Сергей Лукяненко
Последен патрул (23)

Глава 6

Шофираше Генадий. Изглежда, Едгар и Арина смятаха, че те по-добре ще се справят със задачата да ме задържат, ако се опитам да избягам или да ги нападна. Седях на задната седалка, заклещен между Едгар отляво и Арина отдясно.

Не се опитвах да бягам или да нападам, с прекалено много козове разполагаха. Е, наистина бяха махнали Котарака от врата ми, кожата под пухкавата лента беше издраскана и ме сърбеше.

— Венецът е под много по-сериозна охрана — отбелязах аз. — Не те ли е страх от кръвопролитната битка, Арина? Съвестта ти ще удържи ли на изпитанието?

— Ще минем без големи кръвопролития — отговори уверено Арина. — Доколкото е възможно.

Много се съмнявах, че това е възможно, но не започнах да споря. Мълчаливо гледах предградията, през които пътувахме, сякаш надявайки се да видя Лермонт или чернокожия му помощник, да ги предупредя поне с поглед, жест…

Ако се опитам да избягам, най-вероятно ще ме хванат… Трябва да се чака.

Денят едва започваше да преваля, започваше най-туристическото време, но днес Единбург изглеждаше съвсем различен, отколкото преди две седмици. Хората по улиците бяха някак притихнали и тъжни, небето беше покрито с тънка облачна пелена, а над града кръжаха разтревожени от нещо птици.

Какво пък, всичко на света усеща наближаващия катаклизъм. Дори хората и птиците…

В джоба ми издрънча телефонът. Погледнах въпросително Арина.

— Приеми повикването, но бъди благоразумен — каза тя.

Погледнах дисплея. Светлана.

— Да.

Връзката, като напук, беше чудесна. Да не повярваш, че ни деляха хиляди километри.

— Още ли си на работа, Антоне?

— Да — казах аз. — Пътувам с колата.

Арина ме гледаше внимателно. Със сигурност чуваше всяка дума, изречена от Светлана.

— Нарочно не ти се обаждах. Казаха ми, че е имало някакво произшествие… някакви терористи, напомпани с магия… ти заради това ли закъсняваш?

В гърдите си усетих топлинката от слабото пламъче на надеждата. Аз още не закъснявах! Светлана не можеше да очаква, че ще се прибера толкова рано.

— Заради това, разбира се — отвърнах.

Хайде, сети се! Приложи магия! Ти можеш да разбереш къде се намирам сега. Да вдигнеш тревога. Да предупредиш Хесер, а той да се свърже с Лермонт. Ако Нощният патрул на Единбург е подготвен за нападение, това означава край за „Последния патрул“.

— Все пак не закъснявай много — помоли Светлана. — Да не би да са ти малко подчинените? Не се нагърбвай сам с всичко. Става ли?

— Задължително — казах аз.

— Със Семьон ли си? — небрежно попита жена ми.

Не успях да отговоря — Арина поклати глава. Ами да, ако Светлана подозира нещо, след евентуален утвърдителен отговор, тя може да звънне на Семьон.

— Не — казах аз. — Сам съм. Имам специална задача.

— Искаш ли да ти помогна? Нещо се застоях у дома. — Светлана се засмя.

Арина се напрегна.

— Остави, работата е дребна. Инспекционно пътуване.

— Хубаво тогава, оправяй се — каза Светлана с леко огорчение. — Обади се, ако видиш, че много ще се забавиш. Ох, там Надя прави някакви бели, доскоро…

Тя прекъсна връзката. А аз пъхнах мобилния в джоба. И гледайки право в лицето успокоилата се Арина, натиснах три пъти бутоните на телефона. Входящи номера, набиране на последния входящ номер, отказване.

Край. Не рискувах да оставя телефона включен. Арина беше способна да чуе позвъняванията, долитащи от джоба ми. Обаждането беше минало, но дали международната телефонна мрежа беше успяла да го обработи при изключването на обратната връзка от моя страна? Не знаех. Оставаше само надеждата в алчността на мобилните оператори, за които беше много по-изгодно да осъществят връзката и да гушнат парички от сметката.

