Тенсинг
Човекът от Еверест (4) (Автобиография на Тенсинг)

4
Два пъти на Еверест

Казват, че трябва да се започва с малките неща, а след това да се върви към големите, но с мене не се случи така. Моята първа експедиция през 1935 година бе до Еверест. Това бе петата от големите английски експедиции, която се устремяваше към върха.

Първата група — през 1921 година — не е имала за цел да изкачи върха, а само да направи проучване и тогава именно е бил намерен път през Тибет към северната страна на Еверест. На шерпите, които познаваха пътя от Дарджилинг до Соло Кумбу, изглеждаше странно да се заобикаля толкова далеч, за да се стигне до Чомолунгма. Причината беше, че англичаните имаха разрешение да влизат в Тибет, докато по това време, а и само до преди няколко години хората от Запада не можеха по никакъв начин да влизат в Непал.

В околностите на Ронгбукския манастир, северно от Еверест, изследователите от 1921 година направили много проучвания на ледниците и на високите проходи, търсейки път към върха. На края решили, че най-удобният път минава по Източния Ронгбукски ледник, а след това по стръмна стена от сняг и лед към седловина на повече от 6600 метра височина, която нарекли Северно седло. Известният алпинист Джордж Ли Малори достигнал заедно с няколко другари това седло и макар че те не били подготвени да продължат по-нататък, решили, че са открили подходящ път към върха. По-късно те потърсили и други пътища и изкачили един превал близо до Лхо Ла, откъдето се открива поглед към югозападната страна на Еверест, почти до Соло Кумбу. Обаче Малори смятал, че тази страна не е подходяща за изкачване, а освен това тя се намирала в Непал, където нямали достъп. Трябваше да изминат тридесет години, преди някой да се опита да изкачи върха от югозапад.

През 1922 година била организирана първата истинска експедиция за изкачването на върха, в която участвували много англичани и шерпи. Те установили лагери на ледника, на Северното седло и на стръмния хребет над седлото. Оттам най-добрите алпинисти продължили до 8200 метра височина — само на шестстотин метра от върха. Така те успели да се изкачат по-високо от когото и да било преди тях. Но след това по стръмните склонове на Северното седло връхлетяла огромна лавина и цял океан от сняг се изсипал върху свързаните с въже носачи. Тогава загинали седем шерпи и това е най-голямото нещастие, станало въобще на Еверест.

И все пак през 1924 година както англичаните, така и шерпите се върнали отново. Това бе знаменитата експедиция, по време на която Малори и Андрю Ирвин изчезнали при опит да изкачат върха. Този път над Северното седло имало не един, а два лагера и материалите за по-високия — на 8174 метра височина, били изнесени от трима шерпи — Лакпа Чеди, Норбу Йшей и Семчумби. Оттук, преди да изчезнат Малори и Ирвин, полковник Е. Ф. Нортон и д-р Т. Х. Сомервел направили смел опит да изкачат върха и Нортон достигнал около 8600 метра височина. Това постижение остана световен рекорд, докато Раймон Ламбер и аз не се изкачихме малко по-високо от другата страна на планината по време на първата швейцарска експедиция през 1952 година.

Четвъртият опит за изкачването на Еверест бе извършен едва през 1933 година, когато направих толкова много усилия да бъда включен в експедицията, но не ме приеха. Резултатите бяха почти същите както през 1924 година с тази разлика, че този път никой не загина и няколко алпинисти — Уин Харис и Л. Р. Уеджър, а също Франк Смайт (неговият другар Ерик Шиптън, останал по-ниско) — успели да достигнат почти същото място като Нортон. И отново съоръженията за най-високия лагер — шестия — бяха изнесени от шерпите. Този път се отличили Ангтаркей, Пасанг, Ринцинг, Олло, Дава, Тшеринг и Кипа. Англичаните ги нарекли „тигри“. Едва през 1938 година това почетно звание стана официално и носачите, които се изкачваха най-високо, бяха награждавани с медала „Тигър“. Обаче още през двадесетте и в началото на тридесетте години това звание е съществувало и нашите хора са го носили с гордост.

И така дойде 1935 година, а с нея и първият ми шанс.

