Владимир Борисов
Мостът на смъртта (13)

Глава XIII

Още с изгряването на зората един от часовите на норвежците наду рога си. Сигналът явно бе рутинен, защото повечето от спящите въобще не му обърнаха внимание. В лагера на нашествениците всъщност се намираше само малка част от войската на Харалд. Още предишната вечер, преди монахът да предприеме своята дръзка мисия, норвежкият крал бе потеглил с повечето си воини към мястото, уговорено с граф Моркар. Харалд Хардрада беше смел, но не и самонадеян. Да, държеше важни заложници, но опитът му го беше научил, че много често човешкият живот не струва нищо, още повече пък колкото цял град.

Ще оставим Алрик, като междувременно насочим вниманието си именно към Харалд и другите две трети от норвежката армия. Самото уговорено място бе малък дървен мост на река Деруент, наречен Стамфорд Бридж и се явяваше пресечна точка на четири главни пътя, използвани още от римляните. Кралят се бе възползвал от услугите на английските си съюзници, които да го отведат до мястото на срещата. По-късно щеше отново да разчита на тях, този път за самите преговори.

Норвежците и английските бунтовници се бяха разположили предимно на източния бряг, но имаше и не малко хора от другата страна на реката. Със себе си Харалд водеше няколко пленника, въпреки че най-ценните бе оставил в лагера. Кралят искаше да има разменна монета срещу необходимите му провизии, но искаше и да си гарантира, че няма да бъде нападнат в гръб, когато се отправи към Лондон.

С приближаването си към пладне, септемврийското слънце стоварваше все по-нетърпимия си плам върху войниците. До уговорения час имаше още време и Харалд бе дал разрешение на хората си да се разтоварят от бойното снаряжение, което допълнително усилваше жегата. Някои от тях дори използваха момента да се разхладят във водите на Деруент.

Това обстоятелство остави доведените заложници почти без надзор и те използваха момента да поговорят насаме за пръв път и без да се притесняват, че думите им могат да бъдат чути от хората на Тостиг. Както читателят вероятно се досеща, Карл беше сред тези пленници. Сега той чакаше хладнокръвно и слушаше какво си говорят възрастните:

— Е, някой знае ли защо доведоха тук само някои от нас? — запита една жена, у която с приближаването на свободата ѝ, любопитството надделяваше над страха.

Останалите се спогледаха, сякаш всеки очакваше някой да има отговор за това.

— Сигурно ще поискат още нещо от графа — обади се накрая един от мъжете. — Какво те засяга, нали в крайна сметка съвсем скоро ще си отидеш у дома — последните му думи създадоха явно възмущение сред повечето пленници.

— Внимавай момче, — намеси се един от тях, вече побелял от старост — след няколко часа може и да си отново свободен, но няма да мине много време и пак ще бъдеш подвластен на норвежците.

— Какво искаш да кажеш? — попита озадачено младият мъж.

— Нима не сте чули слуховете? Нима не знаете нищо за Харалд Хардрада?

— Какви слухове? — обади се друг от пленниците.

— Тези, че Харалд е дошъл да си върне Англия — отсече равнодушно възрастният мъж.

— Да си върне? Кога е била негова?

— Харалд Хардрада, — продължи старецът като посочи с поглед именно споменатата личност — е решил да продължи начинанието на Магнус, който в опита си да възстанови империята на Кнут Велики, успя да завладее Дания преди повече от двайсет години, малко след смъртта на Хардикануте. Нима сте забравили, че според Харалд английските земи също са били част от споразумението между Магнус и Хардикануте.

— Но нашите благородници тогава сложиха на трона Едуард, Бог да го прости — намеси се друг пленник.

— Именно — продължи старецът — явно Харалд не е съгласен с това.

На по-младите сред пленниците разговорът започна да става интересен, но в този момент от отсрещния бряг се чуха предупредителни викове. За Харалд и хората му изненадващо бе не по-ранното пристигане на англичаните, а техния брой и оръжията им. За по-малко от минута нортмените бяха строени в редица, готови да сформират плътна стена от щитове.

Пред тях застанаха главнокомандващите на армията. Кралят Харалд Хардрада стоеше в средата, гледаше на пръв поглед спокойно как от хълма в далечината се стелеше хилядна армия и недоумяваше как е възможно да се съберат толкова много нови войници за едва няколко дни. От лявата му страна бяха синът му, принц Олаф, и годеникът на дъщеря му — Каменното Око Орре. От дясната му стояха неговите съюзници — Тостиг, начело на английските бунтовници и Пол Торфинсон — графът на Оркнейските острови заедно с брат си Ърленд, които също разполагаха със значителни сили.

Докато останалите воини от норвежката армия се приготвяха, от редиците на новопристигналите англичани се откъсна самотен конник, който препусна в галоп пред учудените погледни на стотината норвежци, останали на източния бряг и се насочи право към дървения мост. Там пратеникът укроти коня си и започна да го води умело по тесния мост.

Всички погледи бяха вперени в него. Наметката над ризницата му бе силно запрашена и издаваше, че е прекарал последните дни в нелеко пътуване. Когато се изкачи при норвежката армия, ездачът застана пред Тостиг и го заговори:

— Обръщам се към теб, тъй като си единственият тук, който говори нашето слово.

— Така да бъде, ще предам думите ти.

— Няма нужда да предаваш нищо. Това, което ще чуеш, се отнася до теб.

— Слушам — отговори Тостиг.

Уилфред, който бе сред първите редици в армията на Харалд, чу ездача и излезе напред. Той застана до своя крал и му преведе думите на двамата англичани. Харалд не се намеси, само слушаше.

— Отвърни се от Харалд и се покай. В знак на прошка ще получиш отново графската си титла.

— А какво ще получи Хардрада?

— Той е дошъл тук за английска земя и ще я получи — след тези си думи пратеникът направи кратка пауза, по време на която огледа норвежкия крал от глава до пети и продължи:

— Тъй като е висок мъж, ще му бъдат дадени седем фута от нея.

Уилфред преведе и това на норвежкия крал, но той не трепна, а реши да изчака отговора на Тостиг.

— Е, какво решаваш? — запита нетърпеливо ездачът.

— Трогнат съм от предложението, но ще откажа. Веднъж вече бях свален от власт и изгонен от собствените си владения. Няма да направя същата грешка отново! А и за да ми бъде отправено подобно предложение, явно не сте много уверени в успеха си днес.

Конникът кимна в знак, че е разбрал отговора. Обърна се и тръгна обратно към английската армия. Този път обаче не препускаше, а се движеше бавно, като че ли се надяваше Тостиг да размисли.

Докато пратеникът пресичаше отново моста, Харалд се наведе към английския бунтовник:

— Как смеят да изпращат такъв нахалник! — възкликна норвежкият крал, след което добави спокойно — Все пак, трябва да призная, че съм впечатлен от смелостта му… но стори ми се, че добре се познавате с него. Какво е името му?

— Харолд Годуинсън, крал на Англия и мой брат.