Сергей Лукяненко
Последен патрул (16)

Епилог

Хесер не отговори веднага. Всъщност отговори едва на третата минута.

— Антоне, не би ли могъл…

— Не, не бих — казах аз.

Над мен небето бавно изсветляваше. Гаснеха непривично големите южни звезди. Аз отпих глътка кола от бутилката и добавих:

— За амулетите благодаря. Всички бяха точно на място. Но сега ни измъкни оттук. Ако се домъкне още един психопат…

— Антоне. — Тонът на Хесер се смекчи. — Какво се е случило?

— Имахме разгорещен разговор с Едгар.

Хесер помълча и попита:

— Той жив ли е?

— Жив е. Измъкна се през портал. Но първо дълго се опитваше да ни убие.

— Нашият приятел Инквизиторът е превъртял?

— Може би.

Хесер затананика нещо в слушалката и аз внезапно разбрах, че шефът размишлява — как най-добре да използва тази информация в разговора със Завулон. Как най-силно да унижи Тъмния с разказ за бившия му подчинен.

— Хесер, страшно сме уморени.

— Ще ви вземе хеликоптер — каза Хесер. — Много трудно ще е да се прекара портал. Почакайте малко, ще се свържа с Ташкент. Вие… при Рустам ли сте?

— Ние сме на платото, където сте ударили Тъмните с Бялата мараня.

Не успявам толкова често да смутя Хесер, че да си позволя да изпусна този момент.

— Хеликоптерът ще пристигне скоро — каза той след кратка пауза. — Говори ли с Рустам?

— Да.

— Той отговори ли?

— Отговори. Но не на всички въпроси.

Хесер въздъхна с облекчение:

— Добре, че поне е отговорил на някои… Наложи ли се да го… ъъъ… пречупиш?

— Не. Всичките четири гривни изразходвах за Едгар.

— Така ли? — Хесер се развеселяваше с всяка следваща моя дума. — И какво успя да разбереш?

— Името на вампира, с който работи Едгар.

— Е? — след секундна пауза каза Хесер. — Кой е?

— Саушкин.

— Не може да бъде! — изрева Хесер. — Пълни глупости!

— Значи заклинанията не са сработили.

— Моите заклинания не могат да не сработят. Сигурно ти не си уцелил — изрече малко по-меко Хесер. — Антоне, няма нужда от… интелигентски превземки. Като дойдеш, ще ти покажа нещо, което не исках да ти показвам.

— Тръпна в очакване — изпъхтях аз.

— Става въпрос за останките на Константин Саушкин. Пазят се при нас, в Патрула.

Беше мой ред да замълча. А Хесер каза:

— Изобщо не ми се искаше пак да те разстройвам. Овъглените кости не са най-веселото зрелище… извинявай за случайния каламбур. Константин Саушкин е мъртъв. В това няма никакво съмнение. Дори Висш вампир не може да живее без череп. Това е всичко. Отпусни се и чакайте вертолета.

Прекъснах връзката. Погледнах към Алишер — той лежеше наблизо, дъвчейки шоколад. Казах:

— Хесер каза, че останките на Саушкин се пазят при нас.

— Да — отговори спокойно Алишер. — Виждал съм ги. Череп, в който е забито парче стъкло от скафандър. Мъртъв е твоят Саушкин.

— Не го преживявай толкова — подкрепи го Афанди. — Случва се и под въздействието на най-добрите заклинания да излъжат.

— Не би могъл да излъже… — прошепнах аз, припомняйки си лицето на Едгар. — Не, не би могъл…

Вдигнах телефона към лицето си и влязох в менюто на плеъра. Включих го на случайно възпроизвеждане. Чух женски глас под тихия съпровод на китара и оставих телефона до себе си. Миниатюрният високоговорител се стараеше с всички сили.

Преди ставахме с изгрева на слънцето

и живеехме хиляда години.

А после някой ни открадна

огъня — проблясващата светлина.

Тогава някои от нас започнаха да се молят,

други — зъбите да точат,

но всички пихме от Синята река.

 

И времето тогава потече ни през пръстите,

по зима намаляваше реката.

И който тук живял е винаги, започна да вини

дошлите отдалеч.

Дъщери отглеждаха едни,

а други — синове,

но от един ручей пиехме всички…

— Афанди! — подвикнах аз. — Знаеш ли, дъщеря ми говореше за тебе. Още в Москва.

— Така ли? — учуди се Афанди. — Дъщеря-вълшебница?

— Вълшебница — признах аз. — Но е още малка. Само на шест години. Питаше дали ще й подариш герданче. Синичко.

— Виж ти каква дъщеричка! — възхити се Афанди. — Само на шест, а вече мисли за герданче! И наниза правилно е избрала… дръж!

Вече не знам от кой джоб извади герданчето, което ми подаде. Погледнах с интерес небесносините тюркоази. Попитах:

— Афанди, нали са магически?

— Съвсем малко. Омагьосах конеца, та никога да не се къса. А иначе — просто герданче. Красиво! Избирах го за правнучката, тя е вече голяма, но още обича украшения. Нищо, ще й купя друго. А това е за дъщеря ти, със здраве да си го носи.

— Благодаря ти, Афанди — казах аз, прибирайки подаръка.

Един се издигаше все по-нависоко,

друг повреди си крилото.

Едни полета пълни са със житни класове,

на други нищо не расте.

Един умираше, застигнат от куршум,

друг стреляше със пушка,

но от един ручей пиехме всички…

И пиейки — кой вино, кой отвара,

кой спомняйки си за баща си, кой — за майка си,

един решаваше, че време е да се строи,

а друг — че време е да се взривява,

но всяка нощ Седящия до Мелницата

съдия решава спора им,

и казва кой да патрулира.^[1]

Алишер се изкашля и каза тихо:

— Може би това не е моя работа, музикантите са си странен народ! Но смятам, че трябва да се проведе служебно разследване по повод тази песен…