Рьоне Госини
Малкият Никола си има неприятности (3)

Стойността на парите

Излязох четвърти на контролното по история; падна ни се Карл Велики, пък аз за него знаех, особено за оня номер с меча на Роланд, дето не можел да се строши.

Татко и мама много се зарадваха, като научиха, че съм излязъл четвърти, татко извади портфейла си и ми даде — ха познайте де? Банкнота от десет франка!

— Дръж, момчето ми — каза татко, — и утре си купи каквото искаш.

— Ама… Ама, скъпи — каза мама, — не ти ли се струва, че това са много пари за едно дете?

— Ни най-малко — отвърна татко. — Време е Никола̀ да си създаде представа за стойността на парите. Убеден съм, че той ще изхарчи разумно тези десет франка. Нали, моето момче?

Аз казах „да“ и целунах татко и мама, понеже са много добрички. После пъхнах банкнотата в джоба си и се наложи да вечерям само с една ръка, понеже с другата непрекъснато проверявах дали банкнотата си е на мястото. Вярно, никога не съм имал толкова пари, и хем само за мене. Е да де, понякога мама ми дава много пари, като правя покупки от бакалницата на господин Компанѝ, на ъгъла, обаче те не са мои и мама ми казва колко трябва да ми върне господин Компанѝ. Та — не е същото.

Като си легнах, пъхнах банкнотата под възглавницата си и едва успях да заспя. Сънувах сума ти странни неща — чичкото, дето е нарисуван на банкнотата и гледа всички изпод вежди, започна да се криви, а голямата къща зад него се превърна в бакалницата на господин Компанѝ.

Когато на сутринта отидох в училище, преди да влезем в час, показах банкнотата на приятелите.

— А стига бе — каза Клотер, — ами сега какво ще правиш с нея?

— Не знам — отвърнах аз. — Татко ми я даде и каза, че трябвало да си създам представа за стойността на парите и да ги изхарча разумно. Аз най искам да си купя самолет, ама истински.

— Няма да можеш — каза ми Жоашен, — един истински самолет струва най-малко хиляда франка.

— Хиляда франка ли? — възкликна Жофроа. — Ти се майтапиш бе! Татко ми е казвал, че струвал най-малко трийсет хиляди франка, и хем от по-малките.

Тука вече започнахме да се смеем, защото Жофроа все такива ги разправя, много обича да лъже.

— Защо не си купиш атлас? — предложи ми Анян, който е първенецът на класа и е любимец на учителката. — Вътре има хубави карти, интересни снимки, много полезно е.

— Абе ти какво си мислиш — рекох аз, — да не седна да си давам парите за някаква си книга? И без това леля винаги ми подарява книги за рождените ми дни или като се разболея; още не съм изчел онази, дето ми я подари за заушката.

Анян ме изгледа, тръгна си мълчешком и продължи да преговаря урока по граматика. Той Анян си е луд!

— Купи си футболна топка и всички ще играем с нея — каза Рюфюс.

— Ти се майтапиш — рекох аз. — Банкнотата си е моя, от къде на къде ще купувам неща за другите. Пък и щом ти се играе футбол, защо не се опиташ да излезеш четвърти на контролно по история.

— Ти си скръндза — каза ми Рюфюс, — освен това излезе четвърти по история, защото се натягаш пред учителката, също като Анян.

Не успях да лепна шамар на Рюфюс, понеже би звънецът и се наложи да се построим, за да влезем в клас. Все така става: тъкмо започне веселбата и — дзън, дзън — хайде в клас. Застанахме в редица и тичешком пристигна Алсест.

— Закъснявате — рече Бульона, нашият възпитател.

— Аз не съм виновен — каза Алсест, — дадоха ми една кифла в повече за закуска.

Бульона въздъхна дълбоко, каза на Алсест да застане в редицата и да избърше полепналото по брадичката му масло.

В клас показах на Алсест, който седи до мен, банкнотата и му казах:

— Видя ли какво си имам?

Тогава учителката извика:

— Никола̀! Каква е тази хартия? Веднага я донесете, конфискувам я.

Аз се разплаках и занесох банкнотата на учителката, която се ококори.

— Ама какво ще правите с това нещо? — попита учителката.

— Още не знам — обясних аз. — Татко ми го даде за оная работа с Карл Велики.

Видях, че учителката едва се удържа да не прихне; това й се случва понякога и тогава става много хубава. Върна ми банкнотата, каза ми да си я прибера в джоба, да не си играя с пари и да не ги харча за глупости. После изпита Клотер и татко му надали ще му даде нещо за бележката, която изкара.

В междучасието, докато другите си играеха, Алсест ме дръпна за ръкава и ме попита какво смятам да правя с парите си. Казах му, че не знам; тогава той заяви, че за десет франка мога да си накупя сума ти шоколадчета.

— Цели петдесет! Петдесет, представяш ли си? — рече Алсест. — По двайсет и пет на човек!

— А защо трябва да ти дам двайсет и пет шоколадчета? — попитах го аз. — Банкнотата си е моя!

— Я го остави — обърна се Рюфюс към Алсест. — Не го ли виждаш каква е скръндза!

И те отидоха да си играят, обаче на мен ми е все тая. Тъй де, ама ха, какво ме задяват за парите ми!

Обаче хрумването на Алсест за шоколадчетата не беше лошо. Първо на първо, аз обичам шоколад, а освен това никога не съм получавал петдесет шоколадчета наведнъж, дори от баба, макар че тя ми купува каквото си поискам. Затова след училище изтичах до сладкарницата и когато лелката ме попита какво искам, аз й дадох банкнотата и й казах:

— Дайте ми шоколадчета за тия пари, Алсест каза, че трябва да ми дадете петдесет.

Лелката изгледа банкнотата, изгледа мен и каза:

— Ти къде намери това нещо, момченце?

— Не съм го намерил — рекох аз. — Дадоха ми го.

— Дадоха ти тези пари, за да си купиш петдесет шоколадчета, така ли? — попита ме лелката.

— Ами да — отвърнах аз.

— Не обичам лъжльовци — рече лелката. — По-добре иди да върнеш банкнотата там, откъдето си я взел.

Тя се намръщи, аз избягах и плаках по целия път до къщи.

У дома разказах всичко на мама; тогава тя ме целуна и каза, че щяла да уреди въпроса с татко. След това мама взе банкнотата и отиде в хола при татко. После мама се върна с монета от двайсет сантима.

— С тези двайсет сантима ще си купиш шоколадче — каза мама.

Аз много се зарадвах. Даже мисля да си разделим шоколадчето с Алсест, той ми е приятел и с него делим всичко.