Джон Гей
Дамата и осата

Какво ли Красотата не търпи

от наглите глупаци на тълпи!

Очите й пилеят своя чар.

Безсрамието в тях изсипва жар.

И ако глупостите я разсмиват,

презрението и насмешката — убиват.

С една муха е лесно да се справиш,

но от рояка как да се избавиш!

Изгониш едного, а се домъкнал друг,

единият оттам, а другият — оттук.

Едно конте ще препоръча второ

и третото ще дойде скоро-скоро.

Тоз, който се е запознал с глупака

и с брат му запознанство ще дочака.

Жестоко си изпаща Красотата,

като че ли навек е прокълната.

Но има си вина и тя самата.

След като Дорис, дамата красива,

от свойта прелест дълго се опива,

унесе се във сладка дрямка

и стана за Нахалството примамка.

Замаяна оса се приближи

и взе край Дорис да кръжи.

Ту литне, ту се върне пак

възбудена, влудена чак.

Дори от пъстрото ветрило

не бяга туй проклето пъстрокрило.

Насочва се да пие дръзката оса

от устните па Дорис най-сладката роса.

А тя се мръщи: „О, господи, горко ми

от тез нахални насекоми!

От всичките беди, що пращат небесата,

изглежда, най-досадна е осата.“

А пък осата все кръжи край Дорис

и трогващо оплаква свойта орис:

„Нима съм тъй презряна, ах!

На твойта красота дължи се моят грях.

Тез устни черешови със чуден аромат дъхтят

и най-безчувствения могат да влудят.

Бих пила сок с такава луда страст

от тая праскова, узряла тук край нас.“

„Не я убивай, Джени. Тя, горката,

все пак не е като мухата.“

Тъй рече Дорис и добави живо:

„Създание е тя свободно и учтиво.“

А пък осата само туй и чака.

Веднага литва право към рояка

да каже как била е Дорис с нея мила

и как от нейния най-сладък чай е пила.

Дори нарочно им показа тя

на устните си захарта.

Възбуди намекът й целия рояк

и литнаха като по даден знак.

Край Дорис затанцуваха на поразия,

край устните, край нежната й шия.

А после взеха да пълзят

към млечнобялата й гръд.

Но тя не ги прогони, дордето не усети,

че рани правят тез нахалници проклети.