Реймънд Чандлър
По-малката сестра (2)

Глава 2

След пет минути дрънна звънчето на външната врата на стаичката, която използувам за приемна. Това означаваше, че някой е влязъл. Чух вратата да се затваря. Сетне тишина. Междинната врата бе открехната. Ослушах се, реших, че някой е надзърнал по погрешка и си е тръгнал. Миг след това чух тихо почукване. И покашляне, чиято функция е същата. Свалих крака от бюрото, станах и надникнах в приемната. Тя беше там. Нямаше нужда да отваря уста — познах я и без това. И едва ли някой някога е приличал по-малко на лейди Макбет. Дребно, спретнато момиче, с педантичен старомомински вид, грижливо пригладена кестенява коса и очила без рамки, само със странични дъги. Беше облечена с кафяв костюм, а през рамото й висеше грозна квадратна чанта, която и придаваше вид на милосърдна сестра, понесла първа помощ на ранените. На гладката й коса бе кацнала шапка, която твърде рано бяха отбили от майка й. Нямаше грим, нито червило, нито бижута. Приличаше на библиотекарка, сигурно заради очилата.

— Така не се говори по телефона — остро ме смъмри тя. — Засрамете се!

— Срам ме е, но от честолюбие не го показвам. Влезте.

Държах й вратата да мине. После й подадох стол. Седна на ръба, като зае не повече от пет сантиметра площ.

— Ако аз разговарям по този начин с пациентите на доктор Зъгсмит — продължи тя, — положително ще изгубя мястото си. Той много държи да разговарям учтиво с тях, дори и с най-трудните.

— Как е старият? Не съм го виждал от времето, когато паднах от покрива на гаража.

Тя ме изгледа учудено и много сериозно.

— Не е възможно да познавате доктор Зъгсмит.

Връхчето на доста анемичния й език се показа между устните и потърси неизвестно какво.

— Познавам доктор Джордж Зъгсмит от Санта Роза.

— А, не. Този е доктор Алфред Зъгсмит от Манхатън. Манхатън в Канзас, не в Ню Йорк.

— Трябва да е друг. А вашето име как е?

— Не съм убедена, че трябва да ви го кажа.

— А, значи просто проверявате пазара.

— Би могло и така да се нарече. Щом като ще споделям семейните си проблеми с непознат човек, би трябвало първо да преценя дали мога да му имам доверие.

— Казвал ли ви е някой, че сте много сладка?

Очите зад цайсите метнаха мълнии.

— Как смеете!

Аз се пресегнах към една от лулите си и взех да я пълня.

— Какво толкова има да смея? Изхвърлете тази шапка и си купете модерни очила с цветни рамки. От онези, дето са извити нагоре и придават леко ориенталски вид…

— Доктор Зъгсмит не би допуснал такова нещо — побърза да ме парира. После додаде: — Наистина ли го мислите? — И много леко се изчерви.

Вдигнах запалена клечка към лулата и издухах дим към нея. Тя се отдръпна намръщено.

— Ако ме наемете, наемате ме такъв, какъвто съм. Ето ме пред вас. Ако си въобразявате, че ще намерите проповедник сред нашего брата, дълбоко се заблуждавате. Затворих ви телефона, но въпреки това сте тук. Значи се нуждаете от помощ. Как се казвате и какви са неприятностите ви?

Тя само ме гледаше втренчено.

— Вижте какво — продължих. — Вие сте от Манхатън, щата Канзас. Последния път, когато четох „Световния алманах“, видях, че това е малко градче близо до Топика. С население около хиляда и двеста души. Работите при доктор Алфред Зъгсмит и търсите човек на име Орин. Манхатън е малък град. В Канзас що-годе големите градове се броят на пръстите на едната ръка. Така че разполагам с достатъчно сведения за вас, за да науча цялата ви семейна история.

— Че защо ви е? — обезпокои се тя.

— На мен? Хич не ме интересува. Писнало ми е от хорски истории. Седя тук само защото няма къде да отида. Мога и да не работя. Нищо не ми трябва.

— Много приказвате.

— Така е. Много приказвам. Всички самотни мъже са приказливи. Или пък изобщо не отварят уста. Ще пристъпим ли към работата? Нямате вид на човек, който прибягва до услугите на частни детективи, особено ако са непознати.