В началото на годината се говореше много за новата експедиция, но и сега имаше трудности с разрешението да се влезе в Тибет. Отмина доста време преди Ерик Шиптън, сега ръководител на експедицията, да пристигне в Дарджилинг. По тези причини бе решено, че няма да се прави опит за изкачване на върха, а само разузнаване както през 1921 година, тъй като мусонът, който започва да духа през юни от юг, несъмнено ще ни застигне при изкачването, а във високата планина поради бури и лавини това означава сигурна смърт. Все пак разузнаването нямаше да е загуба на време, защото англичаните се надяваха, да намерят по-добър път за следващата година, отколкото обикновения през Северното седло.

Аз едва не останах пак както през 1933 година. Сердар на експедицията (човек, който отговаря за носачите) бе Карма Паул, търговец от Дарджилинг. Той не ме познаваше, а и аз нямах документ за предишна служба. Мистър Шиптън и тогавашният секретар на Хималайския клуб мистър У. Дж. Кид разпитваха шерпите, но избираха само тези, които се бяха изкачвали преди или бяха препоръчани от Карма Паул. Чувствувах се много нещастен. По-късно англичаните обявиха, че имат нужда от още двама носачи. Явиха се повече от двадесет кандидати и аз се вмъкнах в редицата, облечен в нова куртка — какѝ цвят и къси панталони. Надявах се, че имам вид на професионален алпинист. Мистър Шиптън и мистър Кид проверяваха кандидатите един след друг и когато дойде моят ред, отново ме попитаха за документ. Това бе ужасно и аз исках да докажа и обясня, но по това време, когато бях само на двадесет години, още не знаех нито английски, нито индуски и единственото нещо, което можах да направя, бе да покажа с жест, че нямам документ. Двамата сахиби поговориха помежду си и след това ми казаха да изляза от редицата. Помислих, че всичко е свършено. Но когато си тръгнах, те ме извикаха обратно. Двамата избрани бяхме аз и друг млад шерпа — Анг Тшеринг, който по-късно загина на Нанга Парбат.^[1]

Някои от по-старите недоволствуваха, че избраха мене, новака. Но аз бях толкова щастлив, че дори и да бяха ме набили, нямаше да обърна внимание. Надницата в експедицията беше дванадесет анна на ден и над снежната линия щеше да се повиши до едно рупи, така че при добра работа можех да спечеля повече пари, отколкото съм имал, когато и да било. Все пак парите не бяха главното. По-важно бе, че най-после станах планинар и отивах на Чомолунгма! Когато срещнах Ерик Шиптън на един прием в Лондон през 1953 година, аз му припомних, че именно той преди осемнадесет години ми бе създал първата възможност за успех.

Подобно на предшествуващите експедиции ние се отправихме от Дарджилинг на север — отначало нагоре и надолу, нагоре и надолу, пресичайки дълбоките долини на Сикким, а след това високо през големите проходи в Тибет. По права линия разстоянието от Дарджилинг е само около сто и шестдесет километра, но ние трябваше да изминем почти петстотин, като се движехме по околен път на север, а след това на запад. Това бе дълъг поход из диви, безплодни земи, сред силни ветрове и прах. Но едно от преимуществата на стария, северен маршрут бе, че съоръженията можеха да се пренасят с мулета почти до подножието на планината, докато по новия път през Непал има толкова много реки и висящи мостове, че всичко трябва да се носи на гръб.

В експедицията през 1935 година участвуваха само дванадесет шерпи, но имаше много повече носачи, главно тибетци, които не участвуваха в изкачването, а се грижеха за мулетата и помагаха при разтоварването в базовия лагер.

По пътя през Тибет се движехме бавно, като правехме много проучвания. Когато стигнахме Ронгбук, не се отправихме веднага към Еверест, а изкачихме няколко по-малки върхове и превали наоколо. Но по-добър подстъп към върха от стария път през Северното седло не бе намерен и на края се отправихме към Източния Ронгбукски ледник, където предишните експедиции бяха устроили ниските си лагери. Тук аз имах неочакван и желан гост — моят баща, който бе чул за експедицията и прекосил Нангпа Ла от Соло Кумбу, за да ни навести. Той не взе участие в изкачването, но прекара доста време в лагерите на ледника. Тук именно той за втори път през живота си се срещнал с йети, за което ще разкажа по-нататък.

