. — Помълча, после облиза долната си устна с розово езиче. — Защо питате?

— За да се намирам на приказка. Трябва да си по-предпазлив, приятел. Веднага ме лъхна.

Порозовя чак до корените на косите си.

— Ако намеквате, че съм пил…

— Само билков чай. И не от чаша.

Извърнах се. Той нищо не каза. Стигнах до асансьора. Погледнах назад. Стоеше, опрял длани на бюрото, склонил напрегнато глава, и не откъсваше от мен очи. Дори оттук се виждаше, че трепери.

Асансьорът беше на самообслужване. Четвъртият етаж бе в хладно сиво, застлан с дебел килим. До вратата на апартамент 412 имаше копче. Звънецът нежно пропя. Вратата незабавно се отвори. Прекрасните бездънни черни очи ме изгледаха, червената, ах колко червена уста ми се усмихна. Черни панталони и огнена риза като първия път.

— Амиго! — произнесе нежно и протегна ръце към мен. Хванах я за китките, срещнах дланите й, докоснах ги и си поиграх на пляс-пляс ръчички. Погледът й бе хем морен, хем пламенен.

Пуснах я, затворих с лакът вратата и се вмъкнах покрай нея. Също като първия път.

— Трябва да ги застраховаш — казах, като докоснах неволно едната й гърда. Беше съвсем истинска. Зърното твърдо, същински рубин.

Звънна радостният й смях. Влязох и се огледах. Френско сиво и прашно синьо. Това не бяха нейните цветове, но ефектът бе твърде приятен. Изкуствена камина с газови цепеници, достатъчно кресла, масички и лампи, без да е прекалено. В ъгъла — уютно барче.

— Харесва ли ти гнезденцето ми, амиго?

— Не казвай „гнезденце“ — звучи като от устата на курва.

Не я погледнах. Не исках да я гледам. Седнах на един диван и прокарах ръка през челото си.

— Четири часа сън и две-три чашки — това ще ми е достатъчно, за да приказвам отново глупости. Сега обаче силите едва ми стигат, за да разговарям умно. А се налага.

Дойде и седна до мен. Поклатих глава.

— Иди ей там. Умът ми трябва да е бистър.

Настани се отсреща и ме загледа сериозно с тъмните си очи.

— Разбира се, амиго, както кажеш. На твое разположение съм — или поне бих искала да бъда твоя.

— Къде живееше в Кливланд?

— В Кливланд ли? — Гласът й бе нежен, почти гукащ. — Нима съм споменавала някога Кливланд?

— Веднъж ми каза, че го познаваш оттам.

Замисли се, спомни си и кимна.

— Тогава бях омъжена, амиго. Защо питаш?

— В Кливланд ли живееше?

— Да — отрони много тихо.

— Как се запозна със Стийлгрейв?

— Ами тогава се смяташе за много шик да се движиш сред гангстери. Нещо като снобизъм наопаки. Беше модерно да се ходи в заведенията, които те посещаваха, и току-виж, някоя вечер, с малко късмет…

— Някой от тях би могъл да те свали — довърших аз.

Долорес кимна енергично.

— По-скоро аз го свалих. Той бе такъв приятен и мил човек. Вярвайте ми, така беше.

— А съпругът? Имам предвид твоя. Или не си спомняш?

Усмихна се.

— Улиците на този свят са застлани със зарязани съпрузи.

— Така е. Навсякъде ги има. И в Бей Сити.

Никаква реакция. Само сви учтиво рамене.

— Няма да ти противореча.

— Може дори да е завършил в Сорбоната. И да тлее в някое жалко градче. Да чака и да се надява. Ето това съвпадение ужасно ми допада. В него има нещо поетично.

Учтивата усмивка не слезе от прекрасното лице.

— Много се раздалечихме — продължих. — Много. А по едно време бяхме тъй близки. — Погледнах пръстите си. Главата ме цепеше. Не бях дори четирийсет процента от онова, което съм. Долорес ми подаде отворена кристална кутия и аз си взех цигара. Тя също нагласи една в златните си щипци. Но я извади от друга кутия. — Искам да опитам от твоите.

— Мексиканският тютюн е много остър.

— Стига да е тютюн — казах, без да откъсвам очи от нея. И промених решението си. — Впрочем недей, права си. Едва ли ще ми хареса.

— Какво означават тези преамбюли? — попита бавно.

— Портиерът ви пуши марихуана.

Тя кимна.

— Хем го предупредих. Няколко пъти.

— Амиго — казах.

— Какво?

— Испанският ти е доста беден, не намираш ли? Може би не го знаеш достатъчно? Амигото се изтърка до скъсване.

— Надявам се, че няма да се държим един към друг както вчера следобед — все така бавно произнесе тя.

