Владимир Борисов
Мостът на смъртта (4)

Глава IV

Страноприемницата беше двуетажна дървена постройка, толкова малка, че на втория етаж имаше едва три стаи, едната от които беше вече заета. Собственикът, заедно с жена си, спяха в избата, за да не заемат ценно пространство, а и близостта с бъчвите вино явно се харесваше на съдържателя. Той беше инатлив човек и жена му явно се беше примирила с този негов порок и ръководеше почти сама обслужването и настаняването на гостите. Помагаше ѝ невръстно момче, което вероятно беше техен син.

Като видя новодошлите, тя побърза да ги посрещне, почисти набързо една маса за тях и ги настани да седнат. През това време Хенгист се беше заел да въведе конете в конюшнята, а Емма помагаше с прислужването на хазяйката и сина ѝ. Милдрит беше свикнала на далеч по-добри условия от тези, но вечерята беше вкусно приготвена и поради дългия път, тя не им обърна особено внимание. Брат ѝ от своя страна беше свикнал с отшелническия си живот, който му поднасяше далеч по-лоши условия и храна от тези. Ловците пък предпочитаха месото от дивеч пред домашните кокошки, но по апетита на Бьорн това разочарование изобщо не си личеше.

Когато Хенгист влезе, останалите вече бяха приключили с вечерята и му отстъпиха място и това, което беше останало от двете варени кокошки. Малката слугиня също се настани при него, а той побърза да заръча на съдържателката да нахрани конете също толкова добре, както храни гостите си. Тя от своя страна предаде заповедта си на малкото момче.

Милдрит побърза да се осведоми за стаите, но стопанката ѝ каза, че има само две свободни. След кратко съвещание, гостите решиха да се настанят по следния начин — Милдрит, заедно с Емма щяха да спят в едната, а ловците в другата. Хенгист и монахът пък щяха да спят в конюшните.

Всички, с изключение на ловците, се приготвиха за сън. Те останаха на масата да допият бирата си и с интерес наостриха уши да чуят нещо от съседната маса, където се напиваха собственикът заедно с още двама сътрапезника. Явно тази странноприемница често беше служила и като обикновена кръчма. Тези хора обаче започнаха да говорят по-тихо и въздържано и въобще по-малко още от момента, в който не бяха вече сами в помещението. Като видяха, че няма смисъл да остават будни, ловците побързаха да им пожелаят приятна вечер, тоест само Уилфред, и се качиха и те в стаята си.

Ние обаче ще проследим тримата сътрапезници от долния етаж, чиито разговор стана още по-разпален, отколкото преди пристигането на гостите. Това се дължеше на обстоятелството, че по време на вечерята на новодошлите, мълчаливо събираха мислите си и ги съхраняваха в паметта си за по-късно. Щом гостите се оттеглиха, всички понечиха да нарушат гробната тишина, но собственика на странноприемницата изпревари събеседниците си:

— Пак ви казвам, говорете по-тихо, дявол да ви вземе! Ситуацията в страната не върви на добре, а човек никога не знае кой го слуша. Ако не бях сигурен във вас, заклевам се, че и дума не бих обелил. Не ми се ще заради някакъв си обикновен разговор и то под влияние на изпитото вино, да остана без глава. Пък и вашите тикви предполагам са ви ценни. Я кажи, Едгар, какви бяха тия глупости, които говореше преди малко, но по-тихо, мамка му, предпочитам сам да ти извия врата сега, отколкото кралят да те екзекутира по-късно, ако това ще спаси жалкия ми живот.

— Само казвам, драги Тилмън, че дадената дума си е дадена дума, независимо за какво се отнася, още повече, ако е дадена на човек спасил живота ти и то херцог.

— Ха, херцог, — намеси се третият събеседник — мен ако питаш волята на собствения крал отменя всякакви обещания, дадени на какъвто и да е херцог, още повече на норман.

— Има още нещо, което забравяте господа, — защити се отново Едгар — и то е, че има и по-висш от краля, който служи директно на Всевишния. Той е на страната на херцога, значи такава е божията воля и толкоз! — последната дума той изговори почти викайки, при което съдържателят Тилмън му запуши устата и прошепна ядосан:

— Млък бе селяндур, какво искаш, всички ни да обесят ли? Ако намекваш за папата, имаш известно право, но преди всичко сме поданици на краля, а след това християни. Добре, че не ни извикаха на юг да се присъединим към войската, че сигурно ти сам щеше да предадеш крал Харолд на Копелето^[1]. Мене ако питате Харолд трябваше сам да го нападне. Сигурен съм, че французите щяха да притиснат в гръб и да смажат тази паплач, норманите.

— Ти, Едгар, — намеси се отново сътрапезникът им — май забравяш кой ни се притече на помощ и пропъди в изгнание този алчен глупак Тостиг, бившия граф. Тогава ти беше на страната на Харолд, а сега бързаш да се отречеш от него.

