Тенсинг
Човекът от Еверест (9) (Автобиография на Тенсинг)

9
В свещената земя

Годината 1948 се различаваше от всички други години през моя живот. Нямаше изкачвания, нямаше планини. Вместо това в продължение на девет месеца пътешествувах из Тибет — до Лхаса и още по-далече. За хората от Запада Тибет е известен като Забранената земя, но за будистите той е Свещената земя, Земята на поклонничеството. Битката за Еверест и посещението ми в Тибет са едни от най-скъпите спомени в живота ми.

Като се върнах от гархвалската експедиция с швейцарците, положението не беше по-добро от преди. Бях изхарчил всичко припечелено, за да стигна до Дарджилинг. Работа се намираше трудно. Други експедиции не се организираха. Наближаваше есента, а след нея и зимата. Анг Ламу продължаваше да работи като айа, но момичетата Пем Пем и Нима растяха и се нуждаеха от повече храна и облекло, а у нас рядко имаше достатъчно. „Какво да се прави?“ — мислех си с горчивина. — „Да изям медала «Тигър»!“ Междувременно тъща ми, която от две години бе на легло, ставаше все по-зле и по-зле и в края на краищата почина на седемдесет и шест годишна възраст. Малко преди да склопи очи, тя протегна ръка и ме благослови, като каза, че съм бил добър към нея и нека бог ме възнагради и помогне да се оправят нещата. Думите й се сбъднаха. Наскоро след смъртта й животът ни започна да се подобрява и вече никога не изпаднахме в такова затруднено положение.

През пролетта на следващата година научих, че в Дарджилинг пристигнал интересен човек — професор Джузепе Тучи, италианец, известен учен, специалист по източно изкуство и литература. Той бе ходил седем пъти в Тибет и сега бе дошъл да организира ново пътешествие, като преговаряше със сердаря Карма Паул за помощници и носачи. Побързах да предложа услугите си, но необходимите хора бяха вече наети и дори заминали за Гангток в Сикким. Разочарованието бе голямо и аз съвсем се обезсърчих. Обаче след няколко дни се случи нещо радостно. Професор Тучи съобщи, че е недоволен от хората. Имал особено нужда от човек, който поне малко да говори тибетски, хиндустани, непалски и английски. Освен шерпски тъкмо тези езици аз знаех най-добре. Една сутрин Карма Паул ме извика в кантората си и същия ден бях на път за Гангток.

Професор Тучи беше странен човек — в същност един от най-забележителните хора, които съм срещал въобще. Той бе много сериозен и напълно отдаден на своята работа. Но за разлика от познатите ми, които бяха обикновено спокойни хора, той бе крайно избухлив и темпераментен и всичко трябваше да бъде на мястото си, в противен случай ставаше силна експлозия. Едва стигнах до Гангток и се убедих, че не професор Тучи бе недоволен от наетите шерпи, а те се страхуваха от него, казваха, че е много строг ръководител и искаха да се върнат. Когато той започна да ме разпитва, стана ми съвсем ясно какво искаха да кажат шерпите, тъй като той изстреля по мене въпроси на разни езици — банг — банг — банг като картечница. И след това изведнъж каза: „Ол райт, приет сте на работа.“ Шерпите ме смятаха за луд, че се съгласих, а известно време и аз мислех така. Но постепенно обикнах професор Тучи не по-малко от другите хора, които познавах.

Когато завършиха приготовленията, ние се насочихме на север от Гангток. В групата бяха, освен професора и аз, още трима италианци, негови асистенти, един шерпа — готвач, монголски лама, пътуващ от Дарджилинг за Лхаса, и както обикновено местни носачи, които работеха при нас по няколко дни и след това се сменяха от други. За разлика от повечето експедиции ние имахме на разположение много животни — около сто мулета за товарите и коне за нас, дадени ни от сиккимското правителство. Към товарите, освен храната и съоръженията се включваха много сандъци и кошове, които щяха да се пълнят с разни предмети за колекцията на професора, а така също оръжие и разни промишлени стоки, предназначени за подаръци в Тибет. Още от самото начало бях натоварен да се грижа за всички тези неща. „Не искам да се безпокоя“ — заяви професорът. Той дори ми предаде ключовете от личния си багаж и много пари, за да посрещам разходите по пътя. Може би трудно се работеше с него, но аз бях доволен и поласкан от доверието, което ми оказа.