Близо до лагер III под Северното седло — направихме интересно, но печално откритие. Година преди това англичанинът Морис Уилсън, придружен само от трима тибетци, се бе отправил тайно към Еверест с надеждата да го изкачи сам и не се бе върнал. Открихме неговия труп. Той се намираше в стара, изпокъсана от вятъра палатка — един скелет с остатъци от суха, измръзнала кожа, превил се в странно положение, сякаш Уилсън е умрял в момента, когато се е мъчил да събуе обущата си. В същност едната обувка беше дори събута и той държеше в костеливата си ръка връзките на другата. Предполагам, че Уилсън се е върнал в палатката си след опит да се изкачи на Северното седло, не е намерил никой там и е умрял от студ или изтощение. Погребахме го под камъните на една морена близо до ледника.

Уилсън бе наел тримата тибетци от Дарджилинг, където по-късно се срещнах с тях. Те се наричат Теванг Ботиа, Ринцинг Ботиа и Тшеринг Ботиа. Попитах ги за случилото се и те ми разказаха, че са следвали обикновения маршрут на всички експедиции, но трябвало да бъдат много внимателни, за да не се натъкнат на патрули и чиновници, тъй като Уилсън не е имал разрешение да влезе в Тибет. Като стигнали манастира Ронгбук, отпочинали там петнадесет дни, а след това продължили по-нататък, за да устроят три лагера на Ронгбукския и на Източния Ронгбукски ледник. След лагер III тибетците не искали да продължат и се завързал спор. На края Уилсън казал: „Добре, аз ще се изкача сам на Северното седло. Чакайте ме тук три дни.“ И отишъл. Тибетците, според думите им, чакали три дни и след това си тръгнали. Дали са чакали толкова или не, не се знае, но очевидно е, че те не са направили нищо, за да му помогнат. Аз се възмутих и се срамувах, защото в Дарджилинг видях много пари у тях, които вероятно са принадлежали на Уилсън. А освен това трябвало е или да отидат да го потърсят, или поне още малко да почакат връщането му.

През 1935 година аз за първи път се изкачвах на голямата планина и преживях много вълнения, още повече че това не бе коя и да е планина, а самият Еверест — великата Чомолунгма. Ето ни тук, на ледника, по-високо от което и да е живо същество, а право пред нас, право над нас е кулата от скала и лед, извисяваща се в небесата на още три-четири километра. Странно е за мене дори да помисля, че родното ми място е само на няколко километра оттук, че това е същата планина, под сянката на която израснах и пасях яковете на моя баща. От северната страна, естествено, тя е съвсем различна. Нямаше нищо, по което да я позная, и трудно ми бе да повярвам, че това е наистина тя. Все пак повярвах и не затова че другите го казваха, но защото го почувствувах със сърцето си и знаех, че друга планина, освен Чомолунгма не може да бъде така висока и огромна.

Работата бе тежка. Между ниските лагери ние пренасяхме на гръб от двадесет и седем до четиридесет килограма, а на по-високо — около двадесет и пет. И това не бе само един път нагоре и толкова, а нагоре и надолу, нагоре и надолу с дни и седмици, докато всичките палатки, храна и съоръжения не бъдат пренесени. Това съвсем не ме тревожеше, защото като всички шерпи бях навикнал да нося тежки товари. Мислех си: „Ето първият случай да осъществя мечтата си“.

Маршрутът до Еверест от север: — — -; от юг: • • •

Тъй като това бе първата ми експедиция, имаше, разбира се, много неща съвсем нови за мене. Раздадоха ни специални дрехи, обуща и очила. Ядяхме странна храна от тенекиени кутии. Употребявахме примуси, спални чували и всевъзможни други неща, които не бях виждал дотогава. А и относно изкачването ми предстоеше много да науча. Снегът и ледниците не представляваха сами по себе си нищо ново за момчето, израснало в Соло Кумбу, но сега за първи път аз се запознах с истинската техника на придвижването — използуване на въже, копаене на стъпки с ледокоп, устройване и разваляне на лагери, избиране на маршрут, който е не само кратък, но и сигурен. Като носач новак не ми се възлагаха отговорни задачи. Но аз работех упорито, стараех се да бъда полезен и мисля, че сахибите бяха доволни от мене. Височината понасях леко, въпреки че никога преди това не се бях изкачвал толкова високо. Заедно с други шерпи носех товар и до Северното седло на височина повече от 6600 метра.

