Владимир Борисов
Мостът на смъртта (6)

Глава VI

Ние обаче ще оставим двамата ловци да продължат пътя си сами и ще насочим вниманието на читателя към добре познатия ни монах. Но преди да го проследим, ще си позволим най-напред да опишем мястото, където отиваше.

Историята на манастира обхващаше сравнително къс период от време. Той беше построен преди около век и половина от сега описваните събития, но сам Алрик не знаеше точната година. Ще излъжем, ако кажем, че игумена не му я бе казвал, просто Алрик не бе обърнал особено внимание на стария абат, а се бе съсредоточил върху преписите, които правеше.

Всъщност с именно това се занимаваха както настоящите, така и предходните и още по-предходните обитатели на абатството. Монасите, построили тази своя нова и безспорно свята обител, изпървом са изпълнявали задълженията си към Бога в един стар и слабо защитен манастир.

Той бил разположен почти на самия морски бряг, поради което монасите се изхранвали предимно с риболов, когато разбира се не постили. В такъв период от годината те разчитали на част от реколтата на местните миряни.

Една пролет, докато всички били трескаво заети с приготовленията за наближаващия празник и по-конкретно — Велик ден, неочаквано божият храм станал плячка на езичниците от север. Викингите пощадили сградата и живота на християните, но изгорили и осквернили почти всички книги и текстове — както религиозни писания, така и исторически хронологии. Тези, които по чудо били спасени, по-късно умело били възстановени и преписани за поколенията.

Докато миряните гледали на вярата на езичниците като на заблуда във фалшиви богове, тези свещеници виждали в нея култ към сатаната. Затова те решили да вършат тази дълга работа не в дотогавашната си обител, а някъде близо до крепостните стени на града, където биха били необезпокоявани.

Така било съградено новото абатство, което вече над сто и петдесет години лежеше в подножието на един горист хълм. Входът се предшестваше от няколко също толкова стари дървета, чиито корони сключваха клоните си в естествена арка, дори тунел, на пода, на който вече падаха изсъхнали листа и го покриваха с плътен килим. При изгрев и залез, този килим, като че ли бе изтъкан от златни нишки.

Алрик мина по него и почука на масивната дървена порта, обкована с желязо и тук-таме стомана. След малко прозорчето се отвори и той съзря зад него лицето на един от монасите.

Той беше станал, за да се приготви за сутрешната молитва, която обитателите на манастира отправяха заедно. Поради тази причина и Алрик бе осуетил тихото заминаване на ловците. След като се поздравиха, двамата мъже се отправиха към храма. Те бяха първите посетители за деня, но малко по малко залата се изпълни. Службата както винаги водеше стария абат. Когато тя приключи, Алрик понечи да се отправи към изхода, но една ръка тупна на рамото му и го спря.

— Абат Бертвалд!

— Мир вам, Алрик! Кога пристигна и защо не ми се обади?

— Снощи, абате, но не исках да смущавам нито спокойствието ви снощи, нито молитвата ви днес — отговори му монахът с усмивка.

— Как е чичо ти? Успя ли състраданието ти да го утеши?

— Не съвсем. Там, където един свещеник се проваля, една жена успява. Сестра ми, Милдрит, успя да внесе малко радост в живота му. На мъжкото сърце не му трябва състрадание, а само да бъде развеселено и разсеяно от тежката загуба.

— О, Алрик, жените са и спасение и гибел — въздъхна Бертвалд.

— Сестра ми е добре възпитана, абате, без да смятаме моите и божиите напътствия. Знаете, че баща ѝ е доблестен рицар.

— А той още ли не може да понесе смиряването ти? — попита го равнодушно абата, все едно че отговорът му вече е известен.

— Минаха доста години вече, а и раждането на Карл му донесе утеха.

— Какъв глупак, мисли си, че поколението му ще бъде негово, а всъщност всички сме само Божии чеда — с укор каза абатът.

— Не упреквайте егоизма му прекалено, — отговори с плам на ревностен защитник Алрик — просто не иска благородничеството, което е спечелил през живота си да се изгуби напразно.

