Тенсинг
Човекът от Еверест (3) (Автобиография на Тенсинг)

3
В нов свят

Аз имах три живота: първият — като дете в Соло Кумбу; вторият, продължил двадесет години — като носач и планинар — бе съсредоточен главно в Дарджилинг; третият започна в деня, когато слязох от Еверест, и къде ще ме изведе, не зная.

Към края на 1932 година, когато бях на осемнадесет години, започна вторият ми живот.

Дванадесет момчета и момичета решихме да напуснем родното място. Ние подготвяхме това цял месец, правехме тайни заседания, събирахме храна и разни вещи. Аз успях да взема само едно одеяло, което измъкнах от къщи. Нямах никакви пари, а и другите нямаха. В същност повечето от нас тръгваха по тази причина — да спечелят пари, а също да видят света.

Един от моите другари бе Дава Тондуп, който по-късно стана прочут шерпа. Той бе по-възрастен от мене и при все че никога не бе ходил в Дарджилинг, знаеше много за него и говореше за новата експедиция, която скоро щеше да тръгне оттам за Еверест, и че сигурно щяхме да намерим работа там. Неговите думи така ме развълнуваха, че ми се искаше да тичам из целия път. Но невъзможно е да се тича през дивите местности на Източен Непал. По едва забележими пътеки се катерехме бавно нагоре по стръмни скатове, промъквахме се през долини, обрасли с джунгли, пресичахме буйни реки. През по-голямата част на дългото пътешествие вървяхме заедно, но по-късно, когато приближихме границата на Непал и Индия, се скарахме и другите продължиха без мене, отнасяйки всичката храна. Все пак имах щастие. В един близък град, наречен Симана, срещнах заможен човек на име Ринга Лама, който ме прибра у дома си. По това време не знаех непалски, а само родния си език, но и тук имах щастие, защото Ринга Лама знаеше малко шерпски. Неговото семейство ме обикна и се отнасяше твърде добре към мене, хранеха ме и ми дадоха нови непалски дрехи. В отплата аз помагах в къщата и събирах дърва за огрев от джунглите. Но далеч от близките си се чувствувах самотен и тъжен и често, когато бях сам в джунглите, сядах под някое дърво и плачех. Започвах да разбирам, че мечти и действителност не са едно и също нещо.

След като прекарах известно време в Симана, разказах на Ринга Лама за голямото ми желание да отида в Дарджилинг и за моя радост той отвърна:

— Добре, аз също отивам там по работа и ще те взема със себе си.

Пътувахме с автомобил. За първи път виждах автомобил. А когато стигнахме в Дарджилинг, оказа се, че там има най-различни неща, които не бях виждал преди. Дарджилинг не беше голям като Катманду, но много по-съвременен. Имаше дори и железопътна линия. Из улиците се срещаха много чилина-нга — главно англичани. Дотогава не бях виждал европейци.

Отначало не останах в Дарджилинг, а в едно съседно село, наречено Алубари, което значи „място, където растат картофи“. Ринга Лама ме заведе там и ме настани да живея при негов братовчед на име Поури. Поури имаше петнадесет крави и аз трябваше да се грижа за тях и да върша общата работа в неговия дом. Тук започнах да изучавам непалски език, който е много разпространен в Дарджилинг, а също и местния език — ялмо. Най-добрият от учителите ми се оказа Манбахадур Таманг, който косеше заедно с мене трева за кравите, и аз му бях много признателен. Ние и досега сме добри приятели и неотдавна той работи като зидар на новата ми къща. Често си приказваме за онези дни, припомняйки си това или онова и особено как един ден, когато събирахме дърва за огрев в забранена зона, дойде горският пазач, завърза ни за едно дърво и ни наби.

Когато работех при Поури, от време на време ме пращаха в Дарджилинг да продавам мляко. Това бяха най-хубавите дни за мене, защото там именно исках да бъда. Градът е разположен върху склона на стръмен хълм с изглед към север, а на около осемдесет километра от него отвъд дълбоките долини на Сикким започва главната източна верига на Хималаите с Кангченджунга в центъра. Често обръщах поглед към него, изправил се величествен и бял в небесата, и се чувствувах добре, защото знаех, че дори в този чужд и нов свят не бях много далеч от планините, които обичах. А и самият Дарджилинг бе приказно място за едно момче от село. В подножието на големия хълм се намираше старата част на града със своите пазари, храмове и тесни, претъпкани улички, които ми напомняха донякъде на Катманду. По-горе, в новата част, всичко беше съвсем различно и необикновено. Тук бяха къщите на англичаните и по-богатите индуси, красивите магазини, чайните и кинотеатърът, резиденцията на губернатора, дворецът на махараджата и хотелът, подобен на замък. Всичко бе така интересно, че обръщах много по-малко внимание на гюмовете с мляко, отколкото на тези чудеса около мене.