По-нататък експедицията не продължи. Тъй като имаше проучвателна цел, тя не разполагаше нито с необходимите съоръжения, нито с достатъчно хора, за да се изкачи по-високо. Тук именно на седлото, преди да тръгнем обратно, аз разбрах за пръв път, че някак си се различавам от другите шерпи. Те се радваха, че се връщат. Те бяха дошли като на работа, за заплата, тях не ги влечеше по-далече, отколкото бяха задължени. А аз бях много разочарован. Исках да се изкача по-високо в планината. Дори и тогава изпитах същото чувство, каквото изпитвах през целия си живот след това. Когато съм на Еверест, не мога да мисля за нищо друго. Искам само да вървя по-нататък и по-нататък. То е мечта, потребност, неудържимо влечение. Но този път, разбира се, не можех нищо да направя. Ние слязохме от седлото и скоро след това се простихме с планината.

„Е, добре — си казах аз — ти си само на двадесет и една година. Ще има други експедиции. И скоро, скоро ще станеш истински Тигър…“

Като се върнах в Дарджилинг, останах известно време вкъщи с жена си Дава Пхути. Роди ни се син и го нарекохме Нима Дордже. Той бе много красиво момченце, дори по-късно получи първа награда на един конкурс за деца и голяма скръб бе в живота ми, когато през 1939 година умря на четири години.

През есента на 1935 година потеглих за втори път с експедиция, но участието ми в нея бе твърде незначително. Този път целта беше връх Кабру около 7300 метра висок в Северен Сикким, недалеко от Кангченджунга. При ясно време той се вижда от Дарджилинг. В изказването участвуваха алпинистите инженер Кук от индийското министерство на пощите и телеграфите и един негов приятел германец. Освен мене бяха и шерпите Анг Тшеринг, Пасанг Пхутар и Пасанг Кикули. Пасанг Пхутар е един от най-старите ми приятели и неотдавна той ми помогна при строежа на новия ми дом. Още по това време Пасанг Кикули беше един от най-прочутите шерпи. Четири години по-късно той загина като герой при една американска експедиция до K2.

Тъй като бях най-младият в групата за Кабру, носех най-тежкия товар — тридесет и шест килограма ориз, но все пак стигнах пръв в базовия лагер. Бях нает само до базата и след това се върнах в Дарджилинг. През ноември мистър Кук и другарят му се изкачиха успешно на връх Кабру, но с тях за съжаление нямаше шерпи.

През зимата както повечето шерпи аз почивах и вършех случайна работа в района на Дарджилинг. Това ми даде възможност да бъда заедно с жена си и детето си, които обичах, и бях щастлив с тях. Но бях млад и неспокоен и разбрах вече след първите ми преживелици, че истинският живот за мене е в планината. В ранна пролет през 1936 година отново настана оживление и през същата година участвувах в две експедиции.

Първата експедиция беше пак до Еверест. Този път не срещнах никакви затруднения, тъй като англичаните поканиха почти всички, които взеха участие предната година. Ерик Шиптън отново участвуваше, а също и Франк Смайт и много други прославени английски алпинисти. Ръководител бе Хю Рътледж, който възглавяваше и експедицията през 1933 година. Възрастта не позволяваше на мистър Рътледж да се изкачва на големи височини, но той бе прекрасен човек, благороден и сърдечен и всички шерпи с радост работеха при него. Тази експедиция беше твърде голяма. В нея участвуваха повече сахиби откогато и да било преди това, а шерпите бяха шестдесет — пет пъти повече, отколкото през 1935 година. Заедно с допълнителните носачи, които се грижеха за мулетата и помагаха с товарите, ние изглеждахме като отряд, отиващ на война.

