Тенсинг
Човекът от Еверест (8) (Автобиография на Тенсинг)

8
Поражения и победи

През първите следвоенни години в Дарджилинг се живееше трудно. Все още нямаше големи експедиции, а и по-малки рядко се организираха. Предстоящото обявяване на независимостта на Индия създаваше несигурност и смущение. Американските военни и служещи си бяха вече отишли и скоро много от англичаните ги последваха. Туристи не идваха. Няколко от чайните плантации запустяха. Работа трудно се намираше и безработицата и нищетата взеха голям размер.

На всичко отгоре и семейството ни преживяваше свои затруднения. От две години моята тъща беше болна и прикована на легло и тъй като мъжът й бе починал, грижите за нея тежаха върху нас. Дълго време не можех да намеря никаква работа, спестяванията от Читрал се бяха изпарили и жена ми Анг Ламу поддържаше всички ни. Известно време тя работеше като айа в различни семейства, а след това като санитарка у Смит-Бръдърс, американски зъболекари, които от дълги години практикуваха в Дарджилинг. Тогава й казах, а и често съм го повтарял след това, че никога няма да забравя какво тя бе направила за всички ни през тези тежки и мъчителни дни.

Както вече споменах, Анг Ламу е родена в Дарджилинг. В детските си години тя бе ходила в Соло Кумбу на кратко посещение, но е била толкова малка, че едва си го спомня и твърде малко знае за примитивния живот на нашата родина. И нейното семейство както почти всички шерпи е било бедно. От осемгодишна възраст тя познала тежкия труд, като носела товари из улиците на града, а по-късно работела като прислужница в заможни семейства. Такава бе тя и когато я срещнах за първи път и започнахме пазарлъците за млякото. Но през 1938 година станала голяма промяна в живота й. Английското семейство Уолъс, при което работела по това време, се върнало в Англия и я взело със себе си като айа, за да гледа двете им деца. Няколко месеца тя живяла в центъра на Лондон в един хотел близо до Хайд парк и поопознала нравите на западния свят. Пътуването обаче не минало много благополучно. Анг Ламу, разбира се, за първи път се качвала на параход и почти през целия път боледувала, а след като поживяла известно време в Лондон, заболяла отново и трябвало да постъпи в болница. Когато излязла, мисис Уолъс била заминала пак в чужбина и останала без работа, Анг Ламу била принудена да отпътува сама за Индия. По това време, преди избухването на войната, отношенията между Англия и Германия били много напрегнати и можело да се очаква всичко. През 1953 година, когато посетихме заедно Англия, Анг Ламу разказваше, че от първото си посещение най-ясно си спомня как са я учили да си служи с противогазова маска, докато била на легло в болницата.

Анг Ламу умее да мълчи. И сега много хора не знаят, че тя е била в Англия преди 1953 година и колко добре разбира английски. А малко от хората, при които е работила, знаят истинското й име, тъй като винаги са я наричали Нима вместо Анг Ламу или мисис Тенсинг. Неотдавна във връзка с изкачването на Еверест, пак поради нейната скритост, се случило нещо забавно. Докато бях с експедицията на англичаните, тя работела като айа при съпругата на един английски офицер, отседнал в хотел Ню Енджин в Дарджилинг. По това време снимката ми често се появявала във вестниците. Анг Ламу се интересувала какво става, но тъй като не може да чете, трябвало да прибегне до услугите на друг. Един ден тя помолила една англичанка в хотела, но тя на свой ред проявила любопитство и я попитала защо се интересува толкова. „Познаваш ли този Тенсинг, Нима?“ — се обърнала тя. — „Приятел ли ти е?“ Но моята жена, вярна на себе си, отвърнала просто: „О, той е шерпа от Тоонг Соонг Бусти, където и аз живея.“

С това всичко завършило. Но няколко месеца по-късно след изкачването на Еверест в Калкута даваха прием в наша чест и между гостите беше и същата англичанка. Когато тя се приближи да ни поздрави, забелязах, че съвсем не гледаше мене, а Анг Ламу. Изведнъж тя се спря замряла сякаш щеше да припадне и едва промълви: „Господи, това е Нима!“

Така течеше нашият живот. Радости и скърби, ту нагоре, ту надолу, също като в планините. Щастлив е човекът, който има жена, готова да му помага и да дели с него лошо и добро, каквато аз намерих в лицето на Анг Ламу.

Но за известно време след войната нямаше радости, а само скърби. Анг Ламу ни поддържаше, а аз от време на време намирах работа само за по някой ден, и то лоша работа. А на север отвъд долините се извисяваше Кангченджунга: величествен, бял, красив, но сега неочаквано омразен, защото той като че ли ми се присмиваше. Какво се бе случило с мене или със света, та аз не можех да отида в любимите планини и да живея живота, за който съм роден?

Не посещавах вече Хълма на тигъра. Нямаше туристи, но така или иначе не исках да ходя там. Ако Еверест бе все още там, по-добре бе поне да не го виждам. Не желаех нито да го виждам, нито дори да мисля за него… И все пак непрекъснато мислех за Еверест.

И така през пролетта на 1947 година се случи нещо неразумно. То започна с идването на мистър Ърл Денман в Дарджилинг.

Мистър Денман е роден в Канада, израснал в Англия, а живееше в едно от британските владения в Африка. Там той бе пътешествувал много и изкачвал планини в диви, неизследвани местности и очевидно бе човек, който добре се грижеше за себе си. Но всичко, което бе извършил преди и предстоеше да извърши за в бъдеще, беше от малко значение за него, защото бе замислил нещо велико, превърнало се в мечта на неговия живот. Той искаше да изкачи Еверест и да го изкачи сам!… Може би „сам“ не е съвсем точно… но във всеки случай без истинска експедиция. Но мистър Денман се нуждаеше от някой, който да го придружава, и това стана причина да се срещнем. Един ден при мене дойде старият сердар Карма Паул и каза: „В града е дошъл един сахиб, той е замислил нещо, което може да те заинтересува.“ „Във връзка с планините ли?“ — запитах аз. „Да, във връзка с планините“. Скоро след това заедно с шерпа Анг Дава отидохме в малката кантора на Карма Паул, за да разговаряме с мистър Денман.

От самото начало разбрах, че подобно нещо досега не беше ми се случвало. Денман бе сам. Той имаше твърде малко пари и лошо съоръжение. Нямаше дори разрешение за влизане в Тибет. Но човек с такава решителност не бях срещал дотогава. Той говореше много разпалено и убедително, а Карма Паул превеждаше. Особено настояваше за моето участие. Причината беше, че аз бях „тигър“, бях се изкачвал на повече от 8000 метра на Еверест, говорех тибетски и малко английски и бях препоръчан като най-добър от шерпите. Всичко това звучеше твърде ласкаво, но все пак неразумно и ние с Анг Дава отговорихме, че трябва да помислим.

Какво имаше да се мисли, и аз не зная, тъй като всичко това изглеждаше безумно. Първо, вероятно нямаше дори да успеем да влезем в Тибет. Второ, ако все пак успеем, сигурно ще ни заловят и нас като водачи, както и Денман ни очакваха сериозни неприятности. Трето, аз и за момент не вярвах, че такава малка група, дори и да стигне до планината, ще бъде в състояние да изкачи върха. Четвърто, даже и самият опит щеше да бъде крайно рискован. Пето, Денман нямаше пари нито да ни заплати добре, нито да гарантира прилично обезщетение на нашите семейства, ако се случеше нещо с нас. И тъй нататък, и тъй нататък. Всеки нормален човек би казал „не“. Но аз не можех да кажа „не“. Сърцето ми го искаше, зовът на Еверест бе за мене по-силен от всичко на света. Поговорихме няколко минути с Анг Дава и решихме. „Добре — казах на Денман, — да опитаме“.

Оказа се, че той не само нямаше разрешение за влизане в Тибет, но бе подписал декларация, с която се задължил дори да не приближава границата. Така тайната бе от голямо значение и вместо да напуснем заедно Дарджилинг, ние се срещнахме на предварително уговорено място извън града и оттам започнахме нашия поход. Поехме обичайния за всички експедиции път през Сикким. Но това бе единствената ни прилика с истинска експедиция, защото при нея всичко е внимателно запланувано и организирано, докато ние просто живеехме от ден за ден, надявайки се за по-добро, и никога не знаехме какво ще ни донесе утрото. Понякога пътувахме сами, понякога с малки кервани, от които имахме възможност да наемаме товарни животни, за да ни носят багажа. Постепенно долините и горите на Сикким останаха зад нас и ние навлязохме във високите хималайски проходи, които очертават границата с Тибет.

Тук посъветвах Денман да се отклоним от обикновения търговски път, който положително се охраняваше. И като минахме през малко използуван проход, успяхме да се прехвърлим през границата. След това се отправихме на запад през голямото плато към Ронгбук. Разбира се, работата не вървеше както трябва. Почти всеки ден се случваше по някоя беда. Ние рядко имахме достатъчно храна. Веднъж яковете, които носеха товарите ни, се свлякоха по един склон и едва не загинаха заедно с багажа ни. После, както постоянно се страхувахме, ни застигна патрул и ни заповядаха да се върнем обратно. След доста увещания успяхме да се отървем от арестуване и като дадохме вид, че се връщаме, направихме широк обход и продължихме пътя си. След това избягвахме всички градове и села и на края стигнахме Ронгбукския манастир, където ни приеха без въпроси и подозрения.

И ето там, право пред нас, стоеше Еверест — огромен и бял, обвит от снежен облак, съвсем същият, какъвто го носех в спомена си девет дълги години. Старото вълнение ме обзе със същата сила както преди. Отново бях тук, където през целия си живот се стремях да бъда. Но аз не бях се простил с разума си — като гледах върха, извисил се над нас, съзнавах по-ясно от всякога безнадеждността на нашето начинание. Мислех за Морис Уилсън и за неговата трагична смърт през 1934 година и си казах: „Не, ние няма да допуснем подобно нещо. Никой няма да намери нашите мъртви и замръзнали тела в палатка.“

И все пак продължихме нагоре по ледниците, покрай местата на старите ниски лагери към подножието на склоновете под Северното седло. Тъй като бяхме само трима, работата бе непосилна. Вятърът и студът бяха ужасни. Струваше ми се, че такова време не бях виждал дотогава в планината, преди да съобразя, че причината бе в лошата екипировка. Облеклото ни не беше ветроустойчиво. Запасите ни от храна бяха оскъдни, а най-важното чая, бяхме свършили вече. Двете палатки ни предпазваха колкото лист хартия и скоро Денман, който заемаше сам една от тях, трябваше да дойде при мене и Анг Дава — три тела заедно все пак създаваха малко топлина.

Поне се движехме бързо. При голяма експедиция между устройването на един лагер и следващия са необходими дни, докато се пренесат всички товари на няколко пъти. А ние всеки ден устройвахме нов лагер, като пренасяхме всичко, което имахме на един път и скоро се озовахме в подножието на снежните склонове под седлото. Но аз знаех, че това бе краят на похода. Денман бе по-малко привикнал на студ, отколкото Анг Дава и аз, и страдаше много. Нощем той не можеше да спи. Понякога изглеждаше, че едва има сили да се движи. От най-високия лагер — четвъртия направихме отчаян опит да се изкачим по стръмния склон до седлото, но студът ни пронизваше до кости, а вятърът почти ни събаряше. И скоро отново бяхме в палатката — изтощени и победени.

Дори Денман съзнаваше, че сме победени. Той беше храбър човек — решителен, почти фанатик, обзет от идея фикс, но не беше луд. Той нямаше намерение да се погубва като Уилсън и бе готов да се върне. Затова съм му благодарен, защото ако той бе настоял да продължим, с Анг Дава щяхме да изпаднем в ужасно положение.

Отстъплението ни бе дори по-бързо, отколкото настъплението. Претърпял поражение, Денман като че ли искаше да се отдалечи колкото е възможно по-скоро от Еверест, сякаш не го обичаше вече, а ненавиждаше. Едва ли не бегом стигнахме Ронгбукския манастир, а след това със същата скорост продължихме през дивите, високи плата на Тибет, сякаш планината ни преследваше като неприятел. Сега храната ни беше още по-малко. Дрехите ни бяха се превърнали в дрипи, а обущата на Денман бяха в такова състояние, че няколко дни трябваше да ходи бос. Но ние продължавахме да вървим. За щастие не срещнахме патрули. И преди още да разбера, ние бяхме преминали от Тибет в Сикким, а няколко дни по-късно, към края на април, пристигнахме в Дарджилинг. Цялото пътешествие — до Еверест, на Еверест и обратно ни отне само пет седмици!