Обаче скоро мислите ми изцяло погълна още по-вълнуващо събитие — организирането на експедицията за Еверест през 1933 година. В началото на годината алпинистите пристигнаха от Англия и целият град бе обърнат с главата надолу. Сахиб Хю Рътледж, ръководителят на експедицията, седеше на верандата на „Плантърс клъб“ и едва ли не всички шерпи в Дарджилинг го посетиха, за да търсят работа. Вече не се интересувах от млякото. Всичко, което мислех, бе: и аз също трябва да отида, и че трябва да вземат и мене. В първия момент се страхувах да отида сам до „Плантърс клъб“ и помолих моя приятел Дава Тондуп, който вече бе приет, да говори за мене. Но той отказа, защото съм бил много млад. „Аз съм вече възрастен и не по-слаб от другите“ — отвърнах аз. Обаче той и другите шерпи продължаваха да твърдят: „Не, ти си много млад.“ Те не желаеха да направят нищо за мене. Никога през живота си не съм бил по-ядосан.

Тогава опитах сам да се наредя, ала всичко се обърка. Когато дойдох в Дарджилинг, имах дълга сплетена коса както всички мъже в Соло Кумбу, но хората ми се смееха и ме наричаха момиче, затова я отрязах. Носех непалско облекло, което Ринга Лама ми беше дал. Това беше добре за Дарджилинг, но лошо за експедицията, тъй като ме помислиха за непалец, а искаха само шерпи. Нямах документи или удостоверение, че съм участвувал в предишна експедиция. Предполагам, че същото се случва и с много млади хора, които за първи път търсят работа. Питат ви: „Работили ли сте по-рано това?“ Отговаряте: „Не“. „Търсим само опитни хора“ — отвръщат те. И вие си отивате с чувството, че през целия си живот няма да намерите работа само защото досега не сте работили.

И така през 1933 година не пожелаха да ме вземат. Когато експедицията тръгна от Дарджилинг, аз останах и се чувствувах много нещастен.

Още много месеци се грижех за кравите на Поури и продавах мляко. Сред моите клиенти имаше една млада жена на име Анг Ламу, шерпанка, родена в Дарджилинг, която работеше там като айа или домашна помощничка. Никога не говорех с нея на родния език, а само непалски и тя дори не знаеше, че съм шерпа. През цялото време, когато се пазаряхме, между нас изникваха препирни: „Ако купя от тебе, трябва да ми дадеш повече“ — казваше тя. „Не, не мога“ — отвръщах. „Ти си лош и стиснат“ — продължаваше тя. „А ти си досадна купувачка“ — възразявах аз. Тази история не би била интересна и аз вероятно не бих си я спомнил, ако Анг Ламу не е сега моя жена.

След като прекарах в Дарджилинг почти година, научих от хора, идващи от Соло Кумбу, че родителите ми ме смятат за умрял. Реших, че трябва да се върна и да ги видя, но Поури не ме пускаше да замина, докато не си намеря заместник. Аз отидох в града, срещнах един човек на улицата и го заведох. След това тръгнах набързо, преди Поури да направи някакви нови възражения.

Когато стигнах у дома, разбрах, че пътниците са били прави — родителите ми извършваха обреди за мене като за умрял. Щом ме зърнаха, те започнаха да плачат, но след като се наплакаха, почувствуваха се много щастливи. Този път нямаше бой. През моето отсъствие в Соло Кумбу станало земетресение. Част от къщата ни се бе срутила и първото нещо, което направих, бе да помогна за възстановяването й. След това започнах същата работа като по-рано — посевите и яковете, а на следващото лято за първи път отидох в Тибет, за да набавя сол, която винаги не достига в родното ми място. Минах през големия проход Нангпа Ла (на тибетски „ла“значи „проход“) и стигнах до селището Тингри Гангар близо до Ронгбук, от другата страна на Еверест. По това време имах щастието да видя прочутия Ронгбукски манастир, който е много по-голям от манастира Тиянгбоче — с повече от петстотин монахини и монаси. Тук наблизо всички английски експедиции за Еверест устройваха базовите си лагери, но през тази година — 1934 — нямаше изкачване. В противен случай солта щеше да почака известно време, преди да потегли за Соло Кумбу.