— Нито ние, нито делата ни са вечни приятелю, — поклати неодобрително с глава Бертвалд — помни това! Само с молитви можем да спасим душите си. Но да оставим този разговор за друг път. Ела да закусим.

След закуската, която му се стори твърде оскъдна в сравнение с тези по време на пътуването и особено докато беше на гости на чичо си, нашият герой се осведоми относно работата в манастира докато го нямаше. Последва отново също толкова оскъден обяд, колкото и закуската, след което Алрик се усамоти в камбанарията, за да се посвети изцяло на собствените си мисли. Не бяха минали и няколко минути и откъм врата се чуха бесни удари и викове. Монахът долови гласа на Хенгист и веднага побърза да слезе.

Когато се озова пред портата, монасите вече я бяха отворили, тъй като познаваха слугата и той не за пръв път бе посещавал манастира. Изпотен и задъхан, те не го оставяха да си поеме дъх, а му отправяха всевъзможни въпроси и упреквания.

— Тишина! — разнесе се гласът на Бертвалд, който също бе принуден да остави делото си, за да провери каква е тази врява.

— Алрик се приближи до слугата, поднесе му един голям бокал с вода и като го остави да си поеме дъх и да отпие от него, го запита:

— Кажи Хенгист, какво се е случило, че бягаш все едно дяволът те гони?

Слугата обаче нищо не продума, а вместо това се втурна към камбанарията. Всички го последваха, но той бе прекалено бърз за тях. Понесе се напред все едно има крила на гърба си и с един скок се улови за въжето на камбаната и тя заби гръмко както никога преди това.

— Какво правиш?! Изкуфя ли вече дъртата ти кратуна?! — сепна му се Алрик, докато другите го отстраняваха от въжето.

— Тревога, Алрик, бий тревога ти казвам! — най-накрая отговори, по-точно извика, Хенгист — А обясненията, после. Ако трябва и наказание ще понеса, господарю, но сега ти казвам, бий тревога.

Бертвалд даде знак на двама млади монаси да се заемат с камбаната, а той отведе Хенгист настрани, където би могъл да го чува, ако слугата благоволи да проговори отново. С тях тръгна и Алрик, а ги последваха и дузината любопитни монаси.

Без да бъде запитан, или по-точно запитан само с поглед, Хенгист започна обясненията си, които прозвучаха почти като небивалици:

— Селото братя, селото е опустошено, а работниците изклани като агнета.

— Кое село? — попита един от монасите.

— Как кое? Където са нивите на сър Редвалд и където работя цял живот, по дяволите! — сепна се слугата.

— Успокой се и кажи кой го стори — намеси се Алрик.

— Нортмените.

— Норманите — не сдържа учудването си един петнайсетгодишен послушник — мислех, че ще нападнат Лондон.

— Не норманите глупако, нортмените! — отвърна развълнуван Хенгист.

— Нортмените ли? — сега пък възрази един от по-възрастните — те не са посягали на земите ни от шейсет години насам. А и какво ще плячкосат в едно село? То е по-бедно и от нас.

— Кой ти говори за плячкосване. Не, това не е обикновен набег, а война. Кой напада едно село с триста дракона.

— Триста дракара^[1]! — възкликна ужасено Бертвалд. — Но това означава, че са цяла армия — може би десет хиляди.

— Десет хиляди и един — отвърна Хенгист. — Кралят им е с тях.

— Харалд Хардрада! — извика Бертвалд — само норвежецът е достатъчно хитър и опитен, за да се възползва в тези смутни времена.

— Някой трябва да предупреди графа — намеси се Алрик и повика да му оседлаят кон.

— Вече е направено — спря го Хенгист като вдигна ръка. — С мен имаше още един работник. Него изпратих направо в града.

Алрик се престори, че не го чу и възседна коня си, мислейки само за опасността, която бе надвиснала над семейството му в Йорк. Другите монаси бързаха да го последват, мислейки обаче как да спасят самите себе си.

— Не е нужно, — спря ги старият абат — норвежците са приели истинската вяра и вече не биха посегнали нито на Божия храм, нито на Божите служители. Те не са вече свирепите викинги, които познавате от легендите.

Абатът се в кабинета си и като затвори врата след себе си, си прошепна „или поне ще се моля да е така“.