Сергей Лукяненко
Последен патрул (22)

Глава 5

Стюардесата сервира обяда на пътниците в салона. Пак ми бе предложен коняк, но аз отказах. Стига, за Единбург трябваше да съм във форма.

Зад гърба ми Едгар си похапваше с апетит. Генадий замислено човъркаше с вилицата си парченцата месо. Един поглед към него ми беше достатъчен, за да изгубя всякакво желание да ям месо. Заставих се с усилие да се справя със салатата и парченцето кашкавал. Дори ме беше яд, че всичко се оказа вкусно. Трябваше да си поискам вегетариански обяд.

Саушкин извади от джоба си манерка. Отвинти капачката, изпи глътка. Скри манерката, демонстративно облиза изцапаните си с нещо тъмно устни.

— Знаеш ли, Едгар, учуди ме едно нещо — казах тихо аз. — Ти уж никога не си понасял кръвопийците. Да не говорим за вампирите, които нарушават Договора… А си свалил регистрационния знак от един престъпник?

— Успокой се, Антоне — каза миролюбиво Едгар. — Това, че Гена е разкатал ония Светли на булеварда — ами то е било при самозащита. В Единбург… е, лошо стана. Но и това в известен смисъл е било при самозащита. Гена дори не е изпил оня момък, не му е било приятно да пие приятел на Костя, той е излял цялата кръв…

— А как тогава е достигнал Висше равнище? — попитах аз, гледайки Генадий.

Вампирът отвори едва забележимо устата си, от която щръкнаха грозните му бивни и поклати глава.

— В записките на сина му беше останала рецептата „Коктейлът на Саушкин“ — каза невъзмутимо Едгар. — Да, Гена се издигна незаконно. Но за това не му се е налагало да убива хора…

— Сигурен ли си? — попитах аз, без да отмествам поглед от Генадий. Зъбите му щръкваха все повече и повече. Интересно какво ще направи Котаракът на Шрьодингер, ако бъде предприет опит да бъда ухапан през пухкавото тяло?

— Нещо не е наред, така ли? — Едгар се пресегна и стисна здраво Генадий за рамото. — Има ли нещо, което не знам за съратника си?

— Той лъже — каза Генадий. — Опитва се да ни скара.

— Не мисля. — Едгар продължаваше да държи вампира за рамото. И, изглежда, полагаше някакви усилия за това. — Ти си се притеснил, Гена. Успокой се.

— Аз съм съвсем спокоен — каза вампирът през зъби.

— Убивал си хора, така ли? — попита невъзмутимо Едгар. — И не е имало никаква рецепта за коктейл, изпратена ти от сина по електронната поща?

— Убивах, да — призна Генадий. Отново извади манерката и я разклати. — А рецепта имаше! Ето, това е коктейлът на Костя. Не съм си преглеждал пощата, не ми беше до това! Прочетох писмото през пролетта, само че вече нямаше смисъл… И сега какво?

— В апартамента му са открити петдесетина изпити тела — поясних аз — Защо, мислиш, Патрулите са толкова нахъсани? Вече дори и неговите хора са готови да го разкъсат на парченца, защото останаха без лицензи за пет години.

— Хесер е бил скромен — отбеляза Едгар. — На негово място бих изисквал годините да са десет. Обидно е. Имах някакви подозрения по този повод. Обидно е! Генадий, така не се прави! Та нали сме един отбор!

— Оставаме ли си един отбор? — попита вампирът.

Едгар въздъхна и каза:

— Да. Стореното — сторено… Защо си правил това?

— Откъде да знам, че ще спрете избора си върху мен? — отвърна на въпроса с въпрос Генадий. — Исках да отмъстя на Антон. А как може един слаб вампир да отмъсти на Висш? Наложи ми се да се помпам. Той е виновен за всичко!

Помислих си, че това оправдание никога няма да излезе от употреба. Не само при силите на Мрака, а и при обикновените човешки отрепки.

Той е виновен за всичко! Той имаше апартамент, кола и скъп мобилен телефон, а аз — три рубли, хроничен алкохолизъм и махмурлук всяка сутрин. И точно затова го причаквах зад ъгъла, гражданино началник… Тя беше на седемнадесет години, имаше дълги крака и красиво гадже, а аз бях импотентен, имах порнографско списание под възглавницата и физиономия на орангутан. Как можех да не се нахвърля върху нея във входа, когато тя вървеше, тананикайки си, с устни, пламнали от целувки… Той имаше интересна работа, ходеше в командировки из целия свят, имаше добро реноме, а аз — купена диплома, дребна длъжност под негово ръководство и хроничен мързел. Само затова инсценирах всичко така, че го обвиниха в преразход на средства и го изгониха от фирмата…

Всички те са еднакви — и хората, и Различните, зажаднели за слава, пари, кръв, открили, че най-прекият път винаги е тъмният път.

