Стивън Бруст
Дзур (9)

8.
Запарен гъши корен

При запарката по-малко е повече и това важи повече за гъшия корен, отколкото може би, за каквото и да е друго. Разбира се, не е толкова лесно, особено след като никога не можеш да намериш два стръка с една и съща дебелина, да не говорим за дължина, което означава, че запарването им до съвършенство изисква, по свой начин, толкова усет, колкото е нужен при запичането на скара.

Вкусът на този корен е деликатен по същество и, честно казано, изобщо не е интересен. Но е чудесен за поемане на масло или за онези сосове от сирене, които са толкова популярни в определени видове източняшка кухня. Но прекаляването с каквото и да било може да го превърне в каша.

В „При Валабар“ не му слагат сиренов сос; само лимоново масло и сол. И не е нужно да се обяснява, че не го преваряват. А самата му простота го прави идеален спътник за рибата.

Цялата работа с намирането на подходящия зеленчук или гарнитура, която да придружи всеки от главните елементи на обяда, сама по себе си е изкуство и заслужава повече обсъждане, отколкото съм компетентен да предложа; това е още една област, където способностите ми като консуматор надвишават способностите ми като готвач.

Телнан извличаше удоволствие от този съвършен контраст, без да го осъзнава, което ми даваше възможност да се чувствам по-горен от него. Човек никога не трябва да пропуска възможността да се чувства по-горен от един дзур.

Не си говорихме известно време, докато, всеки по свой начин, се наслаждаваше на майсторството на „Валабар и синове“.

 

 

Свалих амулета и го пъхнах в кутийката му. След като я затворих, продължих да се взирам в лицето на Деймар и да търся… добре де, не съм много сигурен какво търсех. Това, което видях, бе тънка бразда на челото му, а после той затвори очи — не ги стисна, а ги затвори, както човек затваря очи, когато не иска да се разсейва от онова, което е пред него. Това, че докосвах дръжката на Лейди Тилдра, помогна, въпреки че не помня да съм взимал подобно решение.

Деймар се спусна на пода.

Забелязах капчици пот на челото му и се опитах да реша дали това трябва да ме притеснява. Да, реших. Май трябваше да ме притеснява.

Чух гласа му в главата си да казва: „Сложи си го пак“.

Отворих кутийката, извадих амулета и го надянах на врата си.

Деймар отвори очи, издиша дълго и бавно и каза:

— Ух.

— Не беше толкова лесно, колкото си мислеше, така ли?

— Костваше ми известно усилие. — Той се намръщи. — Имам главоболие.

— Имаш право на главоболие. Тук има легло. Искаш ли да полегнеш малко?

— Не мога да мръдна — отвърна той и се изтегна на пода.

Седях на леглото, зяпнал просналия се господар на Ястреба, и се мъчех да измисля какво да кажа. Той реши проблема с думите:

— Казва се Критнак.

— Махна ли умствената сонда?

— Едва-едва.

— Критнак — повторих.

— Да.

— Трябва да е много силна.

— Да.

Отвори очи, затвори ги и се надигна със стон.

— И наистина те мрази.

— Значи все пак е лично.

— О, да.

— Хмм. Някаква идея защо?

— Да. Унищожил си душата на сестра й.

— Какво съм направил?

— Убил си сестра й. Моргантски.

Зяпнах го.

„Лойош, случайно да ходя насън?“

„Мне“.

„А да убивам насън?“

„Не, доколкото знам“.

— Ъъ, Деймар, хвана ли някакви подробности за това?

— Тя не знае как е станало.

— Но мисли, че аз съм го направил?

— О, да.

— Защо?

— Ами, сестра й те е преследвала точно преди да умре.

Помъчих се да вкарам в ред всички въпроси в главата ми, но бяха твърде много. Без особена причина започнах с:

— Защо сестра й ме е преследвала?

Той се намръщи.

— Не съм сигурен. Май не е било лично…

— Бизнес?

— Предполагам. Но не улових детайли.

— Успя ли да разбереш дали тя се е опитвала да ме убие?

— Коя?

Зяпнах го.

— В смисъл, Критнак ли имаш предвид, или сестра й? — обясни той.

— Сестра й.

— Съжалявам, не можах да разбера. През ума не става така. Мога само да уловя това, което тя…

— Добре. Чудя се…

— Мм?

— Ами, вчера една се опита да ме нападне. Появи се отникъде. Убих я, но не беше моргантски.

— Не допускам, че можеш да сбъркаш за нещо такова, нали?

— Имаш предвид да сбъркам дали е моргантски?

