Владимир Борисов
Мостът на смъртта (12)

Глава XII

Както правилно бе преценил Алрик, още преди да се стъмни, от север се стелеше гъста завеса, която скоро закри и без това едва блещукащата нова месечина. Монахът отново бе яхнал жребчето, подарено на баща му от двамата ловци, но не защото бързаше, а защото реши да се отклони от главния път, заобикаляйки и удължавайки пътя си почти двойно. Преди да се отправи на тази безспорно обречена задача дори и за рицар като сър Редвалд, какво остава пък за смирен божи служител като него, той се осведоми от Хенгист откъде точно норвежците бяха нападнали селото преди дни.

Алрик познаваше местността и веднага си извади заключение за най-вероятното място, където нашествениците биха стъкмили своя лагер. Едва ли се бяха отдалечили от поречието на реката — викингите обичаха да са винаги близо до своите кораби. А и посоката, описана от слугата сочеше към една много подходяща долчинка, образувана от външния завой на Оуз.

Широкият бряг осигуряваше плитки и спокойни води, позволяващи на войниците бързо и безпроблемно да се качат на борда на своите дракари, ако изникнеше такава нужда. Откъм сушата пък лагерът бе прикрит и защитен от стръмния склон на дигата, обрасъл през лятото с трудно проходими храсти.

Монахът внимателно водеше жребчето през неравния терен като се оглеждаше и ослушваше преди всяко възвишение, изпречващо се на пътя му.

Когато мракът стана непрогледен, Алрик реши да се приближи отново до пътеката. Движейки се така по крайпътните ниви, стъпките на кончето станаха значително по-шумни, скърцайки по пепелта от опожарените житни класове. Това накара ездачът да забави ход, отлагайки неговото пристигане в лагера. Без да подозира, това се оказа благоприятно за него.

Когато дочу шум от множество гласове, той слезе от гърба на животното и завърза юздите му за един висок храст, който щеше да го скрива изцяло от взора на постовите.

По благосклонността на своя Бог или по чиста случайност, в зависимост как е склонен да мисли читателят, монахът се приближаваше до враговете в момент, когато повечето от тях вече спяха пиянския си сън, но и преди часовите да са заели своите постове.

Алрик беше сменил монашеското си расо с много по-удобни мирянски дрехи, които му позволяваха да се промъква тихо и незабелязано. Той лазеше по корем през шубраците, като се опитваше да не издава никакъв шум. Надигна глава и погледна надолу към лагера. Склонът беше стръмен и щеше да му е трудно да продължи да се придвижва лазейки, затова започна да се оглежда за по-подходящ път.

Задачата му обаче остана недовършена, тъй като погледът му бе привлечен към една група воини, струпали се около вече гаснещия огън. Едва мъждукащата светлина не му позволи да види лицата им, но успя да преброи около петдесетина мъже и да познае, че не бяха от англичаните на Тостиг. Въпреки сравнително малкия им брой, тази групичка беше в пъти по-шумна от останалите.

Те пееха някаква песен на неразбираем за Алрик език. Изпълнението в хор донякъде му напомни на църковните песни, които монасите изпълняваха, но имаше и една съществена разлика. Вместо цялата група да изпълнява песента в хор, тя се изпълняваше от само един човек, вероятно най-умелият в това изкуство, докато другите само припяваха заедно с него на определени кратки моменти. Тези хорови моменти по-скоро приличаха на умножен кучешки лай, отколкото на същинско припяване. Първоначално монахът бе отвратен от пиянското занимание на групата, но след като видя странните ритуални движения на певеца, успя да разбере, че пеят някаква езическа песен.

Реши да не губи повече време и се насочи именно към тази част на лагера. Трябваше да се доближи, за да се огледа по-добре за мястото, където държаха пленниците, а и се надяваше тази врява да заглуши стъпките му. Огънят вече гаснеше и Алрик не се притесняваше, че може да го забележат. А и освен тези войници, почти всички останали в лагера бяха вече по палатките си.

Монахът вече беше изминал половината от разстоянието, когато на пътя му се изпречи забит в земята кол, на върха на който бе поставена козя глава. Явно след като се бяха нагостили с месото, езичниците я бяха забили пред лагера си — или за да плаши натрапниците като него, или като част от някакъв езически ритуал.

Певецът млъкна, остави другите да се справят сами с песните и се насочи право към монаха — или бе дочул възклицанието му, или пък просто отиваше да заеме поста си. Алрик замръзна. Предпочете да остане на мястото си, от това да се опита да се скрие, тъй като движението непременно щеше да го издаде още повече. Войникът обаче мина покрай него и се спря до едно дърво, очевидно за да се облекчи от изпитото през вечерта.

Алрик си отдъхна, ядосан на себе си за едва изпуснатото възклицание при вида на козята глава. Гневът му обаче бързо се прехвърли върху езичниците и монахът реши да ги накаже със собствената им шега. Измъкна кола от рохката почва и го пъхна в горната си дреха така, че главата на козела да се подава над яката на ризата и да скрива лицето му. След това се насочи към гърба на езичника, умишлено издавайки шум при стъпване.

Войникът се обърна рязко и мигом се вцепени от ужас. Той бе чувал за сатаната от сънародниците си, приели християнството и в този момент за него не бе трудно да си спомни, че често го бяха описвали с човешка фигура и глава на козел^[1]. Създанието се приближи с още една стъпка към него, но тъмнината не позволяваше на мъжа да се усъмни в измамата. Последната крачка го накара да излезе от вцепенението и той хукна към приятелите си. Беше го страх да извика, тъй като смяташе, че именно гласът му бе предизвикал появата на дявола.

Появявайки се отново при другите, певецът се престори, че нищо необичайно не се е случило — знаеше, че другите ще го сметнат или за лъжец, или за страхливец. Той така и не разказа на никой за случилото се тази нощ. Ще споменем само, че никога повече не се осмели да запее отново.

След като се отправи мълчаливо към палатката си, по знак на един от мъжете, явно техния командир, другите изгасиха огъня и също се отправиха към местата си за спане. Край огнището останаха да лежат само заспалите вече — кой от умора, кой от изпитото пиво.

Този развой на събитията даде шанс на Алрик да се промъкне до самия лагер, дори монахът успя да се поразходи за кратко из него. Дрехите му не се отличаваха от тези на хората на Тостиг, а и бе наметнал качулката си, за да прикрие голата си глава.

Нощта беше топла. Това обстоятелство не бе от негова полза, тъй като повечето воини от норвежката армия предпочитаха да спят на открито. Колкото и дълбоко да спяха те обаче, все можеше да се намери някой, който да го забележи. Затова монахът не загуби нито миг време и трескаво започна да се заоглежда във всички посоки. Продължи да върви, като реши да се придържа към външния край на лагера, за да има по-големи шансове за бягство, ако случайно бъде разкрит. Също така, на това място лагерът бе на по-висока позиция, което му позволяваше да вижда по-добре.

Както обаче читателят добре знае, мястото за заложниците се намираше до самата река. Не след дълго и Алрик разбра това. Благодарение на поставените факли до тях, той ясно различи силуета на сестра си, както и на още няколко пленника, които познаваше, но не успя да разпознае този на брат си.

Пазачите обаче не спяха, а нямаше начин да успее да се приближи без да го забележат. Това разби всичките му планове за освобождаването на Карл и Милдрит. Съкрушен, монахът седна на земята, за да не го забележат и се спусна в сериозни размишления. Засега не можеше да предприеме нищо друго, освен да чака търпеливо.