Владимир Борисов
Мостът на смъртта (14)

Глава XIV

Повечето от норвежките воини, останали на западния бряг, бяха оставили ризниците и мечовете си от другия край на реката. Макар и все пак въоръжени с леки брадви и щитове, те не оказаха сериозна съпротива. Още при първия щурм на англичаните, голяма част от тях беше безмилостно изклана.

Докато хората на Харолд се прегрупираха, оцелелите нортмени опитаха да пресекат реката. Само един воин не ги последва. Вместо това, той вдигна високо дългата си секира и се провикна подире им:

— Страхливци! Връщайте се веднага в битката или лично ще ви прережа гърлата! Валхала приема само смелите!

Никой не му обърна внимание. Войниците, разположени близо до самия мост успяха да преминат от другия край, но другите, спуснали се в бурните води бяха обречени, тъй като раните правеха начинанието невъзможно. Само след няколко минути безсилна борба се удавиха и труповете им бях поети от течението. Разбирайки съдбата си, другите се върнаха обратно на брега и се подредиха в кръгова формация.

— Последвайте ме! — заповяда им Бьорн, защото именно той бе воинът с бойната секира, и се втурна към моста.

Малката група го догони и скоро тясното мостче беше здраво барикадирано със стена от щитове. Харалд бързо съобрази намеренията на Бьорн и повика при себе си Каменното Око, който през това време се бе заел да дава инструкции на войниците:

— Орре, ела при мен!

— Какво ще заповядате, кралю? — попита мъжът.

— Ще водя армията си лично, както правя винаги. Ти вземи Уилфред със себе си и се върнете в лагера. Доведете останалите колкото се може по-скоро.

С явно негодувание Орре потърси с поглед къде бяха най-близките коне.

— И побързайте, — добави кралят — всеки момент англичаните ще превземат моста.

Каменното Око дори не се обърна. Намери Уилфред и му предаде поръчението на краля. Двамата мъже се хвърлиха на конете и в див галоп тръгнаха към лагера, където няколко хиляди воини пазеха корабите и чакаха да бъдат призовани.

През това време числеността на малката група, защитаваща моста, бавно, но сигурно намаляваше. Английските копия намираха пролуки между викингските щитовете и скоро Бьорн се оказа единственият останал жив защитник на моста. Той отстъпи няколко крачки назад, заставайки в самия център на Стамфорд Бридж, като по този начин никой не можеше да се промъкне край него. Единственият начин англичаните да преминат от другата страна на реката беше смъртта на воина.

В този момент Бьорн се оказа лице в лице сам срещу цяла армия. Предимството му се състоеше в това, че в схватка с него можеше да влезе едновременно само един противник. Едрият мъж хвърли демонстративно щита си в реката и развъртя предизвикателно секирата си във въздуха.

Предизвикателството му бе прието от млад войник, оказал се най-близо до моста. Той пристъпи предпазливо на дъските и се опита да прободе нортмена отдалеч. Бьорн отклони копието, приплъзвайки го по дръжката на брадвата си. Когато то стигна до лявата му ръка, той го хвана ловко с нея и придърпа войникът към себе си. Това неочаквано движение бе съчетано с рязко вдигане на секирата с една ръка и в следващия миг тя се стовари с мощен и точен удар, който разряза ръката на копиеносеца. Изпадналият в шок англичанин не помръдна. Бьорн хвърли копието, все още държано от отсечената ръка, хвана отново секирата си с две ръце и замахна повторно, този път нанасяйки хоризонтален удар, целящ да отдели главата от тялото. Острието на брадвата обаче не попадна в целта си и удари войникът в областта на рамото. Ризницата му не се разкъса, но в резултат на силния удар англичанинът бе запратен през перилата.

Целият облян в кръв, в очите на англичаните Бьорн се превърна от обикновен езичник в истински воин берсерк, за каквито бяха чували само в легендите. Много от тях се стреснаха, но се намериха и такива, които искаха да се превърнат в героя, превзел моста. Напред пристъпиха както обикновени войници, така и рицари и хускарли от личната охрана на Харолд. За миг смелчаците се спогледаха, сякаш да се разберат на кой се пада честта да се изправи срещу езичника.