— Няма. Единственото мексиканско в теб са няколкото думи и грижливият изговор, който трябва да остави у събеседника ти впечатлението, че това не е родният ти език.

Нищо не каза. Пое елегантно дим и се усмихна.

— Аз малко позакъсах. Изглежда, че мис Уелд е имала благоразумието да каже всичко на шефа си — на Джулиъс Опънхеймър — и той е предприел необходимото. Осигурил й е Лий Фарел. Според мен не допускат обаче, че тя е застреляла Стийлгрейв. Но са убедени, че знам кой е убиецът, и доста са ме разлюбили.

— А ти знаеш ли, амиго?

— Нали ти казах по телефона, че знам.

Дълго ме гледа, без да мига.

— Аз бях там. — Като никога гласът й прозвуча сухо и сериозно. — Беше много любопитно. Малката искаше да види игралния дом. Никога не била виждала, а във вестниците пишело…

— При теб ли беше отседнала?

— Не в моя апартамент, амиго. Наех й една стая тук, в Шато Берси.

— Нищо чудно тогава, че отказа да ми съобщи къде живее. Едва ли си имала време обаче да я научиш на занаята.

Понамръщи се и махна леко с ръката, в която държеше кафявата цигара. Пушекът изписа нещо нечетливо в неподвижния въздух.

— Моля те! Та както казах, искаше да види игралния дом. Затова му се обадих и той ни покани. Отидохме, но беше пиян. За пръв път го виждах пиян. Засмя се, прегърна малката Орфамей и каза, че заслужено била спечелила парите. После рече, че е приготвил малък подарък за нея, извади от джоба си портфейл, увит в някаква кърпа, и го подаде на момичето. Когато тя го разви, се оказа, че е продупчен по средата и изцапан с кръв.

— Не е постъпил добре. Дори не бих го нарекъл типично за него.

— Та ти не го познаваше.

— Така е. Продължавай.

— Орфамей държеше портфейла и го гледаше, после вдигна очи към него, а лицето й беше бяло и много неподвижно. Благодари му и отвори чантата си, за да го прибере вътре, поне аз така си помислих… беше толкова интересно…

— Страхотно. Аз бих се търкалял от смях по пода.

— Но вместо това извади пистолет. Доколкото знам, той го бе подарил на Мейвис. Също като другия, с който…

— Много добре ми е известно. И аз си поиграх с него.

— Орфамей се обърна и го уби на място с един-единствен изстрел. Беше ужасно драматично.

Пъхна кафявата цигара в устата си и ми се усмихна. Особена разсеяна усмивка, сякаш си мислеше за нещо много далечно.

— Ти си я накарала да признае всичко на Мейвис Уелд.

Кимна.

— Защото на теб Мейвис не би повярвала.

— Не исках да рискувам.

— Да не би ти да си дала хилядата долара на Орфамей, миличка? За да каже на сестра си? Защото тя е малко момиченце, което за хиляда долара е готово на всичко.

— Няма да отговарям на такъв въпрос — заяви с достойнство.

— Добре. Значи снощи, когато ме замъкна там по спешност, вече си знаела, че Стийлгрейв е мъртъв и няма от какво да се боиш, а номерът с пистолета е бил просто номер и нищо друго.

— Не обичам да изпълнявам ролята на дядо боже — каза кротко. — Положението беше особено, а аз знаех, че ще намериш начин да измъкнеш Мейвис от него. Друг не можеше да го стори. Тя твърдо беше решила да поеме вината.

— Трябва да пийна нещо. Иначе ще рухна.

Скочи и отиде до бара. Върна се с две огромни чаши с уиски и сода. Подаде ми едната и ме загледа над ръба на своята как отпивам. Беше чудесно. Сръбнах още една глътка. Долорес се отпусна в креслото и посегна към златните щипци.

— Изгоних я — проговорих след дълга пауза. — Имам предвид Мейвис. Твърдеше, че го е застреляла. Държеше пистолета. Същият като онзи, който ти ми даде. Вероятно не си забелязала, че с твоя е стреляно.

— Слабо познавам оръжията — рече кротко.

— Да, разбира се. Преброих куршумите и ако предположим, че е бил пълен, два бяха изстреляни. Куест беше убит с две куршума от автоматичен пистолет трийсет и втори калибър. Същият. Празните гилзи се търкаляха там на пода и аз ги взех.

— Къде там, амиго?

Взе да прекалява. Много станаха тези амиго, твърде много.

— Разбира се, не бях сигурен, че оръжието е същото, но си заслужаваше да опитам. Просто да пообъркам нещата и да дам на Мейвис някакъв шанс да се измъкне. Затова размених пистолетите, а неговия скрих зад бара. Беше черен, трийсет и осми калибър. Повече му отиваше. Защото отпечатъци може да останат дори върху нарязана на квадратчета дръжка, а върху слоновата кост няма начин да не се отпечатат от лявата страна. Стийлгрейв не би носил такова оръжие.

