Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний Дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Издание:

Автор: Сергей Лукяненко

Заглавие: Последен патрул

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Руски

Издание: (не е указанo)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Националност: Руска

Редактор: Милена Иванова; Лора Шумкова

Художник: Бисер Тодоров

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-477-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1340

История

  1. — Добавяне

На съпругата ми Соня и на сина ми Тьома с любов.

Авторът

Този текст е допустим за силите на Светлината.

Нощен патрул

Този текст е допустим за силите на Мрака.

Дневен патрул

Част първа
Общо дело

Пролог

Лера гледаше Виктор и се усмихваше. Във всеки мъж, дори най-възрастния, живее едно хлапе. Виктор беше на двайсет и пет и, разбира се, беше голям мъж. Валерия беше готова да отстоява това с цялата си убеденост на влюбена деветнайсетгодишна жена.

— Подземия — каза тя в ухото на Виктор. — Подземия и дракони. Ууу!

Виктор изсумтя. Стояха в стая, която щеше да е мръсна, ако не беше толкова тъмна. Наоколо се бутаха възбудени деца и смутено усмихващи се възрастни. На изрисуваната с мистични символи сцена се кълчеше младеж с бяло от грима лице и с развяващо се черно наметало. Отдолу го осветяваха няколко тъмночервени лампи.

— Сега ще се срещнете с ужаса! — крещеше провлечено младежът. — А! Ааа! И мен самият ме е страх от това, което ще видите!

Произношението му беше така ясно и с толкова чиста артикулация, каквато имат само студентите от театралните училища. Дори Лера, която знаеше лошо английски, разбираше всяка дума.

— Хареса ми подземието в Будапеща — прошепна й Виктор. — Там има истински стари подземия… Много интересно.

— А тук има само голяма стая на страха.

Виктор кимна виновно и каза:

— Затова пък е прохладно.

Септември в Единбург се оказа горещ. Витя и Лера прекараха сутринта в кралския замък, центъра на поклонение на туристите. Похапнаха и изпиха по пинта[1] бира в един от многобройните пъбове. И се скриха тук от обедното слънце…

— Още ли не сте размислили? — завика артистът с черното наметало.

Зад гърба на Лера се чу тих плач. Тя се обърна и с учудване установи, че идва от едно вече голямо, шестнайсетгодишно момиче, застанало до майка си и малкия си брат. Някъде от тъмнината изскочиха служители и бързо изведоха цялото семейство.

— Ето това е обратната страна на европейското благополучие — изрече с наставнически тон Витя. — Нима в Русия голямо момиче ще се уплаши от някаква стая на страха? Прекалено спокойният живот ги кара да се страхуват от всякакви глупости…

Лера се намръщи. Бащата на Виктор беше политик. Не особено голяма клечка, но много патриотичен, който винаги и навсякъде доказваше непълноценността на западната цивилизация. Впрочем това не му беше попречило да изпрати сина си да учи в Единбургския университет.

И Виктор, който прекарваше девет месеца годишно извън родината, упорито повтаряше бащината си риторика. Такъв патриот като него в Русия трудно можеше да се намери. Това понякога развеселяваше Лера, а понякога и малко я ядосваше.

За щастие встъпителната част свърши и започна бавното придвижване из „Подземията на Шотландия“. Под моста, близо до железопътната гара, някакви унили бетонни помещения бяха преградени от предприемчиви хора на по-малки клетки. Вътре бяха завинтили слаби крушки и бяха провесили навсякъде парцали и синтетична паяжина. На стените бяха окачени портретите на маниаци и убийци, безчинствали из Единбург през дългата му история. И започнали да развличат децата.

— Това е испански ботуш! — съобщи с протяжен глас девойка с парцаливи дрехи, техният гид в поредната стая. — Страшно оръжие за изтезаване!

Децата пищяха от възторг. Възрастните се споглеждаха сконфузено, сякаш ги бяха хванали да пускат сапунени мехури или да си играят на кукли. За да избегнат скуката, Лера и Виктор се спряха по-назад и се зацелуваха на фона на бърборенето на екскурзоводите. Те бяха заедно вече половин година и ги преследваше необичайното усещане, че този роман ще се превърне в нещо особено за тях.

— Сега ще преминем през огледалния лабиринт! — съобщи екскурзоводът.

Колкото и да беше странно, това се оказа наистина интересно. Лера винаги бе смятала, че описанията на огледалните лабиринти, в които можеш да се заблудиш и с всички сили да налетиш на стъкло, са преувеличени. Та как може да не видиш къде е огледалото и къде — коридорът?

Оказа се, че може. Оказа се дори, че е много лесно. Те със смях се блъскаха в студените огледални стени, размахваха ръце, блуждаеха сред вдигащия врява човешки хоровод, внезапно превърнал се в тълпа. В един момент Виктор размаха ръка, викайки някого, а когато все пак излязоха от лабиринта (вратата също беше маскирана коварно като огледало), продължи да се озърта.

— Кого търсиш? — попита Лера.

— А, никой — усмихна се Виктор. — Няма значение.