— Да.

— Ъъ, едва ли.

Той погледна дръжката на Лейди Тилдра и попита:

— Значи не си използвал, мм, това?

— Всъщност използвах я. Но тя — в смисъл оръжието — изобщо не се доближи на повече от петдесет стъпки от магьосницата.

— И?

Тонове информация се съдържаха в това „И?“. И повечето от нея съдържаше неща, които не исках да знам.

— Искаш да кажеш, че Лейди Тилдра би могла да е унищожила душата й от разстояние?

— Определено, стига да е съществувало подходящото съчетание на обстоятелства.

— Дори и да не съм й казал да го прави?

— Каза ли й да не го прави?

Изгледах го намръщено.

— Добре, какво включва подходящото съчетание на обстоятелства?

— Мм. Хубав въпрос.

— Благодаря. Гордея се с него.

Деймар се намръщи.

— Влад, ядосан ли си?

— Не, обзет съм от радост и любов към цялото човечество, но много упорито се старая да го прикрия.

— Това беше сарказъм, нали?

— Да.

— Добре. Ядосан ли си ми?

Въздъхнах.

— Да, но не би трябвало. Би трябвало просто да съм ядосан изобщо. Ще поработя над това. Междувременно…

Той кимна.

— За да отговоря на въпроса ти по най-добрия възможен начин, трябва да е свързано с точното естество на оръжието и с, ами… допускам, че тази магьосница е хвърлила заклинание по теб.

Усетих отново вкуса на собствения си страх, щом си спомних как стоях в онази уличка, стиснал Лейди Тилдра и вторачен в магьосничката, докато тя…

— Да — отвърнах. — Май хвърли.

— Тогава трябва да е свързано с естеството на заклинанието. Ако е било от тези, които отварят канал през етериума, и не е съществувало нищо, което да предотврати реверсивния инфлукс, то би било възмож…

— Деймар, разбираш ли, че изобщо не схващам какво каза току-що?

Той примига.

— Да, не би могъл всъщност.

— Коя е по-кратката версия?

— Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно оръжието ти е могло да отнеме душата й заради заклинанието, което е хвърлила по теб.

— Добре. — Преглътнах. — Това е чудесно.

Деймар бавно се надигна и отново се зарея, скръстил крака, на около стъпка над пода.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах.

Той кимна.

Вдишах, дълго и бавно.

— Хубаво. Докъде бяхме стигнали?

— Използвал си моргантско оръжие срещу магьосничка.

— Мда, така изглежда.

„Добре де, шефе, можеш да обясниш, че не си го направил нарочно“.

„Сега не е моментът, Лойош“.

„Извинявай“.

— Какво каза преди малко, да я помоля да не…

— Да.

— Как го правя това?

— Съжалявам, не знам. Казвали са ми, че може да се направи, но…

— Добре. Значи тази… как й беше името?

— Критнак.

— Да. Тази Критнак иска да ме убие, защото съм убил сестра й.

— Защото си унищожил душата й.

Потръпнах.

— Добре. И се опита да ме локализира?

— Да. Много трудно беше да се блокира.

— Как го е направила това?

— Чиста психична енергия, главно.

— Мислех, че няма друг толкова добър като теб в това.

— И аз така си мислех.

— Нарани ли чувствата ти?

— Малко.

Въздъхнах.

— Добре. И сега какво?

— Мм?

— Извинявай, казах го повече на себе си. Ъъ, благодаря за цялата помощ.

— Няма нищо.

— Може ли да те черпя едно?

Той поклати глава.

— Мисля да се прибирам вкъщи.

— Къде живееш, между другото?

— Мм? Лойош знае.

— Да, ти му каза. Но той така и не ми го каза.

Деймар се засмя, което не се случва често. После изчезна, оставяйки ме замислен за много неща.

Извадих Лейди Тилдра и огледах изящните линии на тънкото тъмно острие.

— Наистина ли го направи това? — попитах я. Тя не отвърна. Прибрах я в канията. Лойош ме потърка по врата.

Беше унищожила нечия душа.

Не, аз бях унищожил нечия душа. Не ми беше за първи път, но по-рано ми бяха плащали много пари и имах основание да вярвам, че е оправдано, поне според разбиранията на джерег.

Това беше друго.

Какво щеше да каже Коути? Какво щеше да каже Алийра?

Защо ме интересуваше какво щяла да каже Алийра?

„Дай си пауза, шефе“.

„Мм?“

„Отпусни се. Преодолей го“.

„Едва ли ще е толкова лесно“.

„Знам. Все едно, дай си пауза“.