Както и да се надявам на това, че когато телефонът на Светлана иззвъни и се изключи, тя няма да ме потърси, а ще използва магия. Арина и Едгар са много по-възрастни и по-мъдри от мен. Обаче за сметка на това за тях мобилният телефон завинаги ще си остане преносим вариант на оня тромав агрегат, в който се е налагало да се крещи: „Госпожице! Госпожице! Свържете ме със Смолни!“

— Тя е заподозряла нещо — каза Едгар. — Напразно направи това с бомбата… дори да не се беше взривила, щяхме да разполагаме с коз!

— Нищо — каза Арина. — Дори да е заподозряла… те вече нямат време. Антоне, я ми дай апаратчето.

В погледа й се появи подозрение. Безмълвно й подадох телефона, като демонстративно го извадих с връхчетата на пръстите, без да докосвам клавиатурата.

Арина погледна апарата, убеди се, че е в режим на готовност. Сви рамене и го изключи.

— Ще минем без обаждания, става ли? Ако имаш нужда да се обадиш, ще поискаш моя телефон.

— Няма ли да те разоря? — поинтересувах се учтиво аз.

— Няма да ме разориш. — Арина наистина извади своя телефон. Набра някакъв номер — не от списъка с телефоните, а като въвеждаше всяка цифра поотделно, като едно време. И каза тихо: — Време е. Действай.

— Съучастниците още не са се свършили, така ли? — попитах аз.

— Това не са съучастници, Антоне. Наемни работници са. Хората могат да бъдат съвсем ефикасни съюзници, ако бъдат снабдени с неголеми количества амулети. Особено ако са такива, каквито има Едгар.

Погледнах към издигащия се над града кралски дворец, който увенчаваше останките на древен, угаснал завинаги вулкан. Ама че работа, за втори път идвам в Единбург, а нямам време да разгледам главната му забележителност…

— И какво сте подготвили този път? — попитах аз.

Някаква мисъл се мяркаше в крайчеца на съзнанието ми, дращеше като Шрьодингеровия Котак. Нещо много важно…

— Колкото и да е смешно, аз съм приготвил още един артефакт на Мерлин — каза Едгар. Той вече се беше съвзел от моя неджентълменски удар. — Така наречения Сън на Мерлин.

— Е, да, той е бил малко еднообразен с названията — кимнах аз. — Сън ли?

— Това е просто сън. — Едгар разпери ръце. — Арина много се изтормози заради прекаления брой жертви миналия път. Сега всичко ще мине… културно.

— А ето го и първото пламъче на културата — казах аз, загледан в пушещото отпред такси. Шофьорът очевидно беше заспал на влизане в завоя, колата беше се качила на тротоара и се беше забила в старинната сграда. Най-ужасното бе не димът под капака на двигателя, нито неподвижните тела вътре в купето. Тротоарите бяха пълни със застинали тела на граждани и туристи — и младо момиче, което, изглежда, бе паднало, и първо е било отхвърлено към стената от решетката на радиатора, а след това е било притиснато от старомодната черна кутия на таксито. Девойката навярно умираше. Можеше да е доволна единствено от това, че умира в съня си.

Това не беше хуманният Морфей, на който обучават в Нощния патрул, който дарява на хората само няколко секунди преди безпаметното заспиване. Сънят на Мерлин действаше моментално. Локализацията му беше учудващо равномерна, аз виждах границата, при която свършваше действието на артефакта. Двама възрастни, които вървяха отпред, паднаха, потъвайки в сън. А изостаналото с няколко крачки момченце на седем-осем години не беше заспало и сега с плач се опитваше да разбуди неподвижните си родители. Не се очертаваше да получи помощ — хората, които не бяха попаднали в зоната на съня, хукнаха да бягат със завидна пъргавина. Това беше разбираемо, защото отстрани всичко изглеждаше като действие на някакъв свръхтоксичен газ. И все пак видът на ревящото мъниче, което се опитваше да вдигне спящите си родители зад тичащата тълпа беше почти толкова трагичен, както и гледката на убитата при сблъсъка девойка.

Едгар проследи с безизразен поглед димящото такси, което подминавахме. Изглежда, това бе добър момент за бягство… ако аз все пак се канех да бягам.

— Напомня ли ти нещо? — попитах аз.