Дарджилинг и Кангченджунга

Работата на сердаря не е лека. Тук аз съм зает с организирането на дневния преход

Ние пренасяме Вангди Норбу след нещастния случай на Кедернат. Аз съм вдясно

Пътят ни минаваше през сиккимските предпланини. За пръв път яздех през цялото време и тъй като не бях привикнал, седалището ме болеше по-силно, отколкото някога са ме болели краката в планината. Някои дни правехме продължителни преходи, а през други по-къси. Невъзможно бе да се предвиди кога Тучи ще тръгне, спре или ще се отклони от пътя към някой град или манастир, където се надяваше да намери интересни неща. Както споменах, той бе голям учен, знаеше много повече за страната, отколкото хората, които я населяваха. Никога не можах да определя колко езика знае. Често започваше разговор с мене на един език, след това неочаквано преминаваше на друг и свършваше на трети. Фактически единствените езици, на които не можехме да се разберем, бяха нашите родни езици — италиански и шерпски.

От него научих различни неща, които не знаех по-рано. В едно и също време пътешествувах и ходех на училище. Манастирът не бе вече просто сграда, построена от камъни, в която живееха монаси, а място, пълно с ръкописи и старинни изделия на изкуството. Всичко, което виждахме, имаше своя история и смисъл. Когато навлязохме в истинските планини, минахме покрай Кангченджунга и дори за този връх, който познавах така добре, научих много нови неща — например за неговото име, което винаги приемах за дадено, както човек прави с обикновените неща. Сега открих, че то е съставено от четири тибетски думи: канг, означаващо сняг, чен — голям, дзод — имане или съкровище, и нга — пет. Така че правилно трябва да се напише Канг-чен-дзод-нга, което означава „Големия сняг с петте съкровища“ (отнася се за петте отделни върха на планината). Съкровищата също си имат специфични имена според преданията: тца — сол, сер дханг йе — злато и тюркоаз, дхам-чой дханг нор — свещени книги и богатство, мтсон — оръжие, и лотхог дханг мен — плодородие и лекарство. Оттогава завинаги запомних, че нашите планини не са само лед и сняг, а са свързани с много исторически предания и легенди.

Оставяйки Кангченджунга назад, ние пресякохме границата и влязохме в Тибет. В първия град — Ятунг, ни се случи неприятност. Изглежда, че тримата италиански спътници на Тучи нямаха съответно разрешение за влизане в страната и тъй като не проявиха готовност да хитруват и да се крият като Ърл Денман, трябваше да се върнат обратно. Към останалите участници в експедицията тибетците се отнесоха гостоприемно. Подобно на сиккимците те ни дадоха животни за нашите товари и скоро тръгнахме отново. На професор Тучи всичко наоколо бе познато, тъй като преди това често бе минавал по този път. Въпреки че бях ходил шест пъти в Тибет, познавах само района на Еверест и Ронгбук, а на север, където се движехме сега, всичко бе ново за мене. Сърцето ми биеше ускорено. Вълнувах се, сякаш приближавах подножието на Чомолунгма. Най-после отивах в Лхаса!

Англичаните са ми казвали, че на тях това им звучи като многократно повторение на „money-penny-hum“ (пари-пени-хъм). А това е религиозното, мистично псалмопение на будистите. Буквално тези думи означават „скъпоценният камък е в лотоса“, но те също имат скрит и символичен смисъл, познат само на най-учените лами. Навсякъде, където има будисти, можете да чуете това псалмопение, но особено в Тибет. До въртящите се молитвени колела, под веещите се молитвени знамена:

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…

Тибет е свещената земя, а Лхаса най-святата от всички светини. Всеки будист мечтае да я посети поне веднъж в живота си, както християните мечтаят за Йерусалим или мюсюлманите за Мека. Моите родители винаги са копнели за това, но не можаха да осъществят мечтата си и сега чувствувах, че не отивам само за себе си, а и за тях. Отивах за цялото си семейство, за всички, които ми бяха скъпи. Купих яково масло, за да запаля от тяхно име кандилата в храмовете и манастирите. Въртях молитвените колела с пергаментните свитъци вътре. Като мислех, че може би благословията на покойната ми тъща ми помогна да направя това пътешествие, молих се най-много за нея. Всред моя народ се говори, че ако човек не посети Лхаса, животът му на земята е безполезен. Чувствувах като че ли животът на близките ми се сливаше с моя живот.

