Стив Бери
Наследството на Карл Велики (3)

2

Балтимор, Мериленд

9:10 ч.

Адмирал Лангфорд К. Рамзи обичаше да произнася речи.

Беше го осъзнал още като кадет във Военноморската академия, а днес, след повече от четирийсет години във флота, продължаваше да търси поле за изява.

В момента говореше на националната конференция на благотворителната организация „Киуанис“ — нещо доста необичайно за началника на военноморското разузнаване. Работата му беше свързана със света на секретните факти, слухове и спекулации, а публичните му изяви се изчерпваха с редки изявления пред някоя от комисиите на Конгреса. Напоследък обаче с благословията на висшестоящите адмирал Рамзи се появяваше все по-често на публични места и говореше по всякакви теми. Свободно, без ограничения за пресата и всички останали. Колкото повече хора го слушаха, толкова по-добре.

Желаещи имаше в изобилие. Това беше осмата му реч в рамките на един месец.

— Днес ще ви запозная с факти, за които положително не сте чували нищо — обяви той. — Съвсем доскоро те бяха държавна тайна. И засягат най-малката ядрена подводница на САЩ.

Очите му опипаха публиката, замръзнала в напрегнато очакване.

— Вероятно вече се питате дали не съм полудял, нали? Нима шефът на военноморското разузнаване наистина ще ни разкаже за една свръхсекретна подводница?

Той тържествено кимна.

— Именно това ще направя, дами и господа.

— Капитане, имаме проблем! — обади се кормчията.

Рамзи дремеше зад стола на механика. Чул повикването, той се надигна от мястото си и насочи поглед към мониторите. Всички външни камери показваха наличието на мини.

— Пресвета майко! — стреснато възкликна той. — Стоп машини! Нито сантиметър напред!

Матросът изпълни заповедта и натисна поредица от бутони на пулта за управление. Макар че все още беше само лейтенант, Рамзи прекрасно знаеше, че когато са потопени дълго време в солена среда, експлозивите стават свръхчувствителни. В момента подводницата плаваше на голяма дълбочина в Средиземно море, близо до бреговете на Франция. Тук дъното беше осеяно с опасни оръжия от времето на Втората световна война. Дори и най-лекият контакт на корпуса с някоя от металните сфери щеше да изпрати в небитието свръхсекретната подводница на американските военноморски сили, известна с кодовото наименование НР-1.

Беше най-новото и модерно оръжие на САЩ, построено по идея на адмирал Хаймън Риковър, и струваше смайващите сто милиона долара. С дължина от едва четирийсет и пет метра и ширина по-малко от четири — далеч от обичайните размери на бойна подводница, тя се обслужваше от 11-членен екипаж и беше истински шедьовър на корабостроенето. Задвижваше се от единичен ядрен реактор и можеше да се спуска на деветстотин метра дълбочина. В корпуса й имаше три наблюдателни порта, позволяващи директен оглед на околността. Външното осветление беше свързано с телевизионни камери, а механична ръка с оригинален дизайн беше в състояние да събира различни предмети от морското дъно благодарение на електронен манипулатор, снабден с режещ механизъм и възможност за всякакво захващане. За разлика от щурмовите подводници и стратегическите ракетоносачи НР-1 разполагаше с голямо ветроходно платно, боядисано в яркожълто, надстройка с плоска палуба и странно конструиран кил във формата на издължена кутия. От корпуса й стърчаха странни издутини и уреди, а под него имаше специален сгъваем колесар с две големи гуми марка „Гудиър“, напълнени със спирт. Благодарение на тях лодката можеше да се придвижва по морското дъно като обикновен автомобил.

— Включете дюзите за отвесно спускане — заповяда капитанът.

Рамзи веднага разбра какви са намеренията му — да залепи корпуса за морското дъно и да го задържи неподвижен. Идеята беше добра, тъй като на мониторите се виждаха твърде много мини.

— Готови за изхвърляне на основния баласт — отново прозвуча гласът на капитана. — Искам да се издигнем право нагоре, без странично люшкане.

В командната зала се възцари тишина, нарушавана единствено от воя на турбините, съскането на сгъстения въздух, поскърцването на хидравликата и тихите сигнали на електронната апаратура. Звуци, които съвсем наскоро действаха на Рамзи като приспивателно.

— Стабилизира я добре — констатира капитанът. — Задръж в това положение по време на издигането.

Матросът се приведе над пулта.

