Стив Бери
Наследството на Карл Велики (62)

61

Вашингтон

13:10 ч.

Рамзи прекоси парка и се насочи към мястото, където вчера се бе срещнал със сътрудника на сенатор Атос Кейн. Младежът отново беше там, плътно загърнат във вълненото си палто и потропваше с крака на студа. Днес Рамзи го беше накарал да чака цели четирийсет и пет минути.

— Добре, адмирале, разбрах — промърмори хлапакът. — Вие печелите, а аз трябва да си платя.

Веждите на Рамзи се повдигнаха в престорено смайване.

— Това не е състезание.

— Напротив. Последния път аз ви го начуках, а вие го начукахте на шефа ми. В момента всички сме любящи братовчеди. Спечелихте тая игра, адмирале.

— Момент — рече Рамзи, измъкна от джоба си малък уред с размерите на дистанционно за телевизор и го включи.

Апаратът бързо установи, че наоколо няма подслушвателни устройства. Хоуви се намираше в противоположния край, откъдето следеше за евентуалното използване на сателитни системи. Рамзи се съмняваше, че това може да се случи, защото дребният лакей насреща му работеше за професионалист, който прекрасно знаеше, че трябва да дадеш, за да получиш.

— Слушам те — кратко нареди той.

— Тази сутрин сенаторът е разговарял с президента и му е изложил позицията си. Президентът пожелал да узнае на какво се дължи нашият интерес и сенаторът отвърнал, че изпитва възхищение към вас.

Това потвърждаваше първата причина за соловата акция на Даян Маккой.

— Президентът изразил своите резерви. Казал, че вие не сте фаворит на администрацията, защото от Белия дом имат други предложения. Но сенаторът разбрал какво всъщност иска президентът.

— Какво? — любопитно попита Рамзи.

— Скоро ще се разкрие свободно място във Върховния съд. След една очаквана оставка. Министерството на правосъдието ще се съобрази с кандидатурата, издигната от администрацията. Даниълс вече е направил избора си, а ние трябва да предложим името за одобрение от сенатската комисия.

Интересно.

— Ние председателстваме комисията по правосъдието. Изборът на президента е много добър и едва ли ще имаме проблеми да го утвърдим. — Сътрудникът очевидно се гордееше, че е част от екипа.

— Президентът имаше ли сериозни възражение към кандидатурата ми?

Сътрудникът си позволи една самодоволна усмивка.

— Какво очаквате, за бога? Официална покана с гравирани инициали? Президентите не обичат да им нареждат какво да правят, а още по-малко да им искат услуги. Те обичат да искат. Но Даниълс се е отнесъл благосклонно. Той по принцип няма високо мнение за Съвета на началник-щабовете.

— Слава богу, че разполага само с три години от втория си мандат.

— Не знам дали е късмет за нас. Даниълс е доказан играч, който знае как да взема и дава. Нямаме проблеми да преговаряме с него, а той е страшно популярен.

— Познато зло — половин зло, а?

— Нещо такова.

Рамзи искаше да го изстиска докрай. Беше му интересно да разбере кой помага на Даян Маккой в изненадващата й акция.

— Бихме желали да знаем кога ще упражните натиск върху губернатора на Южна Каролина — подхвърли сътрудникът.

— В деня, в който получа назначението си в Пентагона.

— А какво ще стане, ако не успеете да убедите губернатора?

— Ще унищожа шефа ти — ухили се с нескривано удоволствие Рамзи. — Операцията ще бъде проведена по моите правила, ясно?

— А какви са те?

— Първо, искам да знам точно как възнамерявате да ми осигурите назначението. Не онова, което искаш да ми кажеш, а всеки детайл. Ако търпението ми се изчерпи, ще приема предложението, което ми отправи при предишната ни среща. Ще си подам оставката и с огромно удоволствие ще гледам как се сгромолясват кариерите ви.

— По-полека, адмирале — вдигна ръце сътрудникът в закачлив опит да се предпази. — Тук съм, за да ви информирам, а не да се бия с вас.

— В такъв случай ме информирай, нещастник такъв.

Младежът прие обидата с равнодушно повдигане на рамене.

— Даниълс е с нас. Казва, че ще стане. Насреща Кейн ще му осигури гласовете на комисията по правосъдието. И Даниълс го знае. Очакваме предложението за вашето назначение да бъде обявено още утре.

— Преди погребението на Силвиан?

— Не е нужно да изчакваме — кимна съветникът.

Рамзи беше съгласен. Но проблемът с Даян Маккой оставаше.

