Стив Бери
Наследството на Карл Велики (71)

70

Осо

3:00 ч.

Кристел извади лаптопа от пътната си чанта. Бяха се прибрали в хотела, без да срещнат никого. Навън заваля сняг. Тя включи компютъра, а след това извади от чантата си портативен скенер и го свърза.

— Ще отнеме известно време — предупреди тя. — Скенерът съвсем не е от най-бързите.

Котън държеше в ръце книгата, която бяха открили в църквата. Вече бяха успели да я прелистят. Всяка буква от небесния език май бе намерила своя латински еквивалент.

— Вероятно си даваш сметка, че ще има известни несъответствия — предупреди го Кристел. — Част от буквите със сигурност едва ли ще отговарят на латинските, както по смисъл, така и по звучене.

— Но дядо ти се е справил, нали? — изтъкна той.

В погледа й се появи раздразнение, примесено с благодарност.

— Мога да превеждам от латински както на немски, така и на английски. Но и досега не знам дали може да се вярва на дядо. Преди няколко месеца мама се съгласи да ми предостави част от записките му. И тези на татко. Не научих почти нищо от тях. Явно тя беше задържала всичко, което й се е струвало важно. Например картите и книгите, които бяха открити в гробовете на Айнхард и Карл. По тази причина винаги съм се питала дали дядо ми не е просто обикновен глупак.

Какво означава тази откровеност? — запита се Малоун. Звучи много убедително, но е и доста подозрителна.

— Видя колекцията му от нацистки символи. Наистина е бил обсебен. Но най-странното е, че макар и да е избегнал пълния крах, той дълбоко е съжалявал, че не е загинал с Третия райх. Накрая е останала само горчилката. Добре че е изгубил разума си.

— Но сега пак има шанс да докаже правотата си.

Тих звън съобщи, че машината е готова за работа.

— И аз възнамерявам да му го дам — кимна тя, поемайки книгата от ръцете му. — Какво ще правиш, докато работя?

— Мисля да подремна — отвърна Малоун и се изтегна на леглото. — Събуди ме, когато свършиш.

Рамзи потегли за Вашингтон едва след като се увери с очите си, че Даян Маккой напуска Форт Ли. За да не повдига излишни въпроси, той изобщо не посети склада. На командира на базата обясни, че е станал свидетел на поредния малък спор между Белия дом и флота. Това обяснение беше достатъчно, за да оправдае внезапните посещения на важни персони в базата през последните няколко дни.

Ръчният му часовник показваше 8:50. Беше се настанил в малка тратория в покрайнините на Вашингтон, отличаваща се с три неща: истинска италианска храна, скромно обзавеждане и отлична изба. Три неща, които тази вечер изобщо не го интересуваха. Отпи глътка вино и погледна към вратата.

На прага стоеше висока жена, облечена в тъмни маркови дънки и ръчно ушито велурено палто. Около шията й беше увит шал от фин кашмир в бежов цвят. Тя започна да си пробива път към неговата маса.

Беше жената от магазина за карти и атласи.

— Справи се отлично със сенатора — похвали я Рамзи. — Точно в целта.

Тя прие комплимента с леко кимане.

— Къде е тя? — попита Рамзи.

Беше наредил да следят неотлъчно Даян Маккой.

— Информацията няма да ти хареса.

По гърба му пробягаха студени тръпки.

— В момента е в компанията на Кейн.

— Къде?

— Разходиха се около Мемориала на Линкълн, а след това и край езерото.

— Нощта е доста студена за разходки.

— На мен ли го казваш? В момента я следи един от моите хора. Тръгнала е към дома си.

Лоша новина, много лоша. Той би трябвало да бъде единствената връзка между Маккой и Кейн, но явно беше подценил решителността на тази жена. Телефонът в джоба му започна да вибрира. Извади го и погледна екрана. Беше Хоуви.

— Трябва да приема обаждането — вдигна глава Рамзи. — Би ли изчакала до вратата?