Аз съм религиозен човек. Вярвам в бога, в Буда и в моя дом винаги е имало молитвен кът или молитвена стаичка според будисткия обичай. Но аз не съм ортодоксален будист. Не вярвам много в ритуали, а в суеверия никак. През живота си съм бил на твърде много планини, за да вярвам, че те се обитават от демони. И в призраци нямам много вяра, макар че преди няколко години безуспешно търсих една жена призрак, за която много се говореше, че обитавала Тоонг Соонг Бусти. Нещо повече, познавам твърде много хора от други вероизповедания, за да считам, че те се заблуждават и че само будистите са прави. Аз не съм образован човек, нито лама, нито учен, за да се занимавам с теологически разсъждения, но смятам, че на земята има място за много вероизповедания, както и за много раси и народи. Бог и голямата планина си приличат. Към него трябва да се пристъпи не със страх, а с любов.

Истинската религия е едно нещо. Нейните външни форми и прояви за съжаление могат да бъдат съвсем друго. При будизма, както при всички други вероизповедания, стават неща, които нямат много общо с почитането на бога. Някои от нашите лами са истински светци. Някои са големи учени, знаещи много тайни. Но има други, на чиито грижи не бихте поверили стадо якове, камо ли човешки души. Те са станали монаси само защото така могат да живеят добре, без да работят.

Всред шерпите се разказва една история, която винаги ми е харесвала, и предполагам, че не е напълно измислена. В нея се говори за двама лами, които пътували от село на село и в едно селище влезли в къща, където жената пържела наденици. Известно време те я наблюдавали, пеейки и въртейки своите молитвени колела, ала когато жената отишла в друга стая, единият от тях се спуснал и грабнал надениците от тигана. Обаче, преди да успеят да ги изядат, жената се върнала и ламата, като не знаел какво да прави, бързо ги скрил под островърхата си шапка. Те били готови да побегнат, но стопанката, която не забелязала, че надениците липсват, ги помолила да кажат една молитва и за нея и те се принудили да запеят отново. За известно време всичко вървяло добре, но изведнъж вторият лама забелязал, че надениците, които били на връвчица, висели изпод шапката на другаря му. За да го предупреди, без да се издадат, той внезапно променил молитвата, която жената и без това не разбирала. „Ом мане падме ом — пеел той, — надениците се показват. Ом мане — надениците се показват — падме ом.“ Обаче, вместо да направи нещо, първият лама неочаквано запял по-високо от всякога и започнал да подскача със странни отсечени движения. Другарят му изпаднал в отчаяние. „Ом мане падме ом — продължавал той. — Надениците! Надениците!“ Но другият скачал, сякаш в него лудували сто дявола. „Да се показва цялата свиня, ако ще — изведнъж изкрещял той. — Мене главата ми гори!“

Аз нямам намерение да подарявам наденици на ламите, за да ги крият под шапките си. Неотдавна след изкачването на Еверест ме помолиха да подаря пари за някакъв манастир близо до Дарджилинг, но след като размислих, отказах. Предпочитах да ги дам за построяването на странноприемница или приют за бедните, които посещават града, отколкото на шепа монаси, които биха ги употребили само за себе си.

Все пак, повтарям, аз съм религиозен човек. Иска ми се да вярвам, че съм такъв, именно защото се интересувам само от истините на моята вяра, а не от външните прояви и преструвки. На Еверест склоних глава и помислих за бога. И на това пътешествие през Тибет също мислех за него. Мислех за родителите си и за своята тъща, чиято вяра бе така силна, и знаех, че пътувам не само за себе си, но и от тяхно име.