На тях винаги някой им пречи и винаги някой за нещо им е виновен.

Сигурно когато Генадий Саушкин е искал да спаси умиращото си синче, той наистина е желаел да направи добро. Не с цялата си душа, разбира се, та той не е имал душа. Но с разума и сърцето си не е искал да се примири със смъртта. По същия начин, по който не иска да се примирява сега. И тъмният път се беше оказал толкова прост и толкова близък…

Той още дълго е балансирал на самия ръб, ако при вампира този ръб все още съществува. Не е убивал. Дори се е старал да бъде честен и добър — и му се е удавало. Дори е успял да възпита и Костя почти като човек.

Но преките пътища се отличават от дългите точно по това, че за тях се взима пътна такса. А на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.

— Удовлетворен ли си от обясненията му? — попитах аз.

— Огорчен съм — отвърна Едгар. — Но тук вече нищо не може да бъде поправено.

— Има неща, които не могат да бъдат поправени — съгласих се аз.

А наум допълних: „Обаче има и такива, които могат“.

 

 

Гишето на сумрачния митнически патрул в Единбург беше пусто. Търкаляха се някакви бланки и дори амулетът-търсач, който излъчваше равномерна млечнобяла светлина: последен оттук бе минал някакъв Светъл. Дежурни нямаше. Или дежурен? Едва ли тук имаше много работа…

В Сумрака ме вкара Едгар. Аз продължавах да не мога да прилагам магия, на врата ми нервно се въртеше и от време на време ми пускаше нокти проклетият Шрьодингеров Котарак. Хвърлих един поглед на Генадий и се извърнах. Ама че гледка. Какво разправяше Завулон за човешките деца, които си играят на вампири? На тях трябва да им се показва как изглежда наистина един вампир. Набраздени от язви бузи, пръстеносива кожа, мътни и празни белезникави очи, които приличат на твърдо сварени яйца с обелена черупка.

Подминахме тезгяха, свихме някъде в служебния коридор през затворената в реалния свят врата. Влязохме в малка стая, може би съблекалня, а може би склад за вече излязъл от употреба, но още неотписан счетоводно инвентар: кресла с огънати облегалки и счупени крачета, стелажи с някакви прашни кутии и буркани, навити на руло парчета мокет с мрачен цвят.

Едгар ме дръпна за рамото, изкарвайки ме в реалния свят. Кихнах. Точно така, временен склад за вехтории. Примигнах, привиквайки към мъждивото осветление — прозорците бяха покрити плътно с жалузи. И се подсмихнах. Какво пък, може смело да си пиша още една точка.

В най-добре запазеното кресло седеше красива брюнетка. Най-обикновените делнични дрехи — панталон и блузка — изглеждаха съвсем неуместно на това тяло. На него подхождаше или дълга рокля, подчертаваща женствеността му, или нещо въздушно, бяло, полупрозрачно, или нищо.

Макар че… тя беше способна да украси всяка дреха. Дори клошарски дрипи.

Отново започнах да й се любувам. Както първия път, когато пътищата ни се бяха пресекли.

— Здравей, Арина — казах аз.

— Здравей, чароплетецо. — Тя протегна ръка и аз докоснах с устни дланта й.

Макар че я бях виждал в сумрачното й въплъщение.

Макар да знаех, че това разкошно, излъчващо живот и здраве тяло, съществува само в човешкия свят.

— Не се учуди — каза Арина.

— Ни най-малко — поклатих глава аз.

— Той знаеше — обади се Едгар. И по интонацията му аз изведнъж разбрах, че в тази троица той не е най-главният. Може би точно той бе забъркал цялата каша. И може би именно той е снабдил с бойна магия „Последния патрул“. Но не Едгар беше главният.

— Светлана се е досетила, нали? — предположи Арина.

— Заедно решихме така — казах аз. — Между другото, ти сега си станала Светла, така ли? Прощавай, ама няма да рискувам да погледна аурата ти… На раменете ми дреме едно Котенце…

— Светла съм, да — каза спокойно Арина. — За теб и това ли не е новина, че Великите могат да се пребоядисват?

— Е, нали Мерлин си е сменил цвета — махнах аз с ръка. — Имам към теб един въпрос, вещице… или как ти викат сега? Лечителка?

Арина мълчеше.

