Стив Бери
Наследството на Карл Велики (8)

7

Гармиш

Изправен до прозореца на втория етаж, Малоун гледаше надолу към оживената улица. Жената от лифта, Паня, спокойно крачеше към заснежения паркинг пред „Макдоналдс“.

Малоун върна пердето на мястото му. Какво търсеше тук тази жена? Избягала ли бе, или полицията просто я бе пуснала да си върви? Той взе якето, навлече ръкавиците и тикна пистолета й в джоба си. Излезе от стаята и се спусна във фоайето. Беше напрегнат, но походката му остана спокойна.

Навън въздухът беше леден, като в гигантски фризер. Взетата под наем кола го чакаше до тротоара. Тъмното пежо, към което се бе отправила жената, даде десен мигач и напусна паркинга. Той подкара след него.

Уилкърсън допи бирата си. Беше забелязал как помръдва пердето на втория етаж в момента, в който жената от лифта мина покрай витрината.

Таймингът наистина е всичко. Допреди миг беше убеден, че Малоун трудно ще бъде накаран да напусне хотела. Но се оказа, че греши.

Стефани беше ядосана.

— Няма да участвам в това! — отсече тя и изгледа гневно Едуин Дейвис. — Още сега ще се обадя на Котън, пък ти, ако искаш, можеш да ме уволниш!

— Тук съм неофициално — кротко отвърна Дейвис.

— Без знанието на президента? — подозрително го изгледа тя.

— Въпросът е личен — кимна той.

— Трябва да знам повече.

Тя имаше лоши спомени от единствената операция, в която беше участвала под неговото пряко ръководство. Дейвис беше отказал да й се довери и на практика беше изложил живота й на опасност. Но в крайна сметка бе получила възможност да се увери, че този човек съвсем не е глупак. Беше защитил два доктората — по история на Съединените щати и международни отношения, към които трябваше да се прибавят и изключителните му организационни умения. Бе винаги приятелски настроен, любезен и земен. Точно като прекия си началник — президента Даниълс. Стефани беше имала възможност да се увери с очите си как хората го подценяват. Включително и самата тя. Трима държавни секретари го бяха използвали, за да въведат ред във ведомството си. В момента Дейвис беше член от екипа на Белия дом и успешно подпомагаше усилията на президентската администрация да довърши трите години от втория си мандат. И в момента този типичен бюрократ от кариерата най-спокойно нарушаваше установените правила.

— Бях убедена, че единствено аз си позволявам да излизам извън нормите — подхвърли тя.

— Този доклад не биваше да стига до ръцете на Малоун — поклати глава Дейвис. — Но след като научих, че си му го предала, реших, че ще ми трябва известна помощ.

— За какво?

— За един дълг, който имам да връщам.

— Точно в този момент? С всичките ти пълномощия като представител на Белия дом?

— Нещо такова.

— Какво искаш от мен? — предаде се с лека въздишка Стефани.

— Малоун е прав. Ние трябва да разберем какво е станало с мисията на „Холдън“ и офицерския му състав. Тоест да издирим онези от тях, които все още са живи.

Малоун караше внимателно след пежото. От двете страни на пътя се издигаха непристъпни, частично заснежени зъбери. Пътят водеше на север и бе изпълнен с остри завои. Гармиш остана далеч назад. Вековната борова гора бе достойна за справочника „Бедекер“. Тук, далеч на север, нощта настъпваше бързо. Още нямаше пет, но денят вече си отиваше.

Кратката справка с картата на съседната седалка показа, че скоро ще навлязат в алпийската долина Амергебирге, която се простираше в подножието на величествения връх Еталер Мандел, издигащ се на височина от почти три хиляди метра. Малка точка на картата обозначаваше селцето, в което току-що навлизаха. Той намали скоростта, придържайки се на безопасна дистанция от пежото.

Успя да засече навреме маневрата на жената пред себе си, която рязко завъртя кормилото и влезе в паркинга пред масивна бяла сграда на два етажа, изградена според всички изисквания на готическата архитектура. В средата й се издигаше широк купол, ограден от две остри кули. Върху медните плочки на покрива падаше ярка светлина.

Бронзовата табела над вратата гласеше МАНАСТИР „ЕТАЛ“. Жената слезе от колата и изчезна зад арката. Малоун паркира и я последва.

В сравнение с Гармиш тук въздухът беше значително по-студен. Потвърждение за по-голямата надморска височина. Той си даде сметка, че би трябвало да облече нещо по-дебело, но мразеше тежките палта. Винаги се беше присмивал на стереотипа за агента в шлифер, защото подобен вид дрехи ограничават свободата на движението. Пъхна ръце в джобовете на якето, пръстите му стиснаха дръжката на пистолета. Снегът заскърца под краката му. Циментовата пътечка го отведе във вътрешен двор с големината на футболно игрище, заобиколен от още сгради в бароков стил. Жената пред него крачеше бързо към църквата, в която непрекъснато влизаха и излизаха хора. Малоун ускори крачка. Тишината в затвореното пространство се нарушаваше единствено от скърцането на снега по замръзналата пътека и далечните призиви на невидима кукувица.

Той влезе в храма през високите готически порти, над които имаше скулптурна композиция с библейски сцени. Погледът му веднага беше привлечен от фреските на купола, изобразяващи рая. Покрай вътрешните стени на храма се издигаха каменни статуи и херувими, сякаш оживели от трепкащата светлина, заливаща ги със златни, розови и сиво-зеленикави отражения. Малоун беше виждал и други църкви в стил рококо. Повечето от тях бяха твърде претрупани, заличавайки изцяло идеите на строителя. Но тази беше различна. Тук украсата беше напълно подчинена на архитектурните решения.

Жената, която следеше, тръгна надясно, измина двайсетина метра и се насочи към съседното помещение, пълно със статуи. Тежката дървена врата се затръшна зад нея.

Малоун спря да обмисли следващите си действия. Всъщност нямаше избор. Приближи се до вратата и хвана металната дръжка. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета в джоба. Натисна дръжката и вратата се открехна. Помещението беше малко. Куполът се крепеше на стройни бели колони. И тук украсата бе в стил рококо, но без да бъде прекалено натрапчива. По всяка вероятност това беше сакристията. Обзавеждането се изчерпваше с два високи шкафа, пред всеки от които имаше маса. До по-близката стояха две жени — тази от колата и още една, напълно непозната.

— Добре дошли, хер Малоун — обади се непознатата. — Отдавна ви чакам.