Норвежците от отсрещния бряг не спираха да блъскат по щитовете си, да окуражават Бьорн и да сипят ругатни по адрес на противниците му. Накрая един от англичаните захвърли копието си на земята, изтегли меча си и пристъпи на моста. Той беше мъж на средна възраст, а на лицето му се четеше, че има солиден опит в битките. Предимството му пред Бьорн се изразяваше в неговия щит, който ако се използваше добре можеше да прикрие цялото му тяло.

Този път Бьорн не изчака, а реши да нападне врага пръв. Вдигна брадвата си високо и нанесе отвесен удар. С този си ход той се надяваше, че щитът на опонента му ще се окаже твърде тежък, за да бъде вдигнат навреме. Уви, хускарлът бе по-бърз и силен, отколкото предполагаше възрастта му. Той не само отрази удара на секирата, а и веднага след това понечи на свой ред също да атакува.

Атаките му продължиха цяла минута. Бьорн отстъпваше назад, встрани, отскачаше и се извиваше, само и само за да се спаси от острието на меча. Макар и едър, той също притежаваше завидна ловкост. Нортменът неведнъж можеше да подложи дръжката на секирата си, но предпочиташе да запази оръжието си цяло, сякаш го пазеше повече от себе си. Накрая англичанинът се измори, превит от тежестта на бойното си снаряжения. Полуголият Бьорн това и чакаше — замахна лъжливо с оръжието си, като в същото време подсече с крак противника си. Англичанинът се свлече на дъсчения мост и последното нещо, което видя, бе секирата на берсерка, забиваща се в гръдния му кош. Никоя броня не би спасила носителя си от такъв удар.

Бьорн срита тялото и го запрати във водите на Деруент. Неописуеми бяха възгласите на норвежците. Точно когато армията на Хардрада вдигаше най-много шум, кралят им вдигна ръка в знак да спрат. Когато обаче не каза нищо, всички избухнаха в смях — явно кралят просто искаше дуелите да продължат.

Не един или двама намериха смъртта си на Стамфорд Бридж. Бьорн не спираше да запраща през перилата своите противници, а когато броят им премина дузина, мнозина от англичаните се обезкуражиха.

— Хей момче, — дочу един от войниците пресъхнал глас — ела насам. — Англичанинът се обърна и видя, че го вика един обикновен слуга.

— Ти не си ли вестоносецът от Йорк?

— Няма значение, — отговори Хенгист — чуй сега какво ще ти кажа. Виждаш ли онази колиба нагоре по реката? — започна слугата.

— Разбира се — отвърна младокът.

— Отиди там без да те забележат. Това е рибарска колиба. Нагоре по течението, на стотина ярда от нея, ще намериш няколко бурета.

— Какво искаш да кажеш? — не разбираше войникът.

— Ела по-близо.

Когато войникът се приближи към Хенгист, слугата прошепна нещо на ухото му, така че само той да го чуе.

Междувременно предстоеше мостът отново да се превърне в арена на зрелище. Сякаш десетките хиляди воини, събрали се от двете страни бяха не враждуващи армии, а просто зрители на гладиаторски двубои, настанили се удобно на своите трибуни, в каквито се бяха превърнали дигите и хълмовете наоколо. В края на всеки двубой пък, мостът трудно можеше да бъде различен от жертвен олтар.

Берсеркът отново имаше противник — противник, който също като останалите не успяваше да го победи. Все пак, трябва да признаем, бе най-близо до това. Схватката беше равностойна и привличаше вниманието на всички към себе си, но скоро всичко свърши. Езичникът рухна безжизнен, пронизан от пика в слабините. Дългата ѝ дръжка висеше през процепите на дъсчения мост и стигаше до едно старо рибарско буре, носено от реката и от което се подаваше върхът на английски шлем.

— Прости ми Боже, — изрече Хенгист, наблюдавайки отдалеч грозната сцена. Не отдавна той спаси живота ми, но повече от всичко обичам земята, която ме е хранила през всичките тези години.

Убиването на гигантския воин изглеждаше подло, а смъртта му позорна, ала не такива са легендите, които и до ден-днешен се носят за неговия подвиг.