— Ти си дала обещание на жена ми. Клетва. Че сто години…

— Няма да причиня вреда на никого, нито на Различен, нито на човек, освен при самозащита — продължи Арина.

— Нима пребоядисването те освободи от клетвата?

— Аз не съм убивала никого, Антоне. Че съм въоръжила Едгар и Генадий — това е друго нещо. Това не е било забранено от клетвата.

— Смилила се е над теб Светлана — казах аз. — Да.

— Може би ненапразно се е смилила, Антоне? — усмихна се Арина. — Ето… Светла станах. Не съм нанесла вреда на жена ти и на дъщеря ти, да не би да не е вярно?

— А какъв е случаят с ядрения заряд, който Едгар заплашва да взриви при нашата кооперация? — Аз погледнах бившия Инквизитор.

Едгар вдигна ръка. Погледна часовника си и каза:

— Виждаш ли каква е работата, Антоне… За да си наистина заинтересован в успеха на нашето дело, ти трябваше да изпитваш лична потребност от това.

Той още не беше завършил, когато усетих как кръвта нахлува в слепоочията ми, а пред очите ми сякаш увисва мъгла.

— Взривът е станал преди пет минути — каза хладнокръвно Едгар. — Не съм нарушил клетвата, времето беше определено още вчера… И недей да беснееш, моля те. Ако Котаракът на Шрьодингер ти види сметката, няма да помогнеш на жена си и на дъщеря си.

Обаче аз не бях имал намерение да прилагам магия.

Мъртвите винаги имат проблем с отмъщението. Дори мъртвите Различни. Нямам нужда от такива.

Изритах Едгар. Може би не толкова ефектно като Олга, когато разби вратата на Саушкин, но май по-силно.

Едгар отхвърча до стената, удари тила си в нея и бавно се свлече на пода, дращейки с пръсти слабините си.

А върху мен увисна Генадий. Прихвана ме през гърдите с нечовешка сила, а с другата ръка отметна назад главата ми, оголвайки зъби…

— Гена! — Арина изрече само една дума, но стърчащите зъби на вампира веднага се прибраха. — Едгар сам си го изпроси. Антоне, успокой се. Нашият сив приятел се е заблудил.

Едгар стенеше, търкаляйки се по пода, като се държеше за слабините. Добре го бях уцелил.

— Никакъв взрив не е имало — продължи Арина. Стана, дойде при нас. Погледна ме в лицето. — Ей, Антоне! Успокой се. Не е имало взрив.

Погледнах я в очите и кимнах.

Тя говореше истината.

— Как така… не е имало… — изстена от ъгъла Едгар.

— Нали ти казах, че тази идея не ми харесва — отвърна Арина. — Дори да бях останала Тъмна, пак нямаше да ми харесва! Не е имало взрив. Престъпниците, извършили кражбата на тактическия ядрен заряд, са се разкаяли и са го върнали на властите. Сега всички те са подложени на разпит — тя въздъхна — и боя се, не много хуманен. Взрив не е имало и няма да има.

— Арина! — Едгар чак престана да стене. — Защо? Ами поне да бяха почакали… за гаранция…

— Сега не мога така — обясни с мила усмивка Арина. — Не мога — за съжаление. Веднага ти казах, че ще пресичам масови акции за унищожение на хора.

— Тогава защо… позволи всичко това изобщо да се почне… — Едгар се изправи с усилие. Погледна ме с изпълнен с омраза поглед. — Говедо! Всичко ми… смаза!

— На теб и без това няма да ти трябва за следващите седемдесет и седем пъти — отбелязах аз с удоволствие. — Не видя ли заклинанието, с което те замери Афанди?

Арина се засмя:

— Ето какво било! Старият шегаджия Афанди… Да, Едгар, следващите седемдесет и седем пъти ще се лепваш за някоя друга.

— Защо позволи това? — с болка в гласа отговори на въпроса с въпрос Едгар.

— За да говориш убедително! Антон и с Котарака на врата можеше да те хване в лъжа. Саушкин, моля ви, пуснете нашия гост. Той повече няма да се бие. Момчетата вечно си изясняват отношенията по най-примитивния начин…

Генадий с неохота се отдръпна от мен и седна право на пода, по турски. Потърсих с поглед по-свястно кресло и демонстративно се настаних на него, без да искам разрешение. Арина също седна на своето кресло. Едгар откри, че само той е останал да стърчи прав, а и се хваща непрекъснато за удареното място, и също седна.