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…

Минахме покрай стените мани така, че те винаги оставаха от лявата ни страна. Минахме покрай дълги редици чортени които пазят душите на умрелите. Минахме покрай веещи се молитвени знамена и въртящи се молитвени колела и древни манастири, кацнали върху самотни скали над голямото плато.

Най-после отивах в Лхаса.

Пътуването ни от Гангток до Лхаса продължи около двадесет дни. Когато се движехме, напредвахме твърде бързо поне за тази част на света, защото професор Тучи бе неуморим и нетърпелив. Но често спирахме в манастирите, за да търсим интересни неща. Професорът се интересуваше главно от стари книги, ръкописи и творби на изкуството. Но той не се държеше като турист на пазар. Той знаеше точно какво иска и какво не иска и обикновено ламите се учудваха, че той познава по-добре техните съкровища от самите тях. Вечерно време професорът стоеше до късно в палатката си, изследвайки разни предмети и вземайки си бележки, и се разгневяваше много, ако някой го безпокоеше. Понякога в полунощ или по-късно той изведнъж изхвръкваше от палатката и обявяваше: „Ол райт, свърших вече. Продължаваме по-нататък.“ И всички трябваше да станем и да тръгнем на път.

Най-сетне настана великият ден. Една сутрин пред погледа ни нямаше вече прашни равнини, якове и уединени манастири, а голям град в широка котловина между възвишенията. Виждаха се улици и площади, пазари и храмове, тълпи от хора и животни, а високо над тях, на края на града, огромният дворец Потала, където живее Далай лама. Спряхме се и гледахме. Аз си припомних молитвите. След това влязохме в Лхаса.

Тук професор Тучи бе добре познат от предишните му посещения, затова ни оказаха сърдечно гостоприемство и ни настаниха в голяма къща. В наша чест се дадоха много приеми от правителството и от частни лица — някои от тях преминаха на коне на едно поле извън града, зрелище, което не бях виждал дотогава. Отначало хората не можеха да определят какъв съм. По лице твърде много приличам на тибетец, но облеклото и маниерите ми бяха различни, и те се изненадаха, като откриха, че говоря езика им. Когато научиха, че съм шерпа, обсипаха ме с въпроси за планини и изкачвания, а на един прием беседвах с висши чиновници и им показах снимки от експедицията с швейцарците в Гархвал. Обаче те се интересуваха от Еверест. За другите планини въобще не бяха чували, но всички знаеха Чомолунгма. „Мислите ли, че някога ще бъде изкачен?“ — питаха ме те. И аз им отговарях: „Няма нищо невъзможно за човека. Ако той се старае, някой ден ще успее.“ Тогава те казваха: „А не се ли страхувате да се изкачите на него? Там живеят богове и демони.“ На това отвръщах: „Не се страхувам от смъртта. Когато се движите по улицата, лесно може да ви се случи нещастие. А защо трябва да се страхувам в планината?“

Най-забележителното събитие от посещението ни в Лхаса беше срещата ни с Далай лама. И то неведнъж, а два пъти. В Потала ни преведоха през много стаи и дълги коридори и ни представиха на него в личните му покои. И макар че тогава той бе едва петнадесетгодишно момче, държеше се любезно и с голямо достойнство. Обикновено не се позволява да го гледате, в негово присъствие трябва да седите със склонена глава. Обаче професор Тучи като негов стар приятел имаше привилегията не само да засвидетелствува почитта си, но и да беседва надълго с него и докато те разговаряха, аз имах щастието да наблюдавам и да слушам. На края на всяка среща Далай лама ни благославяше. Напуснах Потала, мислейки за моите родители и за майката на Анг Ламу, и сърцето ми бе пълно.