— Случайните жертви са неизбежни — изрече Едгар пресипнало. Гласът му беше спаднал. — Аз знаех на какво съм се решил.

— Жалко, че те не го знаеха — казах аз. И погледнах Едгар през Сумрака.

Лошо, много лошо. Той целият беше накичен с амулети, опасан бе с десетки магии, на върховете на пръстите му трепереха готови да се изстрелят заклинания. Целият сияеше от очакващата приложението си Сила. Точно по същия начин изглеждаха Арина и Генадий. Дори вампирът не се беше отказал да си сложи магически дрънкулки.

Нямаше да се справя със силови методи.

В пълна тишина, придвижвайки се покрай обсипани с тела тротоари и неподвижни коли (изброих три горящи), ние се доближихме до „Подземията“. Слязохме от колата.

Отвъд дерето, на Принцес стрийт, също всичко беше застинало, но отнякъде вече долиташе воят на сирени. Хората винаги преодоляват паниката. Дори когато не знаят с какво са се сблъскали.

— Да вървим. — Едгар лекичко ме побутна в гръб.

Заслизахме надолу. За миг се извърнах, загледан в каменната корона на замъка над покривите на къщите.

Ами да. Разбира се. Трябваше само да се помисли и да се сглоби пъзелът. Мерлин е бил учудващо великодушен, когато е съчинявал стиховете си…

— Какво се мотаеш! — подвикна ми Едгар. Той вече беше кълбо от нерви — и в това нямаше нищо чудно. Очакваше срещата с онази, която обичаше.

Подминахме неподвижните тела. Сред тях имаше и хора, и Различни, Сънят на Мерлин не правеше разлика между тях. Забелязах неколцина спящи Инквизитори, зад бутафорните стени всичко просто сияеше от аури. Те чакаха — и засадата беше подготвена както трябва.

Само дето никой не беше наясно каква е цялата мощ на приложения артефакт.

— А за бариерата на трети слой не сте забравили, нали?

— Не — отговори Арина.

Забелязах, че докато вървяхме, ту Едгар, ту Арина оставяха на пода и по стените на „Подземията“ заредени с магия предмети, наглед съвсем невинни: късчета хартия, дъвки, парченца канап. На едно място Едгар бързо нарисува на стената няколко странни символа с червено тебеширче, което стана на прах в мига, в който довърши последната завъртулка. На друго Арина с усмивка разпиля по земята кутийка кибрит. „Последният патрул“ явно се опасяваше от евентуално преследване.

Накрая влязохме в залата с гилотината, кой знае защо избрана от „Последния патрул“ за точка на влизане в Сумрака. Сигурно тъкмо тук се беше концентрирала Силата, в центъра на фунията.

И тук, покрай двама спящи магове от първо равнище, се намери един човек, който будуваше.

Млад, набит, нисък, с очила и интелигентно лице, с дънки и пъстра риза, той изглеждаше много кротък. В ъгъла на стаята забелязах спящо момиченце на около десет години с грижливо сложена под главата ученическа чанта. Те какво, да не би да са решили да отворят прохода с кръвта на дете?

— Дъщеричката ми заспа — разпръсна заблудата ми човекът. — Твърде интересно устройство, признавам… — Той извади от джоба си малка сфера от преплетени на решетка груби метални лентички. — Лостчето се измести и вече не може да се върне назад.

— Така и трябва — каза Едгар. — Ще се върне обратно след повече от седемдесет години. Така че за теб устройството е без полза, ще го оставиш тук. Дръж!

Той хвърли на мъжа пачка банкноти. Човекът я хвана във въздуха, прокара небрежно пръст по ръба на банкнотите. Забелязах, че държи ръката си зад гърба. Леле-мале…

— Всичко е точно — кимна мъжът. — Обаче мен донякъде ме притесняват мащабите на случващото се… и устройствата, които използвате. Струва ми се, че сделката ни е била сключена при преднамерено неравни условия.

— Нали казах, че ще стане така — обърна се Едгар към Арина. Отново се обърна към мъжа: — Какво искаш? Още пари ли?

Мъжът поклати глава.

— Вземай парите и детето и си тръгвай — каза Арина. — Това те съветвам.