Намче Базар — най-голямото шерпско село

Шерпски деца

Училище в Намче Базар

Изминаха няколко месеца и баща ми ме помоли да отида отново в Тибет със същата цел. Аз бях вече напълно уверен, че никога няма да бъда щастлив тук и че трябва да се върна към външния свят и затова вместо да отида за Тибет през есента тръгнах отново за Дарджилинг. Въпреки че баща ми никога не посети Дарджилинг, аз го видях на два пъти през следващите няколко години, когато той самият дойде през Нангпа Ла, за да се срещне с участниците в експедициите за изкачването на Еверест, организирани през 1935 и 1938 година. Но майка си видях едва през 1952 година, когато участвувах в първата швейцарска експедиция от южната страна.

Попаднал отново в Дарджилинг, аз не се върнах в Алубари към кравите и картофените ниви, а се установих в самия град. Повечето от шерпите живееха в два района, наречени Тоонг Соонг Бусти и Бутиа Бусти (бусти значи „село“), и аз се настаних в Тоонг Соонг, където живях дълго след това. За щастие станах наемател на Ангтаркей, който бе вече опитен планинар, а днес е един от най-известните шерпи. Скоро престанах да се чувствувам като чужденец. Наблизо живееше старият ми приятел Дава Тондуп, сега също ветеран, а наоколо имаше други шерпи, спечелили слава на Еверест и другаде.

През есента на 1934 година се говореше само за германската експедиция от миналото лято на Нанга Парбат в далечния Кашмир. Разговорите не бяха весели, защото бе станало голямо нещастие. Много шерпи участвуваха в експедицията — повечето за първи път отиваха толкова далеч от родното място. В силна буря високо в планината шестима от тях заедно с четирима германци загубиха живота си. В много домове в Тоонг Соонг Бусти цареше скръб, но също и известна гордост от това, което нашите другари бяха понесли и постигнали. Дава Тондуп и Анг Тшеринг, които участвуваха в експедицията и оцеляха, ми разказаха с подробности за подвизите на техния приятел Гиали, известен под името Гейлей. В най-голямата стихия на бурята Гейлей е бил високо в планината заедно с водача на експедицията Вили Меркл. Той се чувствувал добре и вероятно би могъл да стигне до по-ниските лагери, но като си пробивали път при слизането, Меркл отслабвал все повече и повече, докато на края не бил в състояние да продължи и вместо да го остави сам, Гейлей останал и загинал с него. Макар че аз все още не бях участвувал в изкачвания, този разказ ме изпълваше с гордост, че съм шерпа.

По това време на годината, естествено, експедиции нямаше и аз трябваше да се въоръжа с търпение. Както в Соло Кумбу, така и в Дарджилинг неотдавна бе имало земетресение и известно време работих по възстановяването на параклиса в училището св. Павел. За тази работа ми плащаха по дванадесет анна на ден^[1] и макар че това може да изглежда малко, на времето се смяташе добра надница. Малко шерпи можеха да изкарат повече през мъртвия сезон. Като се изключат шепа търговци и занаятчии, ние всички бяхме твърде бедни. В Тоонг Соонг Бусти живеехме в дървени колиби с тенекиени покриви, обикновено цяло семейство в една стая. Хранехме се с ориз и картофи. Дори и когато работехме, доходите ни бяха твърде ниски и щастие бе, че и потребностите ни бяха също малки.

В началото на 1935 година се ожених. Жена ми се наричаше Дава Пхути, а „пхути“ означава „щастлива жена, която ражда деца“, което скоро се оправда. Тя също бе родена в Соло Кумбу, където съм я срещал понякога, но не я познавах добре, преди да се видим в Дарджилинг. Ние си намерихме малка стая в Тоонг Соонг Бусти и бяхме много щастливи, ала преживяхме заедно съвсем кратко време, защото сега, след много надежди и очакване, най-после започваше моят живот в планините.