— Знам — тихо потвърди момичето. — А Орин направо ще посинее от яд, като разбере. И мама много ще се сърди. Попаднах на името ви в телефонния указател…

— На кой принцип? — прекъснах я аз. — Със затворени или отворени очи?

Тя ме зяпна, сякаш бях особено уродлив.

— Шест и единайсет…

— Моля?

— Марлоу има шест букви, а Филип Марлоу — единайсет. Шест и единайсет прави…

— А вие как се казвате? — почти изръмжах аз.

— Орфамей Куест. — Очите й се свиха, сякаш се канеше да заплаче. — Живея с майка си — продължи по-бързо, като че ли плащаше за времето, което ми отнема. — Баща ми почина преди четири години. Беше лекар. Имам и сестра, Лейла. Брат ми Орин се канеше да стане хирург, но след като следва две години медицина, се прехвърли инженерство. Дойде тук миналата година и постъпи на работа в Бей Сити в самолетостроителната компания „Кал-Уестърн“. Не знам защо му трябваше това. Имаше добра служба в Уичита. Сигурно просто му се е живеело в Калифорния. Кажи-речи, всички това искат.

— Почти всички — поправих я аз. — Ако държите да носите очила без рамки, трябва да говорите по подходящ начин, в тон с тях.

Орфамей се изкикоти и свела очи, тегли с пръст черта по бюрото.

— Наистина ли мислите, че извитите рамки ще ми придадат ориенталски вид?

— Ъхъ. Но да се върнем към Орин. Докарахме го в Калифорния, в Бей Сити. Какво ще го правим сега?

Тя се замисли, сбръчкала вежди. После ме изгледа изучаващо, сякаш се опитваше да вземе решение. Думите изригнаха от устата и:

— Орин не е от хората, които не пишат редовно, а през последните шест месеца писа само два пъти на мама и три пъти на мен. Последното писмо получих доста отдавна. Ние с майка ми много се притеснихме. И понеже дойде време да си взема отпуската, пристигнах тук да го видя. По-рано въобще не е напускал Канзас. — Тя млъкна за миг. — Няма ли да си водите бележки?

Аз изсумтях.

— Мислех, че детективите винаги си водят бележки в малки тефтерчета.

— Шегите аз ще ги пускам. Вие разказвайте. Значи дойдохте тук да си карате отпуската. Е и?

— Писах на Орин, че пристигам, но не получих отговор. После му телеграфирах от Солт Лейк Сити, а той пак не ми отговори. Какво друго ми оставаше, освен да отида в квартирата му. Ако знаете колко е далеч. Взех автобус. Адресът е в Бей Сити, Айдахо Стрийт номер четиристотин четирийсет и девет.

Млъкна отново, повтори адреса, но аз пак не го записах. Седях, разглеждах очилата й, гладката кестенява коса, ужасната шапчица, нелакираните нокти, устата без следа от червило, връхчето на езика, което се показваше между бледите устни.

— Може би не познавате Бей Сити, мистър Марлоу.

— Ха! Едно знам за Бей Сити — че след всяко отиване там имам нужда от нова глава. Искате ли да доразкажа историята ви?

— Мооля?

Очите й така се ококориха зад очилата, че заприличаха на рибешки.

— Преместил се е. А вие не знаете къде. Страхувате се, че води греховен живот в луксозен апартамент на върха на Риджънси Тауърс с някоя мацка с дълго палто от норка и екзотичен парфюм.

— Но моля ви!

— Да не би да се изразявам вулгарно?

— Моля ви, мистър Марлоу. Нищо такова не си мисля за Орин. Ако пък той ви чуе, ще съжалите за думите си. Понякога е много лош. Сигурна съм обаче, че нещо се е случило. Квартирата му е в евтин пансион, а управителят никак не ми хареса. Ужасен човек. Каза, че Орин се бил изнесъл преди две седмици, но не знаел къде, нито се интересувал и имал нужда само от яка глътка джин. Не разбирам защо Орин изобщо е отишъл да живее на такова място.

— Глътка джин ли казахте?

Тя пламна.

— Управителят така се изрази. Аз само предавам думите му.

— Добре. Продължавайте.

