Стив Бери
Наследството на Карл Велики (58)

57

Вашингтон

Даян Маккой отвори вратата на лимузината и седна до Рамзи. Бе пристигнал по-рано и я чакаше търпеливо пред административната сграда, разтревожен от телефонното й обаждане.

— Какво си направил, по дяволите? — гневно попита тя.

Той нямаше никакво намерение да навлиза в подробности.

— Преди един час Даниълс ме извика в кабинета си и ме направи на нищо! — все така гневно добави тя.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Не се прави на доброто ченге! Притиснал си Атос Кейн, нали?

— Разговарях с него.

— А той е разговарял с президента.

Рамзи запази спокойствие. Познаваше Маккой от няколко години и знаеше всичко за нея. Внимателна и изтънчена, надарена с огромно търпение. Задължителни качества за поста, който заемаше.

Но сега беше бясна. Защо?

Екранът на мобилния му телефон светна. Имаше съобщение.

— Извинявай, но няма как да не отговоря — промърмори той, после провери от кого идва съобщението и щракна капачето. — Всъщност могат и да почакат… Какво става, Даян? Аз просто помолих сенатора за съдействие. Нима в Белия дом това не се случва всеки ден?

— Но Атос Кейн е друго животно и ти прекрасно го знаеш! — сопнато отвърна Маккой. — Какво си намислил?

— Нищо особено. Той беше много доволен, че се свързах с него. Каза, че ще бъда отлично попълнение на Съвета на началник-щабовете. Аз отвърнах, че ако наистина мисли така, нямам нищо против да се възползвам от подкрепата му.

— Престани да дрънкаш глупости, Лангфорд! Май забравяш, че сме насаме. Даниълс е бесен, защото никак не му харесват ходатайствата на Кейн. И обвинява мен. Смята, че съм направила комбина с теб.

— Комбина за какво? — сбърчи чело Рамзи.

— Как така за какво? Едва вчера заяви, че държиш Кейн в джоба си, и вече го доказа! Не искам да знам как и защо, но никак не ми е приятно, че президентът ме свързва с теб! В крайна сметка става въпрос за задника ми!

— Който никак не е лош — промърмори Рамзи.

— Боже! Това пък какво беше?

— Нищо. Само една констатация.

— Няма ли да ми предложиш някаква помощ? Години съм блъскала, за да стигна дотук.

— Какво точно каза президентът? — пожела да узнае той.

Тя плесна с ръце, отхвърляйки въпроса.

— Изобщо не си въобразявай, че ще измъкнеш нещо повече от мен!

— Защо? Обвиняваш ме във всички смъртни грехове и аз искам да знам какво е казал Даниълс.

— Държиш се съвсем различно в сравнение с предишния ни разговор — мрачно промърмори тя.

— Доколкото си спомням, и ти беше на мнение, че кандидатурата ми за Съвета на началник-щабовете е много подходяща — сви рамене той. — Ти си съветник по националната сигурност. В задълженията ти положително влизат и препоръките на подходящи хора за вакантните длъжности.

— Добре, адмирале. Изиграй си ролята на доблестен воин. Но въпреки това президентът на САЩ и сенатор Кейн са изключително ядосани.

— Не мога да разбера защо. Разговорът ми със сенатора беше изключително приятен, а с президента изобщо не съм говорил. Нямам идея защо ми е толкова ядосан.

— Ще ходиш ли на погребението на адмирал Силвиан?

Той моментално отбеляза смяната на темата.

— Разбира се. Помолиха ме да участвам в почетната стража.

— Арогантността ти няма граници — отбеляза Маккой.

Той я дари с най-чаровната си усмивка.

— Наистина бях трогнат от поканата.

— Тук съм, за да поговорим. Но какво става? Седя като глупачка в някаква паркирана кола, защото се оказвам забъркана с теб…

— В какво си забъркана?

— Прекрасно знаеш в какво! Снощи ти съвсем ясно спомена, че в Съвета на началник-щабовете ще се освободи място. Още преди то да стане факт.