Мъжът облиза устни. После разкопча ризата си.

Оказа се, че изобщо не е дебел. Торсът му беше окован в нещо като ортопедичен корсет. Само дето от ортопедичните корсети не стърчат проводници.

— Килограм пластичен взрив. На принципа на бутона на мъртвеца е — каза мъжът, вдигайки лявата си ръка. — Ще взема тази сфера, всички странни дрънкулки, които намерих у тези момчета — той подритна един от лежащите Различни — и всичко, което носите в джобовете си. Разбрано?

— Какво има за неразбиране — каза Едгар. — Още в началото казвах, че точно така ще стане. Правилно съм се спрял на тебе.

Изведнъж забелязах, че Генадий вече не е сред нас.

— И това ме отървава от ред морални проблеми — каза Едгар и се извърна.

Поясът с експлозива изведнъж се пръсна на парчета. Не беше взрив, а нещо като замахване на невидима ноктеста ръка, движеща се с неестествена скорост… например — от Сумрака. Мъжът с недоумение разтвори лявата си длан — от нея изпадна малък бутон с нелепа опашчица от откъснат проводник. Не беше лъгал, значи…

В следващия момент мъжът се разкрещя и аз също предпочетох да се извърна.

— Рядко гнусен тип — каза Едгар. — Той наистина ни заплашваше, макар че момиченцето му е родна дъщеря. За сметка на това получихме нужната ни кръв, без убийства на невинни хора, които толкова наскърбяват Арина.

— Ти изобщо не си по-добър от него — казах му.

— Аз и не претендирам. — Едгар сви рамене. — Да тръгваме. Не ни е за пръв път да ходим заедно в Сумрака, нали?

Той дори ме хвана за ръка. Аз не протестирах. Намерих на пода сянката си — и стъпих в нея. През напора на ледения вятър, в пронизаното от студ, зажадняло пространство на Сумрака…

Първи слой.

Без да се мотаем — напред. Втори слой. Пространството наоколо кипеше — дали раздразнено от живата кръв, дали от пробитото някога от Мерлин мироздание.

Едгар и Арина продължаваха да са до мен. Концентрирани, напрегнати. А след миг се появи и Генадий, облизващ окървавените си устни. На втория слой беше станал направо неузнаваем — от такава чудовищна злоба и безумие беше обезобразено лицето на Саушкин-старши.

Трети слой. Тук продължаваха да бушуват отзвуците на водовъртежа на Силата, доскоро преграждащ пътя надолу. Едгар се заозърта и изрече:

— Някой върви след нас… знакът сработи.

— Успешно ли? — От устата на Арина изхвърча облаче пара.

— Не знам. Да вървим надолу!

Четвъртият слой ни посрещна с розово небе и цветен пясък. Издърпах ръката си от хватката на Едгар и казах:

— Бяхме се разбрали! Няма да се бия с голема!

— Никой не те и кара — ухили се Едгар. — Не се бой, ще постоиш отстрани.

Именно тук се канех да завържа спор. Да протакам, да избягам, та дори, ако ми се удаде, да остана, като изпратя „Последния патрул“ на безсмислена схватка с чудовището.

Но мен сякаш нещо ме тласкаше. Сякаш ме беше обзела същата мания, която беше обсебила Арина, Едгар и Генадий. Длъжен бях да се спусна на пети слой… длъжен бях!

Дори приспивайки тяхната бдителност…

— Добре, но не смятам да си залагам главата за вас! — изкрещях аз и под бдителния поглед на Едгар стъпих на пети слой.

Те изникнаха до мен почти моментално. Да, здравата се бяха напомпали. Само Генадий леко изостана, изглежда, не беше успял да премине от първия опит.

Тук все пак беше далеч по-приятно от горните слоеве на Сумрака! Прохладно, студеничко, но вече без изсмукващия живота леден вятър. Освен това цветовете бяха почти естествени…

Огледах се, търсейки с поглед голема. И го открих на около двеста метра от нас — от високата трева стърчаха две змийски глави, които се въртяха като перископите на подводници. И ето че големът ни откри. Главите трепнаха, източиха се по-нагоре. Разнесе се съскане, което щеше да е доста подобно на змийското, ако не идваше от такова далечно разстояние…

След миг змията вече се плъзгаше към нас, като някак успяваше да държи над тревата и двете си глави.