— Ами обадих се в службата му. В „Кал-Уестърн“, вече ви казах. Отговориха ми, че са го съкратили, като много други, и повече нищо не знаели. Оттам отидох да проверя в пощата дали не е съобщил новия си адрес. Не можели да ми дадат такива сведения. Не било законно. Обясних за какво става дума и чиновникът ми рече: добре, щом съм му сестра, щял да провери. Върна се и ми отговори, че не е оставил новия си адрес. Тогава вече започнах да се безпокоя. Може да му се е случило нещо лошо.

— Не ви ли хрумна да проверите в полицията?

— Никога не бих се осмелила. Орин няма да ми прости. Той е толкова сприхав, дори когато няма защо. Нашето семейство… — Момичето се поколеба, а в дъното на очите й зърнах нещо, което тя се опитваше да скрие. — Семейството ни не е такова, че…

— Слушайте — започнах уморено. — Не казвам, че е задигнал нечий портфейл. Може да го е блъснала кола и да не помни нищо или да е толкова тежко ранен, че да не е в състояние да говори…

Спокойният й поглед ми даде да разбера, че никак не ми се възхищава.

— В такъв случай щяха да ни известят. В джобовете винаги има документи за самоличност.

— Понякога има само джобове.

— Да не би да се опитвате да ме изплашите, мистър Марлоу?

— Ако е така, не жъна голям успех. Според вас какво се е случило?

Тя допря тънко пръстче до устните си и много леко го докосна с върха на езика.

— Ако знаех, нямаше да дойда при вас. Колко ще ми вземете, за да го издирите?

Дълго мълчах, преди да попитам:

— Искате да сторя това сам, без да съобщаваме никъде?

— Да, никъде.

— Ъхъ. Ами зависи. Казах вече каква е тарифата ми.

Тя сплете пръсти на ръба на бюрото и здраво ги стисна. Никога не бях виждал по-безсмислени жестове от нейните.

— Мислех си, че като сте детектив, веднага ще го намерите. В никакъв случай не мога да си позволя повече от двайсет долара. Трябва да се храня, да плащам хотел, да си купя билет за връщане, а знаете колко са скъпи хотелите и храната във влака…

— Къде сте отседнали?

— Аз… такова… предпочитам да не ви кажа, ако нямате нищо против.

— Защо?

— Ами така. Много ме е страх от Орин, защото, като се ядоса… Пък и винаги мога да ви се обадя по телефона, нали?

— Ъхъ. И все пак, мис Куест, като оставим настрана яростта на Орин, от какво ви е страх?

Лулата ми бе загаснала. Поднесох клечка кибрит към огнището, без да откъсвам поглед от нея.

— Пушенето на лула не е ли много лош навик?

— Вероятно. Но за да ме откажете от него, ще трябва да платите повече от двайсет долара. И не се опитвайте да отклонявате въпросите ми.

— Как можете да ми държите такъв тон! — пламна тя. — Пушенето на лула наистина е лош навик! Мама никога не позволяваше на татко да пуши вкъщи, дори през последните две години, след сърдечния му удар. Той понякога седеше и смучеше празна лула. На нея и това й беше неприятно. Имахме много дългове, та тя казваше, че не може да харчи пари за безполезни неща като тютюн. Нуждите на църквата са по-належащи.

— Започвам да проумявам — произнесох бавно. — В семейство като вашето все се намира по някоя черна овца.

Тя рязко се изправи и притисна чантата за бърза помощ към хълбока си.

— Вие никак не ми харесвате. Май че няма да ви наема. Ако намеквате, че Орин е извършил нещо лошо, уверявам ви, че не той е черната овца.

Дори окото ми не мигна. Тя се извърна рязко, отиде до вратата, хвана дръжката, пак се обърна, върна се на предишното си място и се разрева. Реагирах колкото препарирана риба на стръв. Мис Куест извади носна кърпичка и попи ъгълчетата на очите си.

— А сссега сигурно ще трябва да се обадя в полицията — изхлипа тя. — Манхатънският вестник ще научи и ще отпечата нещо компрометиращо за нас.

— Всъщност изобщо не го мислите. Престанете да дърпате нежните струни на моята душа. Дайте ми негова снимка.