— Някакви възражения от канцеларията на съветника по националната сигурност?

— Даниълс не е споменал нищо. Кой би бил против?

— Не мислиш ли, че трябва да сме наясно с евентуалните планове за саботаж от страна на отделни членове на администрацията?

— Няма проблем — отвърна с лека усмивка сътрудникът. — Веднъж приел, Даниълс остава с нас и толкоз. Той знае как да се оправя с хората си. Имате ли проблем с администрацията, адмирале?

Не, помисли си с облекчение Рамзи. По-скоро усложнение, което май ще се окаже незначително.

— Предай на сенатора, че високо ценя усилията му. Ще поддържаме връзка.

— Свободен ли съм?

Мълчанието на Рамзи означаваше съгласие. Сътрудникът изглеждаше доволен от приключването на разговора и побърза да се отдалечи. Рамзи седна на скамейката. Хоуви изчака пет минути, преди да се настани до него.

— Районът е чист — докладва той. — Никой не ви подслушваше.

— С Кейн всичко е наред, но Маккой е проблем — въздъхна адмиралът. — Явно играе на своя глава.

— Вероятно се надява на решителен скок в кариерата, ако успее да ви притисне.

Май дойде времето да провери дали и помощникът му се надява на „решителен скок“.

— Може би ще се наложи да я отстраним — промърмори Рамзи. — Също като Уилкърсън.

Мълчанието на Хоуви беше по-многозначително от всякакви думи.

— С какво разполагаме за нея?

— Няма нищо особено. Живее сама, няма приятел, работохоличка. Колегите й са същите, но никой не изгаря от желание да седи до нея на официалните вечери. А тя вероятно го използва да си повиши цената.

Логично. Изпод палтото на Хоуви долетя приглушеният звън на мобилния му телефон. Разговорът беше кратък.

— Нови проблеми — въздъхна той.

Рамзи въпросително го погледна.

— Даян Маккой току-що е направила опит да проникне в складовете на Форт Ли.

 

 

Малоун последва Хен и Кристел в църквата. Изабел беше слязла долу и стоеше редом с Доротея и Вернер.

Решил да сложи край на представлението, Малоун направи две крачки, заби дръжката на пистолета си в тила на Хен и изтръгна пушката от ръцете му. Отстъпи назад и я насочи в гърдите на Изабел.

— Кажете на иконома си да кротува! — заповяда той.

— А какво ще направите, ако откажа, хер Малоун? — изгледа го тя. — Ще ме застреляте ли?

— Няма да е нужно — свали оръжието той. — Играта на котка и мишка приключи. Онези четиримата трябваше да умрат, макар че едва ли са го съзнавали. Вие не искахте да говорят с мен.

— Защо сте толкова сигурен? — присви очи Изабел.

— Защото обръщам внимание на някои неща.

— Е, добре. Знаех, че ще бъдат тук и ни вземат за съюзници.

— В такъв случай са по-големи глупаци от мен.

— Не те, а човекът, който ги е изпратил. Предлагам да прекратим театъра и да поговорим сериозно.

— Слушам ви.

— Аз знам кой иска да ви убие, но имам нужда от помощта ви.

Температурата на въздуха бързо падаше. Малоун усети и студа в тона, с който бяха изречени думите й.

— Услуга за услуга, така ли?

— Извинявам се за дребните измами, но не виждах как другояче да привлека вниманието ви.

— Бихте могли просто да ме попитате.

— В „Райхсхофен“ опитах, но след това ми хрумна, че има и по-добър начин.

— В резултат на който можеха да ме убият.

— Не говорете така, хер Малоун. Явно моето доверие в способностите ви е по-голямо от вашето.

Разговорът започваше да му писва. Време беше да действа по-решително. От протакането никой нямаше да спечели. Трябваше да се действа.

— Връщам се в хотела — отсече той и се обърна към изхода.

— Аз знам къде е пътувал Диц — подхвърли зад гърба му тя. — Знам точното място в Антарктида, на което го е отвел баща ви.

Върви по дяволите, рече си Малоун и продължи към вратата.

— Някъде в този храм е скрит предметът, който търсеше Диц. Същият, за който отиде там.

Гневът му внезапно изчезна, заменен от усещането за глад.

— Възнамерявам да хапна нещо — подхвърли през рамо той. — Готов съм да ви изслушам по време на вечерята, но ако информацията ви не е убедителна, просто си тръгвам.

— Уверявам ви, че е повече от убедителна, хер Малоун.