Изглеждаше добър съвет. Изтегнах се на леглото с намерението да си дам пауза, но след около минута не можех да издържа повече, тъй че станах. Бездействието не е от любимите ми неща.

Закрачих напред-назад из стаята, но изобщо не беше достатъчно голяма за ефективно крачене напред-назад.

„Излизаме ли, шефе?“

„Така мисля. Трябва да се поразтъпча“.

Те излязоха през прозореца, а аз — през вратата.

Разхождането навън, докато някои се опитват да ме убият, а главата ми е пълна с какво ли не, вместо само с мисълта как да ги избегна, вероятно изобщо не беше толкова умен избор, но е нещо, което бях правил и преди. Този път поне знаех, че трудно ще ме намерят, а и разполагах с Лойош и Роуца, които прехвърчаха наоколо и ме държаха под око.

Тъй или иначе, справих се някак. Прекарах някой и друг час, тъпчейки безцелно из Южна Адриланка, без някой да се опита да ме убие или изобщо да ми обърне внимание.

В един момент се намерих отново там, където дядо ми бе живял толкова много години, но не спрях. Помислих да си взема нещо за ядене, но осъзнах, че не съм гладен. Опитах се да си спомня кога съм ял за последен път и след като се сетих, реших, че може би е лош знак и че все пак трябва да хапна нещо.

Взех си някаква храна от една сергия и похапнах в движение. Останалото хвърлих в една странична уличка за Лойош и Роуца. Хареса им повече, отколкото на мен. Помня, че някаква старица мина покрай мен, с бял плетен шал на главата и дебели тежки обувки. Няколко хлапета притичаха наблизо. Стари хора и деца. В повечето райони на Адриланка май не се мяркаха от тях. В източняшкия квартал като че ли бяха единствените наоколо.

Вървях покрай дюкяните на тези, които минаваха за богати според мерките на Южна Адриланка, и количките и сергиите на тези, които не минаваха. Спирах тук-там, преструвайки се на заинтригуван от нещо, и тръгвах отново.

Чудех се дали съм единственият индивид в историята, унищожил нечия душа, без дори да го е осъзнал. Щеше да е първият такъв случай, нали? Изведнъж си помислих за Напър, когото бях видял да пада под моргантско оръжие в разгара на битка. Познавах го и дори го харесвах, и не беше заслужил да умре така. Нито тази магьосничка от Лявата ръка, която бях убил и унищожил и на която бях отнел завинаги Портата на смъртта и прераждането.

— Ще платиш за това.

Отне ми малко време, докато осъзная, че гласът е истински, а не в главата ми. Погледът ми се фокусира на непознатия, който ми говореше, и си спомних, че все още съм Сандор.

— Извинете.

— Ще платиш за това.

— За…?

— Това.

Посочи останките от малка синя глинена чашка в ръката ми. Беше се счупила точно на средата и ми течеше малко кръв, точно под безименния пръст.

— Колко? — попитах.

— Шест и осем.

Кимнах и успях да измъкна няколко глобуса, връчих му ги и си тръгнах, без да чакам за рестото.

„Тече ти кръв, шефе“.

„Съвсем малко“.

„Но капе по земята“.

„Тъй ли? О. Вярно“.

Свих си ръката и купих парче евтин плат, за да я увия в него. Мисля, че някой попита какво е станало. Не помня дали отговорих.

След няколко часа се чувствах по-добре. Имаше някаква успокоителна анонимност в това, че бях Сандор, може би защото той не бе унищожил ничия душа. Тъй или иначе, накрая ме осени, че не съм постигнал никакъв напредък по нито едно от нещата, които трябваше да постигна: да разбера какво крои Лявата ръка, да измъкна Коути от тази бъркотия или да измисля как да се опазя от една разярена магьосничка.

Отново изпитах желание просто да нахълтам в къщата на Улицата на чужденците, да почна да сека наляво и надясно с Лейди Тилдра и да видя какво ще стане. Сега като си помисля, представа нямам защо бях толкова потресен от онова, което бях причинил на магьосничката, и в същото време можех да разсъждавам как оставям оръжието си да се развихри върху обитателите на онази къща. Знам, нелогично е, но ви го представям така, както го помня.

Все едно, не нахлух в къщата, разбира се. Просто ми се искаше.

„Готов ли си да се връщаме, шефе?“

„Готов съм да направя нещо конструктивно, стига да мога да измисля какво“.

„Ако не, винаги можеш да идеш да убиеш нещо“.

„Помислих за това. Но знаеш ли, някак си ми се ще да имам идея кого да убия“.