— Спомням си. Но ти беше тази, която настоя да разговаряме и дойде у дома въпреки късния час. Беше загрижена за Даниълс и отношението му към армията. За Съвета говорихме в най-общи линии. Нито ти, нито аз знаехме, че в него ще се освободи място. Още по-малко пък още на следващия ден. Смъртта на Дейвид Силвиан е трагично събитие. Беше изключителен човек, но аз не виждам по какъв начин ние с теб сме се оказали замесени.

Маккой смаяно поклати глава, после отсече:

— Трябва да тръгвам!

Рамзи не я задържа.

— Приятен ден, адмирале — промърмори тя и затръшна вратата на лимузината.

Той направи бърз преглед на току-що приключилия разговор. Беше се справил добре, изразявайки становището си с отлично премерена небрежност. По време на снощния разговор Даян Маккой беше негова съюзница, сигурен беше. Но днес нещата се промениха.

Куфарчето му беше на задната седалка. Вътре беше монтиран хай-тек монитор, регистриращ всички електронни записи или излъчвания наблизо. Подобен уред имаше и в дома му. Благодарение на него беше сигурен, че снощният му разговор с Даян Маккой не беше подслушван.

Камерите на Хоуви следяха целия паркинг. Току-що полученият есемес гласеше: „Колата й е в западната част. Някой е работил по нея, защото е оборудвана с приемник и записващо устройство.“ Сигнал беше изпратен и от монитора в куфарчето на задната седалка. Всичко, което Даян Маккой кажеше, се подслушваше.

Рамзи излезе от колата и я заключи. Едва ли бе работа на Кейн. Той имаше интерес нещата да се развият в негова полза и не би рискувал да бъде разкрит. Сенаторът много добре знаеше, че предателството му ще бъде жестоко наказано. Не. Беше работа на самата Даян Маккой.

 

 

Малоун гледаше как Вернер развързва Доротея и сваля лепенката от устата й.

— Ти какво си въобразяваш? — гневно извика тя. — Нормален ли си?

— Той щеше да те застреля — кротко отвърна съпругът й. — Аз знаех, че хер Малоун е тук и държи пистолет.

Малоун стоеше в средата на пътеката, насочил цялото си внимание към Изабел и Улрих Хен горе.

— Виждам, че не ви е толкова безразлично — подхвърли той.

— Тези хора искаха да ви убият — отвърна старицата.

— А вие как разбрахте, че ще бъдат тук?

— Дойдох да се уверя, че дъщерите ми са в безопасност.

Това не беше отговор и той се извърна към Кристел. Очите й не издаваха нищо.

— Чаках да се появиш в селото, но ти явно си ме изпреварила.

— Не беше особено трудно да направя връзка между Айнхард и Сиянието на Бога.

— Тя едва ли обяснява присъствието й тук — кимна към галерията той. — Както и твоето, и това на сестра ти.

— Говорих с мама снощи, след като ти си тръгна.

Малоун се обърна и пристъпи към Вернер.

— Съгласен съм с вашата съпруга — рече с въздишка той. — Постъпихте глупаво.

— Трябваше да отклоня вниманието му от вас. Нямах оръжие и бях принуден да прибягна до други възможности.

— Той можеше да те застреля — обади се Доротея.

— Не мислиш ли, че това би решило брачните ни проблеми?

— Никога не съм желала смъртта ти.

Малоун имаше понятие от любовта и омразата, които съпътстват брака. И при него беше така, дори години след раздялата. За късмет беше успял да сключи примирие с бившата си съпруга, макар и с цената на доста усилия. Тези двамата все още бяха далеч от подобно нещо.

— Направих онова, което трябваше да направя — отсече Вернер. — И отново бих го направил.

Малоун отново вдигна глава към мястото на църковния хор. Хен се отдръпна от парапета и изчезна зад гърба на Изабел.

— А сега ще можем ли да открием онова, което търсим? — попита възрастната жена.

Хен отново се появи и прошепна нещо в ухото на работодателката си.

— След вас са били изпратени четирима мъже, хер Малоун — обяви тя. — Надявахме се, че втората двойка няма да ни създава проблеми, но те току-що са влезли в манастира.