— Глава и опашка — замислено каза Арина. — Не знам, не знам… Едгар, пусни му Конг.

Разбрах какво има предвид, когато Едгар извади от джоба си малка статуетка от нефрит — маймуна с дълги ръце и къси остри рогца, стърчащи от челото. Инквизиторът подиша срещу фигурката, после внимателно отвинти главата й — вътре фигурката се оказа куха — и внимателно пусна отворения флакон в тревата. Едва успяхме да се отдръпнем, когато изпуснатият от съдинката зелен дим започна да се превръща в чудовище.

Кинг Конг изобщо не приличаше на дева, който беше преследвал Алишер в Самарканд. Общо взето и на ръст не можеше да се мери с него, беше най-много три метра висок. Но озъбената паст, мускулестите лапи с остри нокти, твърдата козина с тъмнозелен цвят и горящите от тъпа злоба оранжеви очи впечатляваха много повече от сантименталния исполин от филма.

Освен това Кинг Конг сигурно не е смърдял толкова отвратително и остро. Как е възможно един голем да смърди така, нали не е от плът и кръв, дори не е и от глина, а от концентрирана Сила, натикана за неопределено време в магически съд? Не знам. Може това да е случаен страничен ефект, а може и да е шегичка на създателя на дева.

— Върви и убий това! — изкрещя Едгар, сочейки змията. Конг изрева и с огромни скокове се втурна да пресрещне змията. Тя не се уплаши ни най-малко, дори живна при вида на достоен съперник и се заплъзга насреща му. Земята потреперваше под краката ни, гръмовният рев на маймуната и оглушителното съскане на змията се сливаха в единен разтърсващ грохот.

Време е! Докато са омагьосани от очакването на схватката.

Извърнах се — и се вкамених. Зад гърба ми стоеше нисък брадат старец с бели дрехи. Той ту изглеждаше съвсем реален — можех да преброя всяко косъмче в побелялата му брада, да се взра в умореното му, набраздено от бръчки лице — ту се превръщаше в размазана бледа сянка, през която прозираха тревата и небето.

Старецът бавно посочи надолу под нозете си. Повтори жеста.

Той искаше от мен да се потопя в шести слой?

Посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.

И започна да се разтапя във въздуха.

Нямаше време за колебания. Всеки миг някой от „Последния патрул“ можеше да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.

Силата е в мен! Ще мога да се потопя на шести слой.

Сянката ми е в мен! Винаги я виждам.

Трябва да направя това, нали така? Значи ще го направя!

Блъсна ме леден вятър.

Вече прекрачвайки бариерата, дочух гласа на Арина:

— След нас наисти…

Гласът утихна, скри се зад границата, отделяща шести слой. Зад границата, пазеща света на отишлите си Различни.

— Благодаря ти, че дойде — каза старецът. И се усмихна.

Преди да отговоря, се огледах наоколо.

Ден. Слънце и бели пухкави облачета в синьото небе. Зелена трева на поляната. Чуруликане на птиците, накацали сред клоните.

Пред мен стоеше древен побелял старец. Дрехите му май никога не са били бели — грубото сивкаво домашнотъкано платно изглеждаше снежнобяло само на пръв поглед. Освен това той беше бос… само дето в това нямаше никаква пасторална умиляваща топлота, никаква близост до природата. Човекът беше бос просто защото не смяташе за нужно да си губи времето за направата на обувки.

— Приветствам те, Велики — казах аз, свеждайки глава. — За мен е чест… да видя Великия Мерлин.

Старецът ме гледаше с любопитство право в лицето. Сякаш ме виждаше не за пръв път, но едва сега беше получил възможността да ме разгледа както трябва.

— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл маго?

— Някои неща — свих рамене аз. — Знам за кораба с дечицата.

— И въпреки това е „чест“ за теб?

— Струва ми се, че вече си платил за много неща. Освен това за милиони хора си мъдрият защитник на доброто и справедливостта. Това също е нещо.

— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легендите… винаги преувеличават. И лошото, и доброто…

— Но ги е имало.