„О, който и да е“.

„Точно в момента не е смешно“.

„Напротив, смешно е“.

„Ще ти покажа какво е смешно“.

„Кога?“

„По-късно“.

„Вече почти се прибрахме. Качваш ли се?“

„Не знам. Защо? Нищо няма за правене там“.

„По-безопасно е, отколкото тук навън“.

„Кога изобщо съм мислил за личната си безопасност?“

„Добре, шефе. Признавам. Това беше смешно“.

„Удовлетворен съм. Я да се върнем и да огледаме отново онази къща. Не е толкова безполезно, колкото всичко друго, което мога да измисля“.

Така че го направихме. Понаблюдавахме няколко часа, през които се отбиха още един-двама куриери да доставят лептата. Ако не друго, поне добих много добра представа колко пари се въртят в тази операция. Много. Определено бяха достатъчно, за да не се колебаят да забършат настрана един неудобен източняк. Тази мисъл някак си бе по-дразнеща от това, че джерег искаха душата ми, или от онази магьосничка, която ме преследваше.

„В никакъв случай не им позволявай да те обиждат, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Покрай безсмисленото обикаляне и безполезното наблюдение вече се чувствах малко по-добре. На връщане към стаята ми спрях и си взех един хубав самун хляб, малко чушки и наденички. За наденичките се бяха наредили доста хора, от което заключих, че трябва да са добри. Жената пред мен, болнаво на вид бабе, ми хвърли поглед през рамо и рече:

— На Джанси търговията все повече му върви. Трябва да се е разчуло.

Кимнах.

— Знам му наденичките от трийсетина години вече.

— Може би не е трябвало да казвате на всичките си приятели — отвърнах.

Тя ме изгледа странно. После попита:

— Защо обикаляте така посред бял ден?

— Разрешават ми да излизам за обед.

— О? Какво работите?

— Поддържам счетоводството на една кланица.

Бабата кимна.

— Не е зле да работи човек за някого.

— Че какво друго да правя? Не ме бива да въртя дюкян или да продавам наденички на улицата.

— Синът ми се кани да купи малко земя. Ще гледа царевица, може да завъди овце и пилци.

Кимнах и попитах:

— И докъде е с каненето?

— А, работливо ми е момчето. Ще се оправи.

— В кланиците ли работи?

— Да. И пестим всичко, двамата.

— Ясно. Желая му успех.

Тя се усмихна, цялото й лице грейна, все едно току-що съм й дал фермата.

— Благодаря ви.

После Джанси я попита какво иска и ми бяха спестени повече неудобства.

Хапвах от хляба, чушките и наденичките, докато вървях. Надениците бяха сухи, но добри, с много пипер, щипеха на устните и върха на езика. И наоколо вървяха хора, които не бяха по-високи от мен. Всъщност бях по-висок от повечето и това по-скоро ми допадаше.

Спомних си за времето, когато гвардията Феникс беше изпълнила всичките тези улици, как беше дошла срещу източняците с техните кухненски ножове, чукове, тояги и по някой ръждясал меч.

Сега нямаше и помен от това. Изчезнал ли беше целият онзи гняв, или все още си беше тук, невидим за мен, но чакащ да изригне отново? Нямах представа. А и не бях сигурен, че ме интересува, освен че Коути я интересуваше и най-вероятно щеше да се замеси, ако се случеше нещо такова.

Не познавах тези хора — хора, които мечтаеха за неща като купуване на земя.

Увих остатъците от наденицата в хартията, в която ми я бяха дали, за да я дам по-късно на джерегите, и се шмугнах в едно кръчме, „При Ференк“. Поръчах си фенарийско прасковено бренди „Орегигерет“ и седнах на една маса да го изпия. Ощипа езика ми, опари гърлото ми и изпълни ноздрите ми с пушлива лютивина и нещо почти като борова смола. Беше чудесно. Драгарите също имат бренди, въпреки че не го наричат така. И е добре, че не го наричат така, защото ако човек обича бренди, няма да му хареса онова, дето го варят. Колкото до брендито, аз съм си източняк.

В „При Ференк“ беше почти празно, ако не се брояха двама старци с вид на професионални пиячи. Е, кой друг да е тук по това време на деня? Този на масата до моята кимна и ме удостои с вяла усмивка, пълна с пожълтели зъби. Отвърнах му със същото. Може би трябваше да се захвана с професионално пиене.

— Добро ли е брендито? — попитах го.

— Аз пия ойшка.

— О. Тя как е?

Старецът се ухили, а аз се постарах да не му гледам зъбите.