Жената кимна и се отдалечи.

— Какво има? — включи телефона той.

— Търсят ви на другата линия и настояват да разговарят с вас — докладва Хоуви. — От Белия дом.

Това не беше изненадващо.

— И какво толкова?

— На линията е лично президентът.

Е, това наистина беше изненадващо.

— Свържи ме — сухо заповяда Рамзи.

Няколко секунди по-късно в мембраната екна гласът, който цял свят познаваше:

— Адмирале, надявам се, че прекарвате приятно вечерта.

— Доста е студено, господин президент.

— Тук сте прав. И ще става още по-студено. Обаждам се, защото Атос Кейн настоява да бъдете назначен в Съвета на началник-щабовете. Твърди, че сте най-подходящата кандидатура.

— Зависи дали вие мислите така, сър.

Рамзи говореше тихо, за да не привлича вниманието.

— Точно така мисля. Цял ден разсъждавам, но в крайна сметка съм съгласен. Ще приемете ли поста?

— С радост ще служа там, където ме изпратите, сър.

— Вие знаете какво е мнението ми за този съвет, но нека бъдем реалисти. Нищо няма да се промени и затова ви изпращам там.

— За мен е чест. Кога ще оповестите официалното ми назначение?

— В рамките на следващия час ще пусна съобщението, утре сутринта вече ще бъде в пресата. Подгответе се добре, адмирале. Там ще бъде съвсем различно от разузнаването.

— Ще се подготвя, сър.

— Радвам се, че приехте.

Гласът на президента изчезна.

Рамзи пое дълбоко дъх, после се отпусна. Страховете му изчезнаха. Беше постигнал своето. Онова, което се опитваше да направи Даян Маккой, вече нямаше значение.

Доротея лежеше в тясното легло. Бе в онова особено състояние, в което човек все пак съумява да контролира мислите си. Нима отново бе правила секс с Вернер? До снощи беше убедена, че е невъзможно, той отдавна се беше превърнал в затворена страница. Е, май не беше така.

Преди около два часа бе чула как вратата на Малоун се отваря. През тънките стени бе долетял някакъв неразбираем шепот. Какво правеше сестра й посред нощ?

Вернер спеше притиснат до нея. Прав беше. Те бяха семейство и детето им щеше да бъде законен наследник. Но да ражда на четирийсет и осем? Може би това беше цената, която трябваше да плати. По всяка вероятност между майка й и Вернер беше сключен някакъв съюз — достатъчно силен, за да бъде пожертван Стърлинг Уилкърсън, а самият Вернер да се превърне в някакво подобие на мъж.

До слуха й достигнаха приглушени мъжки гласове. Тя стана и долепи ухо до стената, но не успя да различи нито дума. Обърна се и тръгна към прозореца, стъпвайки на пръсти по килима. Навън валеше сняг. Чувстваше се у дома си. Целият й живот беше преминал в планината. От малка се беше научила да ходи на лов и да кара ски. Изпитваше страх единствено от майка си и от провал в живота. Опря голия си гръб на студения перваз и насочи тъжен поглед към съпруга си, сгушен в топлата завивка.

Запита се дали неприязънта й към този човек не се дължи на мъката по починалото им дете. Години след смъртта на сина им нейните дни и нощи бяха изпълнени с кошмари. Искаше й се да се махне, да тръгне нанякъде без цел и посока. В стаята се промъкна хлад и тя неволно скръсти ръце на голите си гърди.

С течение на годините ставаше все по-мрачна и по-язвителна. Георг продължаваше да й липсва. Но Вернер вероятно бе прав, може би бе дошло времето да започне нов живот. Да обича и да бъде обичана.

Протегна дългите си крака. В съседната стая беше тихо. Тя се обърна и насочи поглед навън. Снегът продължаваше да се сипе в нощта. Погали корема си и се усмихна. Още едно бебе? Защо не.