Очите й бяха широко отворени, празни, озадачени.

— Боя се, че не следя добре мисълта ти.

— Освен това, ако убие някого, ще бъде на място, в това можеш да бъдеш сигурна. А Куест беше станал и се разхождаше.

Нещо се мярна в очите й и изчезна.

— Много ми се иска да кажа, че е успял да проговори — продължих. — Но уви, дробовете му бяха напълнени с кръв. Умря в краката ми. Там.

— Но къде там? Така и не ми каза къде е това там…

— Необходимо ли е?

Отпи малко уиски. Усмихна се. Остави чашата.

— Ти си присъствувала, когато Орфамей му е съобщила адреса.

— Ах да, разбира се.

Много бързо се съвзе. Бързо и умело. Само усмивката й стана по-уморена.

— Само че той не е отишъл.

Цигарата й замръзна на път към устата. Нищо друго. После бавно я приближи до устните си и елегантно издуха пушек.

— Именно това ме тревожеше през цялото време. Просто не можех да приема фактите, които ми се навираха в очите. Стийлгрейв е Мойър Ревльото, няма никакво съмнение, нали?

— Никакво. Може да се докаже.

— Стийлгрейв започнал почтен живот и се справял добре, преуспявал. Появил се Стейн и взел да му досажда, да иска пай от бизнеса. Това са мои предположения, но приблизително така са се развили събитията. Значи Стейн трябвало да бъде ликвидиран. Стийлгрейв не искал да убива — впрочем той никога не е обвиняван в убийство. Кливландската полиция отказала да дойде да си го прибере. Срещу него нямали обвинения. Нищо неразгадано — просто някога по някакъв начин бил свързан с престъпна организация. Но той трябвало да се отърве от Стейн. Затова прави така, че да бъде прибран в затвора, сетне се измъква, като подкупва затворническия лекар, убива Стейн и пак се прибира зад решетките. Щом се разчуело за убийството, докторът щял чевръсто да се разтича и да унищожи всички документи и записки в дневника, свързани с излизането му. Защото полицията щяла да задава въпроси.

— Естествено, амиго.

Погледнах да видя дали се е пропукала, но нищо не забелязах.

— Дотук добре. Но все пак трябва да допуснем, че този човек има поне малко ум в главата си. Защо се е оставил да го държат десет дни в затвора? Отговор номер едно — за да си осигури алиби. Отговор номер две — защото е знаел, че рано или късно ще се запитат дали той е Мойър Ревльото и е искал да им даде една възможност да изяснят този въпрос, за да не закачат Стийлгрейв всеки път, когато гангстерите застрелят свой човек в града.

— Харесва ли ти тази версия, амиго?

— Да. Нека я огледаме и от друг ъгъл. Защо му е трябвало да обядва на обществено място в деня, когато е излязъл от кафеза, за да пречука Стейн? А дори да го е сторил, по каква случайност младият Куест се е навъртал наоколо и е щракал с апарата си? Стейн още не бил убит и снимката не била улика. Обичам късметлиите, но тук има твърде, твърде много късмет. Още нещо — дори Стийлгрейв да не е знаел, че са го фотографирали, той все пак познавал Куест. Няма начин. Орин просел пари от сестра си, откак останал без работа, а може би отпреди това. Стийлгрейв имаше ключ от апартамента й. Сигурно е знаел нещо за братчето. Всичко това недвусмислено говори, че тъкмо тази нощ Стийлгрейв за нищо на света не би убил Стейн — дори да е имал такива намерения.

— А сега трябва да попитам кой го е убил — обади се тя учтиво.

— Някой, който познавал Стейн и можел да се приближи до него, знаел, че снимката вече е направена, че Мейвис Уелд е на ръба да стане звезда, че връзката й със Стийлгрейв е опасна, но ще стане хиляди пъти по-опасна, ако той бъде обвинен в убийството на Стейн. Познавал и Куест, защото го бил виждал в апартамента на Мейвис, и го замаял с чаровете си, а момчето лесно би се поддало на такава обработка. Знаел, че двата пистолета с кокалени дръжки се водели на името на Стийлгрейв, макар че той ги бил купил, за да ги подарява на момичета. Ако самият Стийлгрейв е носел оръжие, щял е да се погрижи то да не е на негово име, за да не могат да го пипнат. Този някой знаел, че…

— Млъкни! — Гласът й беше остър като кама, но нито изплашен, нито сърдит. — Млъкни веднага, ако обичаш! Няма да търпя това нито минута повече! Върви си!

Станах. Тя се облегна назад — вената на врата й пулсираше. Възхитителна, мургава, смъртоносна. Никога нищо не би могло да я докосне, да я трогне — нито дори законът…

— Защо уби Куест? — попитах.