— Върши работа.

— Помага ти да забравиш грижите, а?

— Нямам грижи. Имам си ойшка.

— Добър отговор.

Да, много има да се каже за това да си професионален пияч. Разбира се, мотаенето по улиците в пиянска мъгла щеше да означава, че със сигурност ще съм мъртъв след ден-два. Но пък щяха да са приятни дни.

— Пенсионер ли си? — попитах го.

— Кракът ми пострада хубаво и сега ме гледат дъщерята и зетят. — Ухили се. — Нищо против нямам. Работил съм здраво и достатъчно дълго.

— Какво, ако нямаш нищо против да попитам?

— Имахме малко земя, работехме я за лорд Серулин.

— Аха. И какво стана?

— Кобилата ме ритна, благословено да й е сърцето.

Засмя се и вдигна за миг чашата си в мълчалив тост за кобилата, после я пресуши и се заклатушка към тезгяха да му налеят следващата порция.

Довърших брендито и помислих дали да не си взема още едно, но се отказах и излязох.

Прибрах се, за да дам на Лойош и Роуца остатъците от наденичките. Докато се хранеха, размишлявах. След като бях отхвърлил пиянството като начин на живот, отново се бях върнал на това как да подходя към проблема си. Или към всичките си проблеми. Или към някои от проблемите си.

Това, което ми се искаше, бе да докопам Крейгар и да го накарам да събере информация за тази Критнак. Но не можех да смъкна защитата си за достатъчно дълго, та да стигна до него. Беше отчайващо.

„Можеш да идеш там“.

„Да, мислих за това“.

„И?“

„Тази маскировка е съвсем добра в Източняшкия квартал. Но не държа да заложа живота си на нея в стария ми район“.

„Винаги си бил добър в промъкването, без да те забележат“.

„Да, достатъчно добър за повечето неща, Лойош. Но начинът, по който ме търсят сега…“

„Добре де, можеш да нахълташ в къщата и да видиш какво може да намериш“.

„Бих могъл, но ако оставя Лейди Тилдра“.

„Ох, да де. А няма да го направиш, така ли?“

„Не изглежда вероятно“.

„Наденицата я бива“.

Странно беше, че след толкова години скитане из пущинаците без никакъв контакт с никого, освен от време на време с емоционално увредения текла (това е дълга история и ще я прескочим), сега тук се чувствах по-сам и изолиран, отколкото през цялото онова време. Предполагам, че беше заради физическата близост с толкова много хора, които ми бяха липсвали, но които все още оставаха недостижими за мен.

За пореден път докоснах дръжката на Лейди Тилдра. Отново изпитах усещането за близко присъствие. Накара ме да си помисля за времето, което бях прекарал в Изтока. Не за неприятната част, която всъщност беше по-голямата, а за усещането, че стоя със затворени очи, с лице към Пещта, като дъжд от топлина. И да, тя бе спасила живота ми. Но беше унищожила душа в действие толкова автоматично, толкова инстинктивно, че дори не бях осъзнал, че става.

Или просто прекалявах с интерпретацията на случилото се? Твърде вероятно. Тук може би, не знам, беше замесена механика — неща, които тя просто правеше, така да се каже. Придаването на каквато и да било морална тежест на действията й беше навярно все едно да обвиняваш камъка, който някой хвърля към главата ти.

Ужасно ми се искаше да мога да общувам с нея, но единственото, което получавах, бе смътно усещане. Приятно, но обезсърчаващо.

„Ако ме няма, когато тя се събуди, не забравяй да й кажеш здрасти от мен“, бе казала Сетра. Или нещо такова.

„Ей! Лейди Тилдра! Събуди се!“

Не се събуди.

Искаше ми се да спя, да се напия или… каквото и да е. Това, което всъщност ми трябваше, бе старата ми Организация, с всичките й източници на информация и подготвителна работа. Но не можех да се добера до Крейгар или дори до мрежата на Мороулан. Бях изолиран и плашещо безпомощен. Което беше странно, при положение че все още си имах всичките си умения, познайниците си, много пари и едно Велико оръжие. Ако можех просто да…

Хмм.

Наистина имах много пари, нали?

„Шефе? Някаква идея ли имаш?“

„Да. Да, мисля, че да“.

„Нещо глупаво ли е?“

„Колкото и да е странно, не. Бях забравил нещо“.

„В смисъл?“

Беше вечер. Много хора щяха да започнат да пълнят улиците.

„Хайде, Лойош. Време е да се задвижим“.

„Добре звучи. Значи ли, че има план?“

„Ще видиш“.