Тя бързо-бързо прибра кърпичката и извади нещо друго от чантата. Подаде ми го през бюрото. Плик. Тънък, но спокойно можеше да побере една-две фотографии. Не го отворих.

— Опишете го с ваши думи.

Тя се съсредоточи, което й предостави отлична възможност да мърда с вежди.

— През март навърши двайсет и осем. Косата му е светлокестенява, много по-светла от моята, и очите му са по-светлосини. Реши се назад. Доста е висок, над метър и осемдесет. Обаче тежи само шейсет и осем кила. Много е слаб. Имаше руси мустаци, но мама го накара да ги обръсне. Каза, че…

— Сам ще се досетя! Проповедникът е имал нужда от тях да си напълни възглавничка.

— Как можете да говорите така за майка ми! — излая тя и пребледня от ярост.

— О, я без глупости! Малко неща знам за вас, но няма защо да се изкарвате вода ненапита! Брат ви има ли някакви отличителни черти, като бенки, белези или татуировка на двайсет и третия псалм на гърдите? И не си правете труда да се изчервявате.

— Не е нужно да ми крещите. Защо не погледнете снимката?

— На нея вероятно е облечен. Пък и нали сте му сестра. Би трябвало да го познавате.

— Няма отличителни черти — нацупено ми отговори. — Само малък белег на лявата ръка, където му изрязаха доброкачествена бучка.

— А за навиците му какво можете да кажете? Как се забавлява — като изключим това, че не пуши, не пие и не ходи по жени?

— Вввие откъде знаете?

— От майка ви.

Тя се усмихна. Бях започнал да се питам дали изобщо е способна на това. Зъбите й се оказаха много бели, а венци изобщо не видях. Слава богу поне за това.

— Какви глупости говорите. Много е ученолюбив и има скъп фотоапарат, с който обича да снима хората, когато най-малко го очакват. Понякога ги вбесява. Той обаче твърди, че трябвало да се видят такива, каквито са.

— Да се надяваме, че няма да му се случи същото. Какъв е апаратът?

— Съвсем малък, с много чувствителен обектив. Снима при всякакво осветление. „Лейка“.

Отворих плика и извадих две малки, много ясни снимки.

— Тези обаче не са правени с такъв апарат.

— А, не. Филип го фотографира, Филип Андерсън, с когото ходих известно време. — Тя помълча и въздъхна. — Предполагам, че всъщност затова се спрях на вас, мистър Марлоу. Защото и вашето име е Филип.

— Ъхъ — изсумтях, но се почувствувах странно поласкан. — Какво се случи с Филип Андерсън?

— Но нали говорим за Орин…

— Знам — прекъснах я аз. — Питам обаче какво стана с Филип Андерсън.

— Той си е в Манхатън — отмести тя поглед. — Мама не го харесва особено. Нали знаете как стават тези работи.

— Да, знам. Ако искате, поплачете си. Нямам нищо против. Аз самият съм ужасно сантиментален.

И взех да разглеждам двете снимки. Едната беше правена от горе на долу и не ми вършеше работа. На втората доста добре си личеше високо ъгловато момче с тесни като цепки очи, тънки прави устни и остра брадичка. Изражението беше онова, което очаквах да видя. Ако забравите да си избършете обувките на изтривалката, това момче няма да пропусне да ви направи забележка. Бутнах фотографиите встрани и погледнах Орфамей Куест, като се опитах да открия в чертите й нещо, което поне бегло да ми напомни неговото лице. Не можах. Никаква семейна прилика, което, разбира се, нищо не значи. И никога не е значело.

— Добре. Ще отида да видя каква е работата. Но и вие би трябвало да се досещате какво е станало. Брат ви попада в непознат голям град. Известно време печели добре. Вероятно повече, отколкото когато и да било през живота си. Запознава се с хора, каквито не е срещал преди. А и градът не е като Манхатън в Канзас — вярвайте ми, познавам Бей Сити много добре. Така че той къса с предишния начин на живот и не желае семейството му да научи за това. Но ще се оправи.

Тя ме гледа известно време, без да каже нищо, после поклати глава.

— Не. Орин не е такъв.