— И така, всички се успокоиха и можем спокойно да си поприказваме — каза Арина с глас на любезна домакиня на литературен салон, току-що станала свидетелка как двама поети са се хванали за къдриците. — Мир, мир и мир! Нека да ти обясня, Антоне… Нали разбираш, че на мен ми е по-трудно да лъжа, отколкото на Гена и на Едгар. Ние не искаме никакви ужаси. Нямаме намерение да унищожаваме света. Нито хората. Ние само връщаме към живота нашите, които са си отишли.

— Теб с какво те примамиха, Арина? — попитах аз. — С любим? Дете?

В очите на Арина изведнъж се мерна тъга.

— Любим… Имах един любим чароплетец. Имаше го, но вече го няма. Дори човешките си години не изживя, загина… Имах и дъщеря. По-рано, още преди него. Също умря. На четири годинки… от мор. Аз не бях до нея, не успях да я спася. И Венецът няма да ги върне, те са хора. Дори и да са отишли някъде — натам за нас няма път, те не могат да се върнат обратно.

— Тогава защо… — Недовършеният въпрос увисна във въздуха.

Генадий тихо и хрипливо се разсмя и каза:

— Тя си ни е идейна! Нали сега е от Светлите, като тебе. Убива само от възвишени съображения…

— Шт, кръвопиецо! — Очите на Арина блеснаха гневно. И в следващия миг тя потвърди със спокоен глас: — Той говори истината, Антоне. Нали аз осъзнато станах Светла. По заповед на разума, а не на душата, би могло така да се каже. Омръзнаха ми Тъмните. Никога не съм видяла нищо добро от тях. Мислех да се присъединя към Инквизицията, обаче прекалено много от тях ме бяха гонили. Пък и не ги обичам тия самодоволни лицемери… прощавай, Едгар, това не се отнася за теб, разбира се. Тогава аз наистина заминах за Сибир. Живях в Томск, хубав, тих град. Предразполага към Светлината. Работех както навремето — като магьосница. Дадох обява във вестника, когато идваха да ме проверят от Патрула се престорих на шарлатанка, за мене е нищо работа да баламосам един редови патрулен. А после се усетих, че върша само добрини. Връщам съпрузите на съпругите само ако виждам, че любовта е още жива, ако наистина виждам, че от това на всички ще им е по-добре. Лекувам болести. Намирам изчезналите. Връщам младостта… мъничко. Нали тук най-важното е да се приложи капчица магия, а останалото е да вселиш вяра в себе си, да накараш човека да води здравословен живот. И нито едно урочасване, нито една отвара за влюбване в нелюбима… И аз реших, че е дошъл краят на тъмните ми игри. А знаеш ли какво се иска, за да успее един Различен да смени цвета?

Поклатих глава.

— Иска се да измислиш нещо огромно, важно. Не просто така — правиш цяла година добрини и ставаш Светъл и обратното, ако си вършил злини — ставаш Тъмен. Не. Нужно е нещо друго, което да преобърне всичко вътре в теб. Да направи бяло всичко, извършено от теб преди… или напротив, да го зачеркне.

— Мерлин се е хванал заради избиването на младенците, нали? — попитах аз.

— Мисля, че да — каза Арина. — Заради какво друго? Прекалено много му се е искало да създаде на земята царство на справедливостта и благородството, затова и е полагал такива грижи за Артур. Как може да се церемониш заради една велика цел? А в линиите на вероятностите е имало младенец, който ще порасне и ще разруши цялото кралство… Не съм живяла тогава, не съм могла да знам какво е мислил и е искал Мерлин. Но в мига, в който е решил да погуби невинни заради мечтата си, е умрял Великият Светъл маг, за да се роди Великият Тъмен.

Пак Уроборос. Живот в смъртта и смърт в живота…

Наистина ли всичко е толкова просто при Арина? Омръзнало й било да бъде Тъмна, теглило я било да върши добрини — и ето че станала Светла. Превъзпитала се като старицата Шапокляк и застанала от другата страна на барикадата…

Или тук има още нещо? В онези дълговременни и сложни отношения, които я свързваха с Хесер? В техните съвместни интриги, когато Светлият Маг и Тъмната вещица са вървели към една и съща цел? Дали Хесер я беше склонил да избере Светлината, или Арина беше разбрала, че между нейния Мрак и Светлината на Хесер няма чак толкова голяма разлика?

Не знам. И тук тя нямаше да отговори. Нямаше да отговори и на въпроса дали Хесер и Завулон са знаели предварително за нейните планове, позволявайки на „Последния патрул“ да посяга на наследството на Мерлин.

— А как се събра с Едгар? Тайна ли е?

Едгар мълчеше. Нещо шепнеше… изглежда, доколкото му беше възможно, цереше травмата си.

— Каква ти тайна сега. — Арина погледна своя съратник и, очевидно — любовник. — Той все пак успя да ме проследи. За него това се беше превърнало в принципен въпрос. Че ме проследи — проследи ме, но в онзи момент вече не му се искаше да се издигне в службата. Жена му беше загинала, той беше разбрал за последния артефакт на Мерлин, и искаше да се добере до него. Най-лесният път за целта е да станеш Висш, при това не просто Висш — а нулев, като Мерлин. Едгар смяташе, че аз ще успея да възстановя книгата „Фуаран“. Тук малко ме надцени. Но разказът за Венеца на Всичко ми хареса. И тогава ние с него сключихме съюз.

Кимнах. Очевидно точно така беше станало. Едгар, вече обсебен от идеята да се сдобие с артефакта, е намерил Арина. Двамата заедно са включили в „Последния патрул“ закопнелия за мъст Саушкин. И са се заловили за работа. Инквизитор с достъп до най-мащабното хранилище на магически амулети; много умна вещица, която се е превърнала в Светла; полудяващ от мъка по сина си и жена си Висш вампир…

Тъжна компания се е получила.

И страховита.

— Не те ли е страх, че Венецът ще стане твоя грешка, Арина? Както Мордред се е превърнал в грешката на Мерлин?

— Страх ме е — каза тя. — Има нещо такова… та какво сега, сбъркахме ли, че те взехме в плен? Измисли ли как да се сдобием с Венеца на Всичко?

— Да — казах аз. — За седмия слой — това е уловка на Мерлин. Живият, без да е нулев, не може да влезе в царството на мъртвите.

— На тези, които са си отишли — без каквато и да било злоба ме поправи Генадий. — Отишлите си, не мъртвите.

Защо се засяга толкова от това? Защото и той не е жив ли?

— И аз смятам, че не може да се влезе — кимна Арина. — Да имахме „Фуаран“ — бих успяла да издигна Едгар до нулев. А без книгата е трудна работа. За някои неща се сетих, нещо успях да напиша отново, по някакъв начин го издигнах до Висш. Изглежда, не ми достигат опит и умения да съпернича на самата книга „Фуаран“… та какво успя да измъдриш?

— Венецът на Всичко е на петия слой — казах аз. — Вие сте могли да го вземете още преди две седмици!

Арина присви очи, загледана в мен. А аз започнах да разправям всичко, за което разтягах локуми пред Едгар и Генадий в самолета. За крачката назад. За главата и опашката. За голема.

— Сигурно лъжеш — замислено каза Арина. — Добре ги редиш… Обаче е твърде просто за самия Мерлин. А? Какво ще кажеш?

— И според мен лъже — подкрепи я неочаквано Генадий, който в самолета някак не беше проявил недоверието си. — Трябваше да вземем дъщерята…

— Гена, нека и в най-лошия кошмар не ти се присънва да пипнеш това момиченце — каза тихо Арина. — Ясно ли ти е?

— Ясно — моментално се усмири Генадий.

— Е, какво, чароплетецо? Истината ли казваш, или лъжеш? — Арина ме погледна в очите. — А?

— Истината ли? — Аз се приведох напред. Сега можеше да ме спаси само яростта… и разбира се, искреността. — Аз да не съм ти Мерлин случайно? Откъде да знам истината? Метнаха ми на врата това добиче, заплашваха ме, че ще вдигнат във въздуха половин Москва заедно с жената и детето, а после ми заповядаха да отговоря как да се вземе артефакта! Откъде да знам дали съм прав, или не? Мислих по въпроса. И ми се струва, че това може да е правилният отговор! Но никой не може да ти даде гаранции, включително аз!

— Какво още искате от мене, мъчители мои мили и драги… може би и „Мурка“ да ви изсвиря на всичкото отгоре? — неочаквано каза Едгар.

Не разбрах веднага, че се шегува. Рядко му се случваше да го прави.

— И все пак в тази версия има нещо — допълни той, като ме гледаше с неприязън. — Прилича на истина.

Арина въздъхна. Разпери ръце и каза:

— Какво пък, не ни остава друго, освен да проверим. Да тръгваме.

— Стоп — казах аз. — Едгар обеща, че Котакът ще бъде свален от врата ми.

— Щом си обещал — свали го — заповяда Арина след кратък размисъл. — А ти, Антоне, имай предвид, че сега си силен, но ние сме трима и не сме по-слаби. Хич не си и помисляй да ни въртиш номера.