Този път не тръгнахме от Дарджилинг, а от Калимпонг, разположен на около четиридесет и осем километра по-далеко, на прекия търговски път за Тибет. Цялото съоръжение бе превозено дотам по въжена линия. Оттам нататък следвахме стария път за Еверест. Ние бяхме толкова много, че се движехме в две групи с разлика от няколко дни. Това бе замислено добре, тъй като, ако вървяхме всички заедно, половината от деня щеше да отиде при подготовката на колоната за тръгване сутрин, а втората половина при подреждането за нощуване. През този поход аз бях определен да помагам на лекаря на експедицията и от него научих много неща за болестите, нараняванията и за първата помощ, което ми бе от голяма полза през следващите години.

Англичаните възлагаха големи надежди на тази експедиция. Тя беше не само най-голямата досега, но и най-добре организираната и екипираната и всички бяха уверени, че ще изкачим Еверест. Но щастието не беше с нас. От началото до края времето бе ужасно и докато бяхме в планината, сякаш се намирахме в разгара на мусона. Устроихме лагерите I, II и III на ледниците, а снегът постоянно валеше и когато започнахме да се катерим по стръмните склонове към Северното седло, попаднахме в преспи до гърдите. Това не само много затрудняваше работата, но беше и рисковано, тъй като новият сняг скриваше много дълбоки пукнатини, в които можехме да пропаднем всеки момент. А най-много ни безпокоеше опасността от лавини. Невъзможно беше да прогоним мислите за ужасното нещастие, станало тук през 1922 година.

Анг Нуима

Дава Тондуп

Ангтаркей

Да Намгиал

Х. У. Тилман

Франк С. Смайт

Ерик Шиптън

В края на краищата няколко души, между които и аз, се добрахме до седлото. Но времето там бе такова, каквото не бях виждал въобще. Така гъсто валеше сняг, че на разстояние един метър не можеше да се различи човек, а когато снегът спираше, духаше такъв силен вятър, че почти ни отнасяше от планината. Наистина ние бяхме щастливи, че успяхме да се дотътрим отново до ледника. В ниските лагери чакахме да се подобри времето, но това не стана. Валеше сняг, след това духаше вятър и отново валеше сняг. Мисля, че независимо от всичко някои бяха готови да продължат изкачването, но Рътледж каза: „Не, ние не ще допуснем да стане нещастие или да загине някой. Еверест ще бъде там винаги.“ И така след много безрадостни седмици потеглихме обратно. Дори не можахме да се изкачим по-високо от разузнавателната експедиция предната година.

Поне никой не загина в планината. Но по обратния път при една местност, наречена Гадонг Пага, се случи нещастие. Тук течеше голяма, бърза река, двата й бряга бяха съединени с въже (пага значи именно въже) и единственият начин да се прехвърли човек беше да се завърже във въжена мрежа като товар и след това да се изтегли с макара. Всички преминахме реката по този начин, освен един шерпа, който заяви, че не му трябва мрежа и че можел сам да се прехвърли по въжето. И така той опита, но когато беше насред път, ръцете му се изплъзнаха и той падна в реката. Някои от сахибите, които можеха да плуват, се съблякоха и се хвърлиха във водата, но силното течение не им позволи да го достигнат. Той носеше косата си на плитка по стария обичай на шерпите и последното, което видяхме от него, беше ярката панделка на края на плитката, плаваща на няколкостотин метра надолу по реката.

Върнахме се в Калимпонг разочаровани от експедицията. Аз изпитвах мъка особено за Рътледж. Прекрасен човек и ръководител той вече влизаше във възраст и вероятно тази щеше да бъде последната му експедиция до Еверест. Аз отново се видях с него по-късно в Лондон след изкачването на върха. Тогава той ми сграбчи ръката и каза: „Синко, вие свършихте чудесна работа. Аз съм вече стар. Аз опитах и не успях, но това няма значение, защото сега вие успяхте. Когато се върнете в Индия, прегърнете вместо мене всички мои синове — шерпи.“

Той можеше да ни нарече синове, защото се отнасяше към нас като истински баща.