След като споменах името Далай лама, би трябвало да разясня някои неща, свързани с него, които смятам, че малко хора от Запада знаят. Нито един тибетец не нарича с тази титла главата на своята църква, а го нарича Гиалва Римпоче. Гиалва означава „човек, който е победил“ или „завладял“, с други думи, божеството или Буда. Римпоче значи „скъпоценен“ или „свят“. Понякога второто име се употребява също и за други видни лами по ранг и превъплъщение, но Гиалва е запазено само за най-висшия от всички — превъплътеното божество. Незапознатият с външния свят тибетец дори не знае какво значи Далай лама. За него духовният глава има само една титла — Гиалва Римпоче — скъпоценния или светия Буда.

В Лхаса срещнахме двама интересни чужденци — Хайнрих Харер и Петер Ауфшнайтер. Те участвували в германската експедиция за изкачването на Нанга Парбат през 1939 година, но били задържани в Индия в началото на войната и интернирани от англичаните. След няколко опита те успели да избягат и като преодолели изключително трудния път през Хималаите, получили разрешение да се установят в Лхаса — всичко това по-късно Харер разказал в известната си книга, „Седем години в Тибет“. Когато се срещнах с тях, те вече бяха прекарали там повече от това време и макар че бяха обикнали Тибет и искаха да останат, естествено, проявиха силно желание да узнаят какво става по света. Харер особено се интересуваше от алпийските новости и аз му съобщих някои. Тогава той каза:

— Вие сте щастлив човек, Тенсинг. Можете да отидете, където пожелаете — в планините, на интересни експедиции. А аз бях военнопленник, пък и сега съм нещо подобно. Навярно никога вече няма да се катеря из планините.

Изведнъж той се усмихна и предложи:

— Може би ние двамата ще предприемем едно изкачване. Още сега. Какво ще кажете?

Ние дори обсъдихме това предложение почти сериозно, но, разбира се, имаше много проблеми и затруднения. Наскоро след това напуснах Лхаса. Няколко години по-късно, след като комунистите влязоха в Тибет, аз се видях отново с Харер в Дарджилинг. Той бе напуснал столицата заедно с Далай лама, който възнамерявал да избяга в Индия, обаче в пограничния град Ятунг младият владетел променил намерението си и Харер продължил сам. През тези седем години той бе обикнал много Тибет и само мисълта, че може би никога няма да се върне там, го натъжаваше.

Заедно с професор Тучи останахме в Лхаса един месец. След това отново се отправихме на път и през следващите седем месеца прекосихме целия Тибет. Той се надяваше да стигне до китайската граница на изток и след това да тръгне по нея, но това се оказа невъзможно, тъй като комунистите вече се готвеха да навлязат в страната, и дори Тучи, който не се страхуваше от нищо, предпочиташе да си спести случайни усложнения. Затова прекосихме няколко пъти другите части на Тибет и посетихме повече градове, манастири и места за поклонничество, отколкото допусках, че има в цяла Централна Азия. За мене това бе чудно пътешествие, което ми позволи да видя много от свещената земя на будистите, при това аз не бях обикновен турист, а всичко, което виждах, ми се обясняваше най-подробно. Смятам, че дори всред твърде образованите хора едва ли има много, които в продължение на месеци са имали за личен учител такъв знаменит професор.

Тучи се отегчаваше и нервираше от паричните въпроси и все повече и повече ги предоставяше на мене. Също така, когато беше зает другаде, той често ме изпращаше сам до някой манастир с писмо на тибетски език, в което съобщаваше какво иска, и ако предметите бяха налице, доставях му ги. Ламите започнаха да ме наричат негов нйеба ла, което значи „посредник“ или „управител“, а що се отнася до мене, аз научих толкова много, че можех да напиша пътеводител за манастирите в Тибет. Постепенно нашите многобройни сандъци и кошове започнаха да се изпълват с колекциите на професора, а и моите също, макар и в по-малък размер. Винаги съм имал слабост към редки и интересни предмети, а това бе единствен случай в живота ми да задоволя тази слабост. Днес домът ми в Дарджилинг е пълен със сувенири — маски и саби, шарфове и украшения за глава, вази и молитвени колела — всички донесени от това пътешествие.