Стана и дойде при мен, отново усмихната.

— Причините бяха две, амиго. Беше напълно откачен и в крайна сметка щеше да ми забие шиша. А втората причина е, че нищо — нищо от това — не бе извършено за пари. Само от любов.

Понечих да й се изсмея в лицето. Но не го сторих. Тя бе съвършено искрена. Невероятно.

— Колкото и любовници да има една жена — тихо продължи Долорес, — рано или късно се появява един, когото не може да понесе да й бъде отнет. И това бе той.

Само се взирах в изумителните черни очи.

— Вярвам ти — произнесох най-накрая.

— Целуни ме, амиго.

— О, господи!

— Имам нужда от мъже, амиго. Но мъжът, когото обичах, е мъртъв. Аз го убих. Него не исках да деля.

— Много дълго си чакала.

— Умея да бъда търпелива — стига да има надежда.

— Я престани!

Усмихна се волно, красиво и тъй естествено.

— Пък и нищо не можеш да направиш, миличък, защото ще погубиш завинаги и Мейвис Уелд.

— Снощи тя доказа, че е готова да се самоунищожи.

— Освен ако не е играела. — Изгледа ме рязко и се разсмя. — Убодох ли те в сърчицето? Ти си влюбен в нея.

— Това би било глупаво — произнесох бавно. — Бих могъл да седя с нея в тъмното и да си държим ръцете… Но колко време ще продължи това? Тя бързо ще се отдалечи от мен, обгърната от блясък, скъпи дрехи, нереалност и приглушен секс. И вече няма да е човек като всички останали. Само глас зад екрана, лице от филмовата лента. А на мен ми е необходимо много повече.

Тръгнах към вратата, без да се обръщам с гръб към нея. Не че очаквах куршум. Мисля, че ме предпочиташе такъв — неспособен да сторя каквото и да било, с вързани ръце.

Докато отварях, се извърнах да я погледна. Стройна, мургава, прелестна и усмихната. Секс на талази. Извън всички морални закони на този или кой да е друг свят.

Плачеше за кафеза.

Излязох тихо от стаята. Преди да затворя, чух шепота и:

— Керидо, толкова те харесвах. Жалко.

Когато вратата на асансьора се отвори долу във фоайето, някакъв мъж чакаше да се качи. Висок, слаб, с нахлупена ниско над очите шапка. Денят беше топъл, а той бе навлякъл тънко палто и бе вдигнал яката, заровил в нея брадичка.

— Доктор Лагарди — казах тихо.

Погледна ме, но не ме позна. Влезе в асансьора и потегли нагоре.

Отидох при бюрото на портиера и натиснах звънеца. Едрият рохкав мъж се появи с нарисувана усмивка върху отпуснатите меки устни. Очите му не блестяха като преди.

— Дай ми телефона.

Той го сложи върху бюрото. Набрах Мадисън 7911.

— Тук е полицейският участък.

— Обаждам се от Шато Берси, на ъгъла на авеню Франклин и авеню Джирард в Холивуд. Току-що в апартамент четиристотин и дванайсет се качи доктор Винсънт Лагарди, когото лейтенант Френч и лейтенант Бейфъс от отдела за убийства искат да разпитат. На телефона Филип Марлоу, частен детектив.

— Франклин и Джирард. Чакайте там, ако обичате. Имате ли оръжие?

— Да.

— Задръжте го, ако се опита да излезе.

Затворих и избърсах устата си. Мекият шишко се беше облегнал на бюрото, бял като платно.

* * *

Пристигнаха бързо, но не достатъчно. Може би трябваше да му попреча да се качи. Дали не съм имал предчувствие какво ще направи и нарочно съм го оставил да го извърши? Понякога, когато ми е криво, се опитвам да проумея, но ми е много сложно. Целият случай бе твърде объркан. Всеки път, когато трябваше да сторя естественото и очевидното, се налагаше да спра, за да си поблъскам главата дали няма да навредя на някого, комуто съм задължен.

* * *

Когато разбиха вратата, той седеше на канапето и я притискаше към сърцето си. С невиждащи очи и кървава пяна по устните. Беше прехапал езика си.

Под лявата й гърда от огнената копринена риза стърчеше сребърната дръжка на нож, който вече бях виждал. С формата на гола жена. Очите на мис Долорес Гонсалес бяха полуотворени, а по устните й играеше едва доловима предизвикателна усмивка.

— Хипократова усмивка — поясни лекарят, дошъл с линейката, и въздъхна. — Отива й.

Погледна доктор Лагарди, който, ако можеше да се съди по лицето му, нито виждаше, нито чуваше.

— Някой е останал без мечтата си — каза лекарят, наведе се и затвори очите на Долорес.