— Всички сме такива. Особено хора като Орин, прекарали целомъдрено живота си в малко провинциално градче с майка, която им върви по петите, и проповедник, който следи всяка тяхна стъпка. Тук той е самотен. Има пари. Иска да си купи малко сладост и светлина, но не от онази, която прониква през източния прозорец на църквата. Не че имам нещо против. Просто казвам, че му е писнало от всичко това. Прав ли съм?

Тя мълчаливо кимна с глава.

— Той се включва в играта, по не е запознат с правилата. И за това е нужен опит. Захванал се е с някоя пачавра, започнал е и да пие и сега има чувството, че е откраднал долните гащи на епископа. Човекът в края на краищата кара двайсет и деветата си година и ако му се търкаля в канавката, това си е лично негова работа. Като му мине, все ще намери кого да обвини за всичко.

— Крайно ще ми е неприятно, ако излезете прав, мистър Марлоу — бавно произнесе момичето. — Крайно ще ми е неприятно, ако майка…

— Стана дума за двайсет долара — прекъснах я аз.

Тя бе поразена.

— Сега ли трябва да ви платя?

— Какви са обичаите ви в Манхатън, щата Канзас?

— В Манхатън нямаме частни детективи. Само редовна полиция. Поне така мисля.

Тя зарови отново из дисагите, измъкна червено портмоне и извади отвътре няколко банкноти — грижливо сгънати, всяка поотделно. Три по пет и пет по един долар. Други като че ли не останаха. Държеше портмонето така, че да се уверя колко е празно. После разгъна банкнотите върху бюрото, нареди ги една върху друга и ги побутна към мен. Много бавно и тъжно, като че ли давеше любимото си коте.

— Ще ви дам разписка — рекох.

— Няма нужда, мистър Марлоу.

— Аз пък имам нужда. Щом като отказвате да ми дадете адреса си, искам нещо с вашия подпис.

— Защо?

— За да доказвам, че действувам от ваше име. — Извадих кочана с квитанциите, написах една и посочих къде да се подпише. Никак не й се искаше. След кратко колебание неохотно взе твърдия молив и написа с прилежен секретарски почерк: „Орфамей Куест“.

— Все така ли няма да получа адреса ви?

— Предпочитам да не го знаете.

— Тогава ще ми се обаждате — по всяко време. Домашния ми телефон също го има в указателя. Апартаменти Бристол, номер четиристотин двайсет и осем.

— Вероятността да ви посетя, е твърде малка — хладно заяви мис Куест.

— Още не съм ви поканил. Ако желаете, обадете се към четири часа. Може да съм научил нещо. А може и да не съм.

Тя стана.

— Дано майка не ме упрекне — рече, като чоплеше устна с белезникав нокът. — За това, че съм дошла при вас.

— Много ви моля, престанете да споделяте с мен какво още не би допаднало на майка ви. Много ви моля.

— Как можете!

— И стига с това „как можете!“!

— Вие сте грубиянин!

— Всъщност не го мислите. Намирате ме за голям сладур. А вие сте очарователна малка лъжкиня. Надявам се, не допускате, че върша всичко това за двайсет долара, а?

Изгледа ме, без да мига, много хладно.

— Защо тогава? — Като не отговорих, додаде: — Защото навън е пролет?

Продължих да мълча. Тя се изчерви. После се изкикоти.

Нямах сърце да й кажа, че просто умирах от скука. А може би наистина пролетта бе виновна. Пък и в очите й имаше нещо доста по-възрастно от Манхатън, щата Канзас.

— Все пак сте много мил — тихо изрече Орфамей.

Обърна се бързо и почти тичешком напусна стаята. Стъпките й отекнаха ситно, остро, поклъвващо, сякаш майка й барабанеше с пръсти по масата, защото таткото се опитва да си издействува второ парче баница. А той вече няма пари. Нищо няма. Само си седи в люлеещия се стол отпред на верандата в Манхатън, щата Канзас, с празна лула в устата. Полюлява се бавно и спокойно, защото след сърдечен удар трябва да вършиш всичко бавно и спокойно. И да чакаш следващия. С празна лула в устата. Никакъв тютюн. Няма какво да правиш, освен да чакаш.

Сложих спечелените с пот на чело двайсет долара в един плик, написах името й и го пуснах в чекмеджето на бюрото. Не ми се тичаше из града с толкоз пари в джоба.