Но едва към края на пътуването ние се натъкнахме на най-интересните находки както за Тучи, така и за мене. На това свое осмо посещение в Тибет той упорито търсеше прочут религиозен ръкопис от преди две хиляди години, написан на санскритски върху дървесна кора, който учените вярваха, че все още съществува, но не бяха успели да го намерят. Тучи смяташе, че той е бил написан в Туркестан, където по това време се разпространил будизмът, но според неговата теория, основана на дълги проучвания, преди много години ръкописът бил пренесен в Тибет и специално в един стар манастир, наречен Гангар. И така ние отидохме в Гангар и започнахме да търсим. А това не беше лесно, тъй като ламите, изглежда, нищо не знаеха за него и хиляди старинни свитъци и ръкописи трябваше да бъдат разпределени и внимателно проучени. Докато се ровехме в праха и паяжините, дните отлитаха и аз започнах да се обезсърчавам. Реших, че ръкописът или не е там, или ако е там, никога няма да го намерим. Но Тучи не бе човек, който се предава, и търсенето продължи. Когато се съсредоточаваше в своята работа, той не мислеше за нищо друго и бе твърде разсеян. Една сутрин забелязах, че беше облякъл ризата си наопаки.

— Това е щастлив признак — му казах. — Може би днес най-после ще го намерим…

Така и стана. Случи се тъй, че аз попаднах на него — прашен, парцалив древен ръкопис, почти погребан под купове други ръкописи. Но Тучи го бе описал така добре, че веднага го познах, и когато му го занесох, той се развълнува толкова много, колкото би се развълнувал друг човек, ако откриеше златна или диамантена мина.

Едновременно, макар и не от такова значение, и аз имах своята щастлива находка, само че това не беше нито злато, нито скъпоценни камъни, нито ценни ръкописи, а кучета. През целия си живот съм обичал животните и тук, при ламите, открих два лхаски териера с дълъг косъм, които ми харесаха толкова много, че пожелах да ги взема със себе си. Ламите бяха любезни и щедри и ми ги подариха. Нарекох единия Гангар, по името на манастира, а другия — Тасанг. Те извървяха с мене целия път до Дарджилинг. По-късно дадох Тасанг на моя стар приятел Ангтаркей, а Гангар все още живее при мене и заедно с Анг Ламу се грижи за домакинството. Намерихме му другарка от същата порода и сега домът ни е пълен с кученца. Но това не задоволи Гангар, защото той не е домосед и аз подозирам, че половината от мелезите в Тоонг Соонг Бусти са негови деца или внуци.

Ламите не искаха да вземат пари и от професор Тучи за санскритския ръкопис. Те изтъкнаха, че знанието не се продава, а се дава свободно на нуждаещите се и само помолиха професора да направи копие в Италия и след това да им върне оригинала обратно. Все пак, когато си тръгвахме, той настоя да приемат петстотин рупии като подарък за манастира.

По това време вече бяхме прекарали в Тибет много месеци и Тучи, като скъта ценната реликва в най-здравия сандък, счете, че пътешествието му се е увенчало с успех. И така най-сетне се отправихме на юг и преминахме през високите проходи, които отвеждат надолу към Сикким и Индия. Тогава, естествено, не знаех, че това бе последното ми пътешествие до Тибет, поне до днес, тъй като наскоро след това дойдоха комунистите и сега границите на Тибет са здраво охранявани. Предполагам, че като шерпа мога да отида в Соло Кумбу и оттам през Нангпа Ла да премина границата с един от керваните, които все още пътуват нататък. Странното е, че аз би трябвало да отида преоблечен, както правеха хората от Запада, тъй като сега името ми е известно и ако тръгна под своето име, биха ме взели за съмнителна личност и вероятно ще ме върнат.

Но аз съм доволен, че можах да направя това пътешествие, докато имаше такава възможност. За спомен ми останаха Гангар, а също красивите и ценни предмети. Имам и много спомени от Лхаса и величествения Потала, от Далай лама и неговата благословия, от свещените гробници и храмове на самотните хълмове, от поклонничеството, което извърших в името на моите любими в Свещената земя на моята вяра. И днес я виждам, когато се развяват молитвените знамена. И днес я чувам, когато звънят молитвените колела.

Ом мане падме ом… Ом мане падме ом…