— Да — потвърди той. — Защо мислиш, че съм си платил? Нима не ти харесва раят, който очаква Различните след смъртта?

Вместо отговор, се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я захапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Присвих очи и погледнах слънцето. То сияеше в небето, но светлината му не беше заслепяваща. Плеснах с ръце — звукът беше съвсем леко приглушен. Вдишах с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак в него не достигаше нещо. Оставаше някаква лека застоялост, като в изоставения апартамент на Саушкин…

— Всичко тук е малко неистинско — казах аз. — Не му достига живот.

— Браво на теб. — Мерлин кимна. — Мнозина не забелязват това веднага. Мнозина живеят тук с години, векове… преди да разберат, че са били излъгани.

— Не се ли свиква? — попитах аз.

Мерлин се усмихна.

— Не. С това не се свиква.

— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попита някой зад гърба ми. Аз се обърнах.

На пет крачки от мен стоеше Тигърчето.

Те бяха много на брой. Твърде много бяха онези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Доникова — те стояха един до друг, държаха се за ръце, но на лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя криеше очите си. Мурат от Самаркандския патрул ми махна смутено с ръка. Тъмният, когото убих навремето, хвърляйки го от кулата в Останкино, ме гледаше без злоба и раздразнение.

Те бяха много, много на брой. Дърветата ми пречеха да видя колко са. Но ако не беше гората, щяха да са се наредили до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.

— Помня, Тигърче — казах аз.

Повече не изпитвах нито страх, нито озлобление. Само тъга — тиха и уморена.

— Наглед те са като истински — каза Тигърчето и се усмихна. — Само дето изобщо не могат да те зарадват…

— Ти изглеждаш добре — измънках аз, само за да кажа нещо.

Тигърчето огледа замислено наметалото си от тигрова кожа и кимна:

— Постарах се. Заради срещата.

— Здравей, Игор! — казах аз. — Здравей, Алиса!

Те кимнаха. После Алиса каза:

— Обаче браво на теб. Силен си. Само не си вирвай носа, Светъл маго! Та на теб ти помагаше самият Мерлин.

Погледнах към стареца.

— Понякога — каза деликатно той. — Е… при оная ваша чудата кула. И още когато се биеше с върколака в гората… И съвсем мъничко…

Вече не го слушах. Озъртах се, за да видя онзи, чиито думи бяха най-важни за мен.

Костя избута Различния, зад чийто гръб бе застанал, и излезе насреща ми. Като че ли изглеждаше най-добре и в същото бреме най-нелепо от всички присъстващи — носеше остатъци от космически скафандър, който някога е бил бял, а сега беше почернял и прогорен на няколко места.

— Здрасти, съседе — каза той.

— Здрасти, Костя — отговорих аз. — Аз… аз отдавна исках да ти кажа. Прости ми.

Той се смръщи:

— Хайде зарежи тия твои светли обноски… какво има да ти прощавам… Бихме се честно, ти победи честно. Всичко е наред. Аз трябваше да се досетя, че слагаш Щита не от страх…

— Все едно — казах аз. — Знаеш ли, мразя работата си. Превърнах се във винтче, в част от машина, която не знае що е милост!

— Че то има ли друга оправия с нас? — Костя изведнъж се усмихна. — Престани… Ти… такова… прости на баща ми. Ако можеш. Той не беше такъв.

Кимнах:

— Ще се постарая. Ще се опитам.

— Кажи му, че ние с мама го чакаме — Костя направи кратка пауза и допълни твърдо: — Тук.

— Ще му кажа — обещах аз, търсейки с поглед Полина.

Костя изведнъж пристъпи напред, стисна непохватно ръката ми и се отдръпна.

И в онзи мимолетен миг, докато дланите ни се докосваха, аз усетих как студената му ръка се затопли, кожата му изведнъж стана розова, а в очите му се върна блясъкът. Костя стоеше, олюлявайки се, и гледаше дланта си.

А моята изгаряше от вледеняващ студ…

Строят на Различните трепна. Те бавно, неволно тръгнаха към мен. В очите им се четеше глад и завист — в очите на всички, дори на Тигърчето, дори на Игор, дори на Мурат…

— Спрете! — изкрещя Мерлин. С един скок застана между мен и отишлите си Различни, вдигайки високо нагоре ръце. Забелязах, че грижливо ме заобикаля, за да не ме докосне. — Стойте, безумци! Минутите живот… това не е същото, което искаме, не е това, което чакахме!