— Тогава той също беше само граф и действаше по заповед на добрия крал Едуард, Бог да го прости. А ти, Тилмън, — обърна се той към домакина — забравяш, че аз съм вече уважаван търговец, добре че убедих милата ми женичка да продадем стадото и да купим стока от южните пристанища — възпротиви се нареченият „селяндур“ и като размисли малко, каза спокойно — Никога не съм се отричал, просто казвам, че още не е изминала и една година от както крал Едуард му предаде короната на смъртния си одър и той вече въвлече Англия във война. Не че се съмнявам, че ще съумее да смаже стария си приятел, норманския херцог, както смаза брат си, стария граф, но може би ще се окаже далеч не най-добрият избор на Изповедника^[2].

— Ти нали беше преди две седмици за стока в Лондон? Я кажи, с колко души кралят очаква корабите на Уилям? — запита Тилмън госта си.

— Крал Харолд и хускарлите му успяха да съберат около петнайсет хилядна армия от южните графства. Не е много, а и повечето са фермери и то не много добре въоръжени, но чакат норманите на самия бряг и който слезе е загинал на място. Така че не го мисли, ами викни на момчето си да донесе още една кана.

И така разговорът малко по малко утихна и пиенето бързо измести говоренето. След тази последна кана, която им беше пета или шеста за вечерта, сънят ги пребори един по един и стопанинът пръв отиде да си легне в избата при жена си, а двамата му приятели се качиха в наетата стая.

На сутринта, когато Милдрит слезе заедно със слугинята, завари ловците и брат си пред богато отрупана маса. Хенгист вече беше дал на конете сено и сега всички се заеха със собствената си закуска. Имаше добре изпечени баници и питки, както разбира се и пресни плодове и зеленчуци. След като привършиха с храненето, Милдрит стана и отиде да се разплати със стопанката. Както винаги, в добродушието си тя плати повече отколкото трябваше, а съдържателката прие жълтицата и с дълбок поклон се оттегли, за да се похвали на мъжа си. Като видя, че гостите са заможни, той веднага хукна през глава и се качи при тях да види дали нямат нужда от още нещо, та да имат повод да изявят пак щедростта си. Алрик от далеч познаваше алчността, както и останалите грехове и понечи да го отпрати, но Уилфред отстъпи на молбите му и го изпрати да изведе конете. Тилмън лукаво уверяваше, че конете не са си починали и че препоръчва на гостите да останат и тази нощ, но като видя с очите си прекрасните коне, сам разбра колко смешни са били собствените му думи.

Обаче като огледа по-добре конете, позамисли се малко и каза:

— Хм, тези коне са ми познати, почти съм сигурен, че съм ги виждал и преди, а нямам спомен да съм се срещал с вас — обърна се той към Уилфред и Бьорн като ги огледа от глава до пети.

— Възможно е, — възрази Уилфред — ние сме ловци и рядко яздим. Живеем наблизо и нищо чудно да си виждал както нас, така и конете ни.

— Както и да е, скъпи гости, желая ви лек път и непременно се отбийте на връщане, където и да отивате.

— Непременно, а вие предайте на приятелите си, когато изтрезнеят и се събудят, че с нетърпение очаквам да изпия в тяхната компания някоя и друга кана за здравето на краля.

Стопанинът цял пребледня и се олюля. Подпря се на жена си да не падне и като се посъвзе малко се огледа, но пътниците вече бяха далеч. Той се досети, че ловецът ги е чул снощи през тънкия дървен под на стаята им, която беше точно над тяхната маса. Изруга силно, заръча се повече да не превръща странноприемницата си в кръчма и влезе вътре да огледа получената златна монета на спокойствие.

— Какъв алчен глупак — каза монахът на Уилфред, които яздеха един до друг.

— Остави го, поне е верен на краля и ще си плати нужните данъци, когато му ги поискат. Алчността невинаги превръща честния човек в нечестен. Или се раждаш такъв или не. Честта и смелостта не се придобиват, а само се доказват. Благодаря на Господа, че баща ми ми е предал най-добрите си качества.

— Ти доказа вече своя кураж, но забравяш, че и гордостта е грях — усмихна му се Алрик и изостана назад, за да попадне в приятната компания на сестра си.

Групата се понесе на гърба на петте коня по стария път и не след дълго вече се движеха покрай Оуз, чиито води се вливат не в друга река, а направо в Северно море. Този ден откъм изток се появиха облаци, които настигнаха и погълнаха слънцето. Поради възможния дъжд, а и оправдано заради обилната закуска, компанията предпочете да не спира за обяд и решиха да продължат с по-голяма скорост, като се надяваха да стигнат в града преди на главите им да се изсипе наближаващият порой. Или пък в най-добрия случай — преди да настъпи нощта.