Тази подводница нямаше рул. Мястото му беше заето от четири лоста за управление, заимствани от реактивните изтребители. Нещо типично за НР-1. Макар и произведение на изкуството по отношение на мощност и плавателни качества, голяма част от оборудването й сякаш идваше от каменната, а не от космическата ера. Храната се приготвяше на някаква евтина имитация на печка, използвана от гражданската авиация. Външната ръка манипулатор беше остатък от друг проект на флота, а навигационната система — преработен вариант на уредите, използвани от презокеанските въздушни лайнери, почти не работеше под вода. Каютите за почивка на екипажа бяха неприлично тесни, тоалетната постоянно се задръстваше, а храната се състоеше от полуготови блюда в пластмасови чинии.

— Защо сонарът не засече тези неща от разстояние? — попита капитанът.

— Никой не знае — сви рамене един от матросите. Просто ни изскочиха под носа, направо от мрака.

Сгъстеният въздух изтласка водата от резервоарите и подводницата започна да се издига. Матросът държеше лостовете, готов за незабавни корекции.

Трябваха им само трийсетина метра, за да напуснат опасната зона.

— Както виждате, успяхме да се измъкнем от минното поле — усмихна се на слушателите си Рамзи. — Случи се през пролетта на 1971 година. — Той бавно кимна. — Да, наистина беше отдавна. Аз бях един от късметлиите, които служиха на НР-1.

По лицата на голяма част от слушателите му се беше изписало удивление.

— Много малко хора знаеха за съществуването на тази подводница — продължи Рамзи. — Беше построена в средата на 60-те, при пълна секретност. Дори адмиралите не знаеха за нея. Уникалната конструкция й позволяваше да се потапя на три пъти по-голяма дълбочина от всички останали съдове. Тя нямаше име, не разполагаше с оръдия и торпеда, нито пък с официално назначен екипаж. Мисиите й бяха секретни, част от тях и до днес си остават такива. Но най-смайващото от всичко е, че е действаща и в момента — втора по дълголетие в целия флот, тъй като плава от 1969 година. Разбира се, вече не е секретна и се използва както за военни, така и за граждански цели. Но когато океанските дълбини се нуждаят от присъствието на човешки очи и уши, мисията задължително се възлага на НР-1. Вероятно си спомняте онази стара история как американците се включили в трансатлантическия телефонен кабел, за да подслушват руснаците. Беше нейно дело. През 1976-а, когато един Ф-14 изпусна в океана ракета „Феникс“, нашата лодка успя да я открие и прибере преди руснаците. Нейна е заслугата и за изваждането на ракетния ускорител с дефектно уплътнение, което доведе до катастрофата със совалката „Чалънджър“.

Няма публика, която да устои на подобни истории. А Рамзи разполагаше с купища от тях. Но славната история на подводницата имаше и обратна страна. Далеч от техническото съвършенство, тя беше останала на вода единствено благодарение на гениалната изобретателност на екипажа си. Тези хора отдавна бяха забравили наръчниците и указателите, превръщайки „импровизацията“ в свое мото. Почти всички бяха стигнали до високи постове във военноморските сили, включително Рамзи. Той беше доволен, че вече може да говори на воля за НР-1, което бе станало възможно благодарение на специалната програма за набиране на нови кадри, от които напоследък флотът изпитваше отчаяна нужда. Ветерани като него започнаха да разказват увлекателни случки от своето минало, а хората ги попиваха жадно заедно със закуската. Пресата, за чието присъствие го бяха предупредили предварително, щеше да свърши останалото. Адмирал Лангфорд Рамзи, началник на военноморското разузнаване, сподели със слушателите си…

Представите му за успеха бяха прости и ясни.

Просто не допускаш никаква мисъл за провал.

Рамзи трябваше да се пенсионира още преди две години, но въпреки това бе останал на служба. Причините бяха две: той беше най-високопоставеният цветнокож офицер в армията на Съединените щати и единственият заклет ерген, успял да се издигне до този ранг. Успехът му се дължеше на задълбоченото планиране и изключителното внимание, с което подхождаше към всичко. Лицето му беше точно толкова сдържано, колкото и гласът му. Веждите му не помръдваха, погледът му беше открит, ясен и едновременно с това абсолютно безизразен. Беше планирал цялата си кариера във ВМС с точността и акуратността, с които щурманът на подводницата планира поредния маршрут. Нищо не можеше да го отклони от веднъж поставената цел.

В момента той беше насочил топъл поглед към събралата се публика, готов да разкаже поредната интересна случка.

Но един проблем определено го тормозеше.

Едно потенциално препятствие по пътя.

Гармиш.