Стивън Бруст
Дзур (13)

12.
Пилешко с шалоти

Михи прибра чиниите за салата и ни доля вино. Знаех само в най-общи линии какво предстои — щеше да е някаква птица. Едно време поднасяха традиционния угоен петел в сос с източняшки червен пипер, патица със сливов сос, фазан с пълнеж от трюфели, скирда във винен сос и онова, което в „При Валабар“ скромно наричаха…

— Пилешко с шалоти — провъзгласи Михи, докато поднасяше платото.

— Какво е шалоти? — попита Телнан.

— Нещо като дребен лук — поясни Михи, преди да съм успял да кажа същото.

Докато ни сервираше, парата лъхна към ноздрите ми като подканяща ръка.

Не мога да ви кажа всичко затова как го приготвят, но знам, че включва обезкостено и обелено от кожицата пиле (което е необичайно — във „Валабар“ обикновено предпочитат птичите блюда да са с костите и кожата), след това нарязано, запържено на тиган в масло с накълцан чесън, шалоти и вкусната (въпреки името си) имперска гъба. Има сол, разбира се, и съм напълно сигурен, че има бял пипер. Заливат го със сос, но се опасявам, че мога да ви кажа за соса съвсем малко, освен че е направен с пилешкото и затова повечето от вкусовете са същите, с малко домат, повсеместния източняшки червен пипер и вино.

Към пилешкото ни поднесоха запарени морковчета и малки червени грудки с претопено масло.

Налагаше се да опитам само по малко. Нямаше начин да изям всичко, ако смятах изобщо да вкуся от следващото блюдо. Но това е от онзи вид решения, които се налага да вземаш понякога — по-малко от едно нещо, за да можеш да имаш и от друго. Жалко, че всичките ми решения не са толкова безболезнени.

— Мм… много е добро — заяви Телнан след първата хапка.

— Да — отвърнах. — Добро е, да.

Известно време се хранехме мълчаливо. Общувах задушевно с пилешкото — лекото щипване на езика, изненадата на гъбата, начинът, по който леката нотка от виното и червеният пипер се съчетаваха с шалотите. Отделни вкусове, които внезапно се сливаха в устата и образуваха удивителна комбинация, неприсъща за отделните части, но след няколко хапки осъзнаваш, че е съществувала през цялото време.

Дали Телнан правеше същото възхитително откритие, не можех да знам. Реших, че съм доволен, че е с мен. Наистина е по-приятно да споделиш ядене, дори с някой сравнително непознат. И определено бях имал не толкова приятна компания на маса. Жегна ме за миг мисълта, че никога не бях споделял ядене с лейди Тилдра, а вече не бе възможно. Зачудих се дали тя може да изпитва косвено удоволствие.

— Смяташ ли, че храната се услажда на оръжието ти, Телнан?

— Мм?

— Искам да кажа, ти изпитваш удоволствие от яденето, нали?

— О, да! Това блюдо е страхотно!

— Добре, имаш я тази връзка с оръжието. Знаеш ли дали то е способно да сподели удоволствието от…

— О, разбирам. — Телнан се намръщи. — Никога не съм се замислял за това. Може би. Връзката ми с Мракоубиец съвсем не е толкова…

— Мракоубиец?

— Мечът ми се нарича Мракоубиец.

— Какво му е сериолското име?

— Мм… Мисля, че беше нещо като… — Издаде звук, който — ако бе по-силен — щеше да накара персонала да си помисли, че някой от нас се е задавил до смърт.

— Добре. А това какво точно означава?

— Според Сетра означава приблизително „Топоси за различни нива на енергия от различни фази на съществуване“.

— Топоси за различни… Как са стигнали от това до Мракоубиец?

— О, не са. Наричам го Мракоубиец, защото ми харесва как звучи. Опасно, злокобно и прочие.

Опасно, злокобно и прочие.

— Добре.

Което така и не ми каза дали Лейди Тилдра е способна да изпита наслада от моето наслаждение от храната. Надявах се да може. Е, може би някой ден щях да го разбера.

 

 

На другата сутрин се събудих бързо. Бързо, но не както го правя, когато Лойош писне предупредително или когато чуя някакъв звук, който ме кара да посегна за оръжие, а бързо, в смисъл че моментално бях съвсем буден и мислех: „Днес приключвам с чакането. Днес мога да се задвижа. Днес мога да започна да действам“.

Виждате ли, всичко е до контраста: обикновено не се възбуждам толкова само защото ми предстои да се набутам в ситуация, в която може да ме накълцат на съставните ми части. И, разбира се, в корема ми имаше елемент на страх. Но след толкова дни досадна работа, която презирам, беше истинско облекчение да знам, че най-после влизам в действие. Почти можех да разбера какво изпитва един дракон преди битка или дзур преди дуел. Или сигурно не можех, но си мислех, че мога, а това беше почти толкова добре.

„Днес сме в настроение, а, шефе?“

„Добро настроение, Лойош. За първи път от толкова време, че не държа да си спомням“.

„Не знам дали да го повярвам. Е, какво ще правим най-напред?“

„Убиваме богинята демон“.

След кратко мълчание той отвърна:

„Шефе, по всяко друго време щях да кажа «ха-ха». Но…“

„И сега можеш да кажеш «ха-ха». Всъщност не сме готови да светнем богинята…“

„Добре!“

„… днес“.

„Тогава какво правим?“

Очертах плана си. Не последва никакъв коментар колко е глупав. Тъй като всеки път в миналото, когато ми беше казвал, че плановете ми са глупави, бях оцелявал, фактът, че този му хареса, ме попритесни. Напъхах разни неща в една торба, метнах я на рамо и излязох.

Като първа и неотложна задача, тръгнах в ранното утро по улицата и си купих от количката топъл лангош. Отбих се в гостилницата отсреща и изпих чаша посредствена клава. Не мислете, че се оплаквам от кладата — изпих си я с най-голямо удоволствие. Споменът за живот без капка клава все още беше пресен в ума ми.

Но пък лангошът беше чудесