Сергей Михалков
Лисица и бобър

Лисана Бобъра видяла.

Сребристо кожата му заблестяла

и тя разбрала в миг, че той

е бобър от особен сой.

С две думи, срещата незвана

смутила нашата Лисана.

Не спяла нощем. Мислела на глас:

„Не съм ли хитра, с нежна кожа?

От дружките ми съм по-лоша?

Ще дойде ли най-сетне час

да имам Бобър аз?“

И ето Лисинка след Бобъра търчи,

върти опашка и очи.

Ту шепне ласкави слова,

ту замълчи…

Любов омайва посивялата глава.

Загубил Бобъра покой.

Захвърлил Бобърката той,

че стара тя му се видяла,

Лисана щом го завъртяла…

Веднъж на горската поляна

го срещнал таралеж познат:

„Здравей! Е, как живееш, брат,

със тази, с тази де… Лисана?“

„Ех, друже — Бобърът отвърнал. —

Света ми се е преобърнал.

Оная за едно я бива:

вечери, обеди, приеми.

От рижа стана черносива.

Все веселбички, все премени.

И все скитори. Друже стар,

говоря ти като на звяр —

другар, —

ще се погубя аз без време…

Така са тръгнали нещата,

че ще се върна при жената.

Добра е тя. Ще ми прости…“

А Ежко казал: „Ако ти

не се завърнеш още днес,

ще свършиш като скитник пес…“

До къщи стигнал той завчас:

„Отваряй, жено! Туй съм аз!“

А тя: „Веднага се махни!

При свойта Лиса се върни!…“

Към Лиса тръгнал — срам не срам,

ала видял друг Бобър там.

За лиси баснята ми няма твърде смисъл.

За белокоси бобри съм я писал.