Рьоне Госини
Малкият Никола си има неприятности (10)

Часът на класния

— Утре — каза ни учителката — ще имаме час на класния с предмети, много специален, всеки от вас трябва да донесе по един предмет, за предпочитане е спомен от някое пътуване. Ще си поговорим за всеки предмет, ще го проучим и всеки от вас ще ни обясни откъде идва той и с какви спомени е свързан. Това ще бъде едновременно час на класния, урок по география и упражнение по изказ.

— Ама какви предмети трябва да донесем, госпожице? — попита Клотер.

— Казах ви вече, Клотер — отговори учителката. — Донасяте интересен предмет, който си има история. Преди няколко години един мой ученик донесе кост от динозавър, който чичо му открил, като правил разкопки. Някой от вас може ли да ми каже какво е динозавър?

Анян вдигна ръка, обаче всички вече си говорехме какви предмети ще донесем, пък учителката вдигаше шум, чукайки с линийката по катедрата, и така и не чухме какво разправяше оня гаден натегач Анян.

Като се прибрах вкъщи, казах на татко, че трябва да занеса в училище предмет, който да бъде страхотен спомен от някое пътуване.

— Хубава идея са тия практически уроци — рече татко. — Като гледаш предмета, запомняш завинаги урока. Бива си я твоята учителка, мисли съвременно. Да видим сега… Какво например можеш да занесеш?

— Учителката каза — обясних аз, — че най-щури са костите от динозавър.

Татко се ококори адски учудено и ме попита:

— Кости от динозавър ли? Как пък го измисли! А и откъде да ти измъкна кости от динозавър? Не, Никола̀, боя се, че ще се наложи да се задоволим с нещо много по-простичко.

Тогава аз казах на татко, че не искам да нося простички предмети, а искам да занеса предмети, с които адски да шашна приятелчетата, а пък татко ми отвърна, че нямал предмети, с които да шашна приятелчетата. Тогава пък аз казах, че щом е така, няма за какво да нося неща, дето няма да шашнат никого, и по-добре да не ходя утре на училище, а татко ми рече, че почвало да му омръзва и имал голямо желание да ме остави без десерт, а учителката ми пък какви ги измисляла. Аз пък изритах креслото в хола. Татко ме попита шамар ли искам и мама дотича от кухнята.

— Какво има пак? — попита мама. — Не мога да ви оставя дори за малко сами, без да станат разправии. Никола̀! Стига си плакал. Какво е станало?

— Станало е такова — рече татко, — че синът ти беснее, понеже отказвам да му дам кост от динозавър.

Мама изгледа и татко, и мен, и попита дали всички в тази къща са започнали да полудяват. Тогава татко й обясни, а мама ми каза:

— Стига де, Никола̀, няма нужда да се притесняваш. Виж, в шкафа има много интересни спомени от нашите пътувания. Например голямата раковина, която купихме в Бен ле Мер, когато бяхме там през ваканцията.

— Вярно бе! — рече татко. — Тази раковина е по-интересна от всякакви кости от динозавър!

Аз казах, че не знам дали раковината ще шашне приятелчетата, но мама заяви, че тя ще им се стори невероятна, а учителката ще ме похвали. Татко отиде да извади раковината, която е много голяма и върху нея е написано „Спомен от Бен ле Мер“. Татко каза още, че ще шашна всички, като разправя за прекарването ни в Бен ле Мер, за екскурзията до Соленоструйния остров и дори за цената на престоя ни там. Не се ли шашнат приятелчетата, значи трудно ще е да ги шашне човек. Мама се разсмя, каза да сядаме на масата и на другия ден тръгнах за училище адски горд с раковината, увита в кафява хартия.

Като пристигнах в училище, всички приятелчета бяха там и ме попитаха какво съм донесъл.

— Ами вие? — попитах аз.

— А, аз моето ще го покажа в часа — отвърна ми Жофроа, който обича да се прави на тайнствен.

Другите също не искаха да кажат нищо освен Жоашен, който измъкна един нож, ама толкова щур, че не можете да си представите.

— Служи за рязане на хартия — обясни ни Жоашен, — чичо ми Абдон го донесе от Толедо, подарък за баща ми. Това е в Испания.

Само дето Бульона — той е нашият възпитател, но всъщност не се казва така — видя Жоашен и му конфискува ножа за рязане на хартия, като каза, че хиляди пъти е забранявал да се носят опасни предмети в училище.

— Ама, гос’дине — извика Жоашен, — учителката ми каза да го донеса!

— Тъй ли? — рече Бульона. — Учителката ви ви е помолила да донесете това оръжие тук? Отлично. Не само конфискувам този предмет, но ще ми спрегнете глагола: „Аз не бива да лъжа господин възпитателя, когато той ме разпитва за особено опасен предмет, който съм донесъл тайно в училище“. Излишно е да викате, останалите също да млъкнат, ако не искате да накажа и вас!

И Бульона отиде да бие звънеца, застанахме в редица и когато влязохме в класната стая, Жоашен още плачеше.

— Добре започваме — каза учителката. — Е, Жоашен, какво е станало?

Жоашен й обясни, учителката въздъхна, каза, че не е било много умно да носи нож, но тя щяла да се опита да уреди нещата с господин Дюбон — това е истинското име на Бульона.

— Добре — каза учителката. — Я да видим какво сте донесли. Сложете предметите пред вас, върху чиновете.

Тогава всички извадихме донесените предмети: Алсест беше донесъл меню от един ресторант в Бретан, където се наял много добре с родителите си; Йод измъкна пощенска картичка от Лазурния бряг; Анян беше довлякъл книга по география, която родителите му му купили в Нормандия; Клотер носеше извинителна бележка, понеже нищо не открил вкъщи, ама понеже не бил разбрал добре, смятал, че трябва да се донесат кости; Мексан и Рюфюс пък, тъпаците му с тъпаци, бяха донесли всеки по една раковина.

— Да — каза Рюфюс, — ама аз моята я намерих на плажа, когато спасих един човек, който се давеше.

— Я не ме разсмивай — извика Мексан. — Първо, ти не можеш дори да плуваш по гръб, и второ, ако си намерил раковината си на плажа, защо на нея пише „Спомен от Плаж Дез Оризон“?

— Тъй ами! — извиках аз.

— А да те цапардосам искаш ли? — попита ме Рюфюс.

— Рюфюс, излезте! — извика учителката. — В четвъртък, вместо да почивате, ще бъдете наказан да стоите в училище. Никола̀, Мексан, мирувайте, ако не искате също да бъдете наказани!

— Аз донесох спомен от Швейцария — рече Жофроа гордо, с широка усмивка. — Това е златен часовник, който баща ми купи там.

— Златен часовник ли? — извика учителката. — Баща ви знае ли, че го носите в училище?

— Ами не — отвърна Жофроа. — Ама аз ще му кажа, че вие сте ме помолили да го донеса, и той няма да ми се кара.

— … Че аз съм ви?… — извика учителката. — Безразсъдно дете! Веднага приберете тази скъпоценност в джоба си!

— Аз ако се прибера без ножа за рязане на хартия, баща ми адски ще ми се кара — рече Жоашен.

— Жоашен, вече ви казах, че ще се погрижа за това — извика учителката.

— Госпожице — извика Жофроа, — не мога да намеря часовника! Пъхнах го в джоба си, както ми казахте, и сега не мога да го намеря!

— Ама как, Жофроа — рече учителката, — не може да е изчезнал. На земята погледнахте ли?

— Да, госпожице — отвърна Жофроа. — Няма го.

Тогава учителката отиде до чина на Жофроа, огледа навсякъде, помоли ни също да огледаме, като внимаваме да не настъпим часовника, а Мексан ми събори раковината и аз го цапардосах. Учителката се развика, наказа ни, а Жофроа заяви, че ако не намерим часовника, ще трябва учителката да говори с баща му, пък Жоашен се обади, че ще трябва да говори и с неговия баща заради ножа за рязане на хартия.

Всичко обаче се нареди, понеже Жофроа откри часовника в подплатата на сакото си, Бульона върна ножа за рязане на хартия на Жоашен и учителката отмени наказанията.

Часът беше адски интересен и учителката каза, че покрай предметите, които сме донесли, никога няма да забрави този урок.