Така завърши този светкавичен, необикновен и безумен поход. Няколко дни след това Денман беше вече на път за Африка, а на мене ми се струваше, че въобще не бях ходил на Еверест и това бе сън. След няколко месеца започнах да получавам писма от Денман, в които съобщаваше, че ще се върне пак на следващата година. През пролетта на 1948 година той наистина пристигна в Дарджилинг. Този път екипировката беше по-добра, но той пак нямаше разрешение за влизане в Тибет. Предната година се бе говорило много за нашия нелегален поход, осъждаха ме, че съм бил водач, и аз знаех, че ако това се повтори, очакваха ни сериозни неприятности. Така аз бях принуден да му откажа, като му обясних, че без разрешение не мога да тръгна пак. Тъй като той не можа да намери друг надежден спътник, замина за Африка. Понеже не беше в състояние да вземе със себе си екипировката, той ми я подари. Оттогава не съм го виждал, но от време на време си пишем, оставайки добри приятели. Макар и странен, той бе смел човек, човек с мечта, и аз съжалявам, че не можа да я осъществи. През 1953 година, когато стигнах върха, аз носех вълнена шапка, която ми остави Денман. Така поне малка частица от него бе достигнала целта.

Но аз говоря сега за 1947 година. Месеци преди идването на Денман, както казах, нямаше никаква работа. Но когато се върнахме в Дарджилинг, бе настанала внезапна промяна и още първия ден си намерих нова работа.

И това бе истинска експедиция. Наистина не за Еверест и немного голяма, но добре финансирана и добре организирана, така че изглеждаше почти чудо след това, което преживях с Денман. Изкачването щеше да стане в Гархвал, но един от членовете на групата, знаменитият швейцарски алпинист Андре Рош, бе пристигнал по-рано в Дарджилинг, за да наеме шерпи, и преди да разбера още какво става, аз вече бях подписал. Заедно с Рош и няколко други шерпи се отправихме за изходния пункт в Гархвал, където срещнахме останалите членове на експедицията. Те бяха Алфред Сътър, богат търговец, опитен алпинист и ловец, Рене Дитерт, с когото по-късно ходих на Еверест, мисис Аннелис Лонер, млада алпинистка, и Алекс Грейвън, един от най-изтъкнатите водачи в Алпите. Всички бяха швейцарци и това бе първата ми среща с хората, с които по-късно създадох толкова добри приятелски връзки.

Ние нямахме за цел да изкачим един определен голям връх, а няколко второстепенни, макар че навярно никъде другаде не биха ги нарекли така освен в Хималаите. Всички превишаваха 6000 метра височина и не бяха още покорявани. Първият, към който се отправихме, бе голям снежен връх, наречен Кедернат. След продължителен преход по разнообразна местност достигнахме подножието му и започнахме да устройваме лагерите. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, търсейки най-добрия път, докато най-сетне, уверени, че сме го намерили, се приготвихме да щурмуваме върха. Аз не бях в групата, определена за последния пристъп, тъй като трябваше да помагам на мисис Лонер, и макар че тя бе прекрасен алпинист за жена, не вземаше участие в най-високите изкачвания. Така, изпълнявайки своя дълг, аз останах с нея в най-високия лагер. Разбира се, бях разочарован, че ме оставиха назад, но едва ли можех да попадна в по-очарователна компания. На утрото, в деня на последния щурм, изпратихме с поздрав нашите другари и останахме да чакаме през целия ден тяхното завръщане.

И те се върнаха, но не така, както се надявахме. Още като ги видях да слизат по снежния склон над нас, разбрах, че нещо лошо се бе случило. Приближавайки се, те ни съобщиха, че бе станало голямо нещастие. Високо в планината, близо до върха, те се движели в свръзки по двама и когато изкачвали стръмен, тесен снежен ръб, една от свръзките се подхлъзнала. Били мистър Сътър и Вангди Норбу, отговорникът на шерпите в експедицията. Преди да успеят да се задържат, те паднали от ръба, търкаляйки се и премятайки се по склоновете, и се спрели на триста метра по-долу. Другите изпаднали в ужас. Гледайки надолу, те не могли да разберат от такова голямо разстояние дали падналите са живи. Да се спуснат право надолу било невъзможно, затова трябвало да слязат от ръба и да направят голям кръг. Докато се доберат до тях, изминали няколко часа. За тяхна голяма изненада и облекчение Сътър не бил тежко ранен. В същност той бе само издраскан и натъртен, но все пак можеше да върви сам. Състоянието на Вангди Норбу било съвсем друго. Единият му крак бил счупен, а другият лошо нарязан при падането от стоманените котки на Сътър. След тежкото изкачване останалите били твърде изтощени, за да го донесат до лагера. Единственото, което могли да направят, било да опънат палатка и да го настанят колкото е възможно по-удобно, а самите те да се довлекат до лагера.

