Сергей Лукяненко
Последен патрул (9)

Пролог

Инспекторът по пожарна безопасност тикна пръст в ароматната пръчица, тлееща в пепелника.

— Какво е това?

— Опиум — отвърна мечтателно момичето.

В счетоводството настъпи тишина. По лицето на инспектора избиха червени петна.

— Не се шегувам. Какво е това?

— Индийска ароматична пръчица. Нарича се опиум. — Момичето погледна към колежките си и добави смутено: — Ама то само така се казва, вие какво си помислихте? Всъщност тук няма никакъв опиум!

— Вкъщи си пушете ако щете опиум, ако щете — коноп. — Инспекторът наплюнчи демонстративно пръстите си и угаси пръчицата. — А тук… при вас навсякъде е пълно с хартия!

— Та аз внимавам! — възмути се момичето. — И пепелникът е специален, виждате ли? Пепелта пада на керамична поставка. Ароматът е приятен, на всички им харесва…

Тя говореше успокоително и меко, с тона, с който възрастните общуват с малките деца. Инспекторът понечи да каже още нещо, но в този момент се намеси възрастната жена, която седеше отделно, на най-голямото бюро, с лице към останалите счетоводителки:

— Верочка, извинявай, но инспекторът е напълно прав. Тежък аромат. Вечер ме боли главата от него.

— В Индия прозорците сигурно са отворени постоянно — намеси се в разговора трета жена. — И те затова горят тези ароматизатори. Там и хигиената им е лоша, помийните им ями са наблизо, всичко изгнива много бързо, такъв е климатът. Налага се да потискат миризмата. А при нас защо?

Четвъртото момиче, връстница на Вера, се изкикоти и заби поглед в екрана на компютъра.

— Ами… да бяхте ми казали! — възкликна Вера през сълзи. — Защо не ми казахте?

— Не искахме да те обиждаме — каза най-възрастната.

Вера скочи и, притискайки длани към лицето си, изхвърча в коридора. Токчетата й изтракаха по паркета, после вратата на тоалетната хлопна в далечината.

— Трябваше да й го кажем, рано или късно — изрече с въздишка възрастната жена. — Вече не мога да ги понасям тези свещички. То не беше опиум, жасмин, канела…

— А помните ли пипера и кардамона? — възкликна младата. — Направо беше ужас!

— А ти не се присмивай на приятелката си. По-добре иди при Вера, тя много се разстрои…

Младата стана с готовност и излезе от счетоводството.

Инспекторът огледа жените с безумен поглед. После погледна придружителя си — млад, набит мъж с дънки и тениска. Не изглеждаше много солидно редом до униформения инспектор.

— Лудница — изрече инспекторът с твърд глас. — Навсякъде нарушения на правилата за пожарна безопасност. Как още не са ви затворили?

— И аз това се чудя — съгласи се мъжът. — Понякога отивам на работа и си мисля: ами ако това е краят? Ако изведнъж се е приключило с този бардак? И сме започнали да работим според закона за охрана на труда, без да нарушаваме нищо…

— Покажете ми пожарното табло на втория етаж — прекъсна го инспекторът, поглеждайки в плана.

— С удоволствие. — Мъжът отвори вратата пред инспектора и намигна на жените в кабинета.

При таблото негодуванието на инспектора поутихна. То беше красиво, новичко, спретнато, боядисано в червен цвят. Два пожарогасителя, кофа с пясък, празна конусовидна кофа, лопата, кука и лост.

— Виж ти… Виж ти… — мърмореше той, докато надничаше в кофите и проверяваше датата на зареждане на пожарогасителите. — Даже някак старомодно. Не очаквах.

— Стараем се — каза придружителят му. — Когато бях в училище, имахме точно такова табло.

Инспекторът разгъна схемата. Замисли се за момент.

— Хайде да видим… да видим програмистите ви.

— Хайде! — оживи се мъжът. — Това е нагоре, следвайте ме…

Пред стълбите той се отдръпна, пускайки инспектора напред. Обърна се и погледна към пожарното табло. То избледня и се разтвори във въздуха. Нещо падна на пода с тих звук. Мъжът се усмихна.

След посещението при програмистите у инспектора отново се появи повод за негодувание. Програмистите (две девойки и юноша) пушеха безгрижно на работното си място, кабелите на компютрите се виеха в страховити снопове (инспекторът дори се пъхна под едно бюро и пъшкайки провери дали контактите са заземени). Четвърт час по-късно той слезе на първия етаж, отиде в кабинета със странния надпис „Дежурен разпределител“ и разтвори книжата си на масата. Съпровождащият го младеж седна срещу него и наблюдаваше с усмивка как инспекторът попълва протокола за проверка.

— Какъв е този глупав надпис на вратата? — попита инспекторът, без да прекъсва работата си.

— „Дежурен разпределител“? Ами, това е този, който се занимава с всички дреболии. Когато някой дойде на проверка, спука се канализационна тръба, донасят пица или минерална вода — налага се да се занимава с всичко това. Нещо средно между разпределител на задачите и домакин. Длъжността е скучна, дежурим по ред.

— Всъщност с какво се занимавате тук?

— Това влиза ли в задълженията на противопожарната охрана? — Мъжът се замисли. — Е… ние пазим Москва от рожбите на злото.

— Шегувате ли се? — Инспекторът изгледа изпитателно „дежурния разпределител“.

— Ни най-малко.

Без да почука, в стаята влезе възрастен човек с източна външност. При появата му дежурният бързо се изправи.

— Е, какво имаме? — попита влезлият.

— Един в счетоводството, един в тоалетната и един на пожарното табло на втория етаж — отвърна с готовност дежурният. — Всичко е наред, Борис Игнатиевич.

Инспекторът пребледня.

— Лас, ние нямаме пожарно табло на втория етаж — отбеляза Борис Игнатиевич.

— Създадох илюзия — похвали се Лас. — Много достоверно се получи.

Борис Игнатиевич кимна. Каза:

— Добре. Само че си пропуснал още два „бръмбара“ при програмистите. Мисля, че нашият гост не за първи път съчетава задълженията на пожарен инспектор и шпионин… нали?

— Какво си поз… — започна мъжът. И млъкна.

— Теб много те е срам, че си се занимавал с промишлен шпионаж — каза Борис Игнатиевич. — Отвратително! Та ти беше честен човек… някога. Помниш ли как отиде на Байкало-Амурската магистрала? И не само заради парите, ти търсеше романтика, искаше да участваш в нещо велико…

По бузите на инспектора потекоха сълзи. Той кимна.

— А помниш ли как те приемаха за пионер? — попита бодро Лас. — Как стоеше в строя и си мислеше, че ще дадеш всичко от себе си за победата на комунизма? А пионерската ръководителка ти връзваше връзката и почти те докосваше с твърдите си цици…

— Лас — изрече с леден глас Борис Игнатиевич. — Не мога да се начудя как си станал Светъл.

— Тогава бях в добро настроение — призна си Лас. — Сънувах, че съм малък и яздя пони…

— Лас! — повтори Борис Игнатиевич.

Дежурният млъкна.

В настъпилата тишина се чуваше хлипането на инспектора по пожарна безопасност:

— Аз… всичко ще разкажа. Отидох на Байкало-Амурската магистрала, за да не ми взимат издръжка…

— Няма нужда да разказваш за Байкало-Амурската магистрала — каза меко Борис Игнатиевич. — Разкажи как те накараха да инсталираш „бръмбари“ в офиса ни.