После имаше още няколко зали с мрачни атрибути от средновековните затвори, последвани от „Кървавата река“. Притихналите деца се накачиха в дългата метална лодка и тя бавно се плъзна по тъмната вода „в замъка на вампирите“. В тъмнината се разнасяха зловещи подхилвания и заплашителни гласове. Над главите им плющяха невидими криле, бълбукаше вода. Впечатлението се разваляше само от това, че лодката преплува най-много пет метра — по-нататък илюзията за движение се създаваше от духащите в лицето вентилатори.

И все пак на Лера й стана страшно. Срамуваше се от това, но все пак я беше страх. Седяха на последната пейка, до тях нямаше никой, отпред стенеха и се кикотеха правещите се на вампири актьори, а отзад…

Отзад беше пусто.

Но на нея упорито й се струваше, че там има някой.

— Витя, страх ме е — промълви Лера и го хвана за ръката.

— Глупаче… — прошепна Виктор в ухото й. — Само да не заплачеш, става ли?

— Става — съгласи се Лера.

— Ха, ха, ха! Злите вампири са наоколо! — изрече Виктор, подражавайки на интонацията на актьорите. — Усещам, как се промъкват към мен!

Лера затвори очи и се вкопчи в дланта му още по-силно. Хлапета! Всички остават хлапета, докато им се прошарят косите! Защо трябва да я плаши така?

— Ох! — възкликна Виктор доста убедително. И добави: — Някой… някой ме е захапал за шията…

— Глупак! — подхвърли Лера, без да вдига клепачите си.

— Лерка, някой пие от кръвта ми… — произнесе Виктор тъжно и обречено. — А мен дори не ме е страх… Като насън е…

От вентилаторите духаше студен вятър, водата зад борда бълбукаше, извиваха се диви гласове. Дори замириса на нещо, подобно на кръв. Виктор отпусна безсилно ръката си. Лера с озлобление го ощипа болезнено за дланта, но той дори не потрепна.

— Не ме е страх, тъпако! — почти на висок глас възкликна тя.

Виктор не отговори нищо, а се свлече отпуснато към нея. Вече не я беше толкова страх.

— Аз самата ще ти прегриза гърлото! — заплаши го. Виктор изглежда се смути. Мълчеше. Неочаквано за себе си, Лера добави: — И ще ти изпия цялата кръв. Ясно ли е? Веднага… след сватбата.

Тя за пръв път произнасяше тази дума във връзка с техните отношения. И застина, очаквайки реакцията на Виктор. Не можеше неженен мъж да не реагира на думата „сватба“! Или ще се изплаши, или ще се зарадва.

Виктор, изглежда, дремеше на рамото й.

— Изплаших ли те? — попита Лера. Разсмя се нервно и отвори очи. Но всичко наоколо беше тъмно, макар виещите гласове вече да бяха притихнали. — Добре… няма да те хапя. И сватба не ни трябва!

Виктор мълчеше.

Механизмът заскърца и желязната лодка преплува още пет метра по тясната бетонна канавка. Запали се слабо осветление. Гълчащите дечурлига изскочиха на брега. Момиченце на три-четири годинки, хванало се с едната ръка за майка си и пъхнало палеца на другата в устата си, все извърташе глава, без да откъсва поглед от Лера. Какво я беше заинтересувало толкова? Девойката, говореща на непознат език? Не, не може да е това, нали все пак са в Европа…

Лера въздъхна и погледна към Виктор.

Той наистина спеше! Очите му бяха затворени, върху устните му беше застинала усмивка.

— Ти какво? — Лера леко го побутна и той започна бавно да се свлича, с глава право към железния борд. Лера запищя, успя да хване Виктор (какво става, но каква е тази работа, защо е толкова отпуснат, безволев?) и да го сложи да легне на дървената пейка. В отговор на вика й се появи друг служител — черно наметало, гумени зъби, омацани в черно и червено бузи — и скочи ловко в лодката.

— Случило ли се е нещо с вашия приятел, мис? — Момчето беше съвсем младо, навярно връстник на Лера.

— Да… не… не знам! — Тя погледна служителя в очите, но и самият той беше объркан. — Помогнете ми, де! Трябва да го изнесем от лодката!

— Може би сърцето? — Младежът се наведе, опита се да подхване Виктор за раменете и отдръпна ръце, сякаш бе докоснал нещо горещо. — Какво е това? Що за глупави шеги? Светлина! Трябва ми светлина!

Той все тръскаше и тръскаше дланите си, от които излитаха лепкави тъмни капки. А Лера гледаше вцепенена неподвижното тяло на Виктор. Блесна светлина — ярка и бяла, която изгори сенките и превърна страшничката атракция в декорация на скучен фарс.

Впрочем фарсът свърши заедно с атракцията. На шията на Виктор зееха две открити рани с разкъсани краища. От раните се процеждаше слаба струйка кръв, подобно на последните капки кетчуп от преобърната бутилка. Редките капки, изскачащи на тласъци, изглеждаха още по-страшни заради дълбочината на раните. Точно над артерията… сякаш две остриета… или два зъба…

И тогава Лера закрещя. Тънко и страшно, затворила очи, размахвайки ръце във въздуха пред себе си, сякаш е малко момиченце, чието любимо коте е било размазано от самосвал пред очите му.

В края на краищата, във всяка жена, дори и най-възрастната, живее едно малко изплашено момиченце.

Бележки

[1] 1 пинта = 0,56 литра. — Бел.прев.