Когато се върнаха, вечерта вече бе настъпила. Нищо не можеше да се предприеме в тъмнината. Но още с първите лъчи на утрото тръгна спасителна група и, разбира се, този път и аз участвувах. Смятах, че от мене се очаква най-много, тъй като другите бяха изморени от предния ден, а аз бях отпочинал и с пресни сили. При това Вангди Норбу бе стар мой приятел, другар в изкачванията и „тигър“ от Еверест през 1938 година. На всяка цена той трябваше да бъде спасен и донесен жив в лагера.

За щастие времето се задържа хубаво и за няколко часа стигнахме палатката — най-малкото кафяво петънце върху огромните бели склонове на планината. Дръпнахме платнището. Не зная какво очаквахме да намерим, но положително не това, което видяхме. Вангди Норбу бе там и жив. Освен наранените му крака имаше и дълбок кървав разрез на гърлото. По-късно той ни разказа какво се бе случило. Предния ден, когато другите го оставили, той бил толкова замаян от падането и не разбрал, когато му казали, че ще се върнат на сутринта. Мислел само, че го оставили сам. Да замръзне. Да умре. В своите болки и отчаяние той извадил нож и се опитал да пререже гърлото си. Две неща го спасили. Първо, той бил твърде слаб, за да реже дълбоко и да свърши изведнъж; второ, като започнала да тече кръвта, той си спомнил за семейството си и решил, че трябва да живее заради него. Останалата част от нощта лежал неподвижно. Кръвта се съсирила и престанала да тече. Така на следващия ден Вангди Норбу бе още жив, макар отслабнал и страдащ.

С набързо направена носилка свалихме го на гръб до лагера, а след това постепенно до по-ниските лагери и долу в равнината. Оттам го изпратихме с местни носачи до Мусоури, гара в Гархвал, откъдето започнахме нашия поход, и след известно време в болницата раните му заздравяха и той бе в състояние да се прибере у дома. Но той никога не се поправи напълно. Когато го срещнах по-късно в Дарджилинг, съвсем ясно личеше, че преживяното бе оставило траен отпечатък не само на тялото, но и на психиката му. Старият „тигър“ Вангди никога вече не отиде в планината и почина у дома си няколко години след това.

Макар че тогава не можехме да предвидим този край, нещастието с Вангди Норбу ни разтревожи много. Но прекратяването на експедицията нямаше да му помогне и ние се върнахме към нашата планина. Както отбелязах, Вангди беше началник на шерпите или сердар. Сега трябваше да определят друг на негово място и назначиха мене. Това бе висока чест. Всеки шерпа се стреми да стане сердар. Това е решителен момент в живота му. Но аз съжалявах, че достигнах този пост поради нещастието на моя стар приятел.

Отново се върнахме във високите лагери. Отново се приготвихме за щурмуване на върха. Както обикновено се случва след злополука, повечето от шерпите бяха нервни и отказаха да вървят по-нагоре. Сега ми се представяше първият случай, очакван с такова голямо нетърпение. Щурмовата група се състоеше от четирима швейцарци — Рош, Дитерт, Сътър, Грейвън и аз. Напуснахме най-високия лагер и поехме нагоре по дългите снежни склонове, след това по ръба, където бе станало нещастието, и на края стигнахме благополучно до равна, бяла площадка — върха Кедернат. Височината му е около 6700 метра — по-нисък е от Северното седло на Еверест, което представлява само отправна база за изкачване. Но ние се чувствувахме щастливи и горди от нашата победа, а за мене това бе особено велик миг. Въпреки многогодишния ми опит в изкачванията сега за първи път стъпвах на върха на голяма планина. „Задачата е изпълнена“ — както казват летците. Това бе прекрасно чувство.