Те спряха. Смутено започнаха да се споглеждат и отстъпиха назад. В очите им обаче, както и преди, гореше гладен пламък.

— Върви си, Антоне — каза Мерлин. — Ти разбра всичко и знаеш какво трябва да се направи. Върви!

— Няма как да мина, там е „Последният патрул“ — казах аз. — Освен ако твоят голем не ги спре…

Мерлин погледна някъде през мен и каза с въздишка:

— Големът е мъртъв. И двата голема са мъртви. Жалко… понякога излизах до пети слой да си поиграя със змията. Но тя също тъгуваше.

— Можете ли да ме изпратите? — попитах аз.

Мерлин поклати глава:

— Малцина от нас са способни да излязат дори до пети слой. Първия могат да го достигнат само единици, при това там сме безпомощни.

— Но аз няма да мога да мина покрай тях — казах аз. — А напряко… на седмия слой също няма да мога да отида.

Ние се усмихнахме един на друг.

— Ще ти помогнат — каза Мерлин. — Само направи всичко правилно, моля те.

Кимнах.

Не знаех дали ще се получи. Можех само да положа всички усилия.

А в следващия миг въздухът до мен завибрира, сякаш нещо, кипящо от преливаща Сила, пробиваше Сумрака. Какви слоеве… какви разстояния… какво означаваше това пред лицето на тази звънтяща от осъзнаването си Сила?

Надюшка стъпи на тревата. Размаха ръце, не успя да запази равновесие и седна на дупето си, загледана в мен.

— Ставай — казах строго аз. — Там е влажно.

Надя скочи, отупвайки кадифеното си гащеризонче, и изстреля на един дъх:

— Първо, мама ме научи да влизам в сянката! Второ, там маймуната и змията се биха и се победиха една друга! Трето, двама чичковци и една леличка гледат змията и говорят много лоши думи! Четвърто, мама ми нареди веднага да те заведа вкъщи да вечеряме!

Тя се запъна, откривайки, че е заобиколена от цяла тълпа. Смути се, сведе очи и измърмори с глас на възпитано момиченце

— Здравейте…

— Здравей. — Мерлин приседна пред нея. — Ти си Надежда, нали?

— Да — каза гордо Надя.

— Радвам се, че те видях — каза Мерлин. — Заведи татко си у вас. Само че не веднага вкъщи, а първо назад, при хората. А после у дома.

— Назад, това е напред? — уточни Надя.

— Така е.

— Приличаш на магьосника от анимационното филмче — каза подозрително дъщеря ми. За всеки случай отстъпи назад към мен и ме хвана за ръка, което явно й придаде увереност.

— Че аз си бях магьосник — призна си Мерлин.

— Добър или лош?

— Различен. — Той тъжно се усмихна. — Тръгвай, Надежда.

Поглеждайки Мерлин с известен страх, Надя ме попита:

— Тръгваме ли, тате?

— Тръгваме — казах аз.

Извърнах се, кимнах на Различните, които ни гледаха мълчаливо. С тъга и очакване. Първа, прощавайки се, вдигна ръка Тигърчето. После Алиса. А сетне вече всички махаха към нас… сбогувайки се завинаги.

И тогава моята дъщеря, току-що инициираната Абсолютна вълшебница, направи крачка напред, а аз я последвах. Държах я за ръка, за да не се изгубя сред бушуващия вихър на Силата, която бе завършила своя кръг и се връщаше в нашия свят.

Защото Сумракът, разбира се, е безкраен, също както е безкраен всеки пръстен.

Защото топлината на човешката обич и студът на човешката омраза, стремителният бяг на зверовете и полетът на птиците, потреперването на крилете на пеперудата и растежът на покълващото през пръстта зърно не си отиват безследно. Защото всемирният поток на живата Сила, от който жадно откъсват своите мизерни трошици паразитите като синия мъх и Различните, не изчезва безследно — а се връща в очакващия възраждането му свят.

Защото всички ние живеем на седмия слой на Сумрака.