Кедернат бе само началото на нашите изкачвания на тази експедиция. Оттам се отправихме към неговия малко по-висок съсед Сатопант, където също имахме успех, но трябва да кажа със съжаление, че аз не се изкачих на върха, защото получих болки в стомаха на най-високия лагер. От Сатопант се придвижихме към тибетската граница, където всички, в това число и мисис Лонер, изкачихме малко по-ниския връх Балбала. И на края покорихме Калинди, който съвсем не прилича на повечето хималайски върхове, а представлява гола, почти без сняг скала, каквито видях по-късно в Швейцария. Четири девствени върха — четири първи изкачвания. Рекорд, може би непостигнат от която и да било друга експедиция.

Между изкачванията, разбира се, видяхме много от Северен Гархвал, включително свещените градове Бадринат и Ганготри и множество по-малки селища, където не бях ходил преди това. Друго приятно нещо беше това, че през цялото време се хранехме добре, защото мистър Сътър бе не само алпинист, а и опитен ловец и рядко оставахме без прясно месо. Разликата бе съществена в сравнение с пътешествието ми до Гархвал предната година, когато експедицията Дун Скул почти през цялото време пътуваше на празен стомах.

След нещастието с Вангди Норбу нямахме никакви неприятности до самия край на експедицията, но тогава се случи нещо от съвсем друг характер. През лятото на 1947 година англичаните предаваха управлението на страната. Индия и Пакистан се отделиха в две самостоятелни държави и навсякъде ставаха кървави безредици между индуисти и мюсюлмани. Когато слязохме от планините и стигнахме в Мусоури, градът се намираше във военно положение, навсякъде имаше войски, повечето от магазините и предприятията бяха затворени и беше въведен полицейски час. Транспортът фактически бе спрял и по едно време ни се струваше, че никога няма да се измъкнем. Най-после местните власти разрешиха на швейцарците да заминат за Делхи с един военен камион, а нас, десетте шерпи, задържаха още две седмици. Припомних си трудностите, с които се сблъсках през време на войната в Читрал, но този път бе още по-лошо, тъй като скоро изхарчихме припечеленото от експедицията и нищо не остана.

По-точно, почти нищо. Аз все още имах петнадесет рупии. С тях отидох в полицейския участък и поисках да видя началника. Разбира се, бе ми отказано, но аз извадих петнадесетте рупии и един от полицаите каза, че може би нещо ще се нареди. Първото нещо, което съобщих на началника, когато влязох при него, бе, че ние сме членове на експедиция, а той едва ли не ме изпрати в затвора още същия момент, предполагайки, че имам предвид нещо политическо. Обаче, като му обясних, той се поуспокои и на края разпореди за камион, който ни закара до Дехра Дън. Тук ни очакваха нови неприятности. Този път не във връзка с политиката, а с мусона. Дъждовете бяха разкаляли пътищата и пак закъсахме, но сега положението не беше толкова лошо, тъй като в Дехра Дън се намира Дун Скул и за нас се погрижи старият ми приятел мистър Гибсън. Когато пътищата се оправиха, той ни помогна да заминем и най-сетне се върнахме в Дарджилинг, разбира се след най-различни неприятности с полицаи и железопътни чиновници. Предполагам, че всеки се отнася към някои хора със симпатия, а други не може да търпи — за мене полицаите и железничарите са били винаги от последните.

Така завърши още една експедиция. Случаят с Вангди Норбу бе тъжен. Връщането у дома се оказа трудно. Но всичко останало бе хубаво — най-хубавият планински поход не само поради успешните изкачвания, а и за удоволствието, което изпитахме от тях. Аз обикнах страшно много швейцарците. Въпреки трудностите с езика чувствувах се наистина близък с тях и ги смятах не сахиби и работодатели, а приятели. Оттогава това не се измени.

Освен приятелството в експедицията се роди и една романтична история, която шест години по-късно ми струваше минутно смущение. Когато пристигнах в Швейцария през 1953 година, след изкачването на Еверест, старите ми приятели ме посрещнаха много топло на летището. „Comment ça va? Wie gehts?“ — попитах аз на моя най-добър френско-немски език. „Как сте, мистър Рош, мистър Дитерт, мистър Грейвън, мистър Сътър, мисис Лон…“ Тук замлъкнах. Вероятно се изчервих. „Искам да кажа мисис Сътър“, поправих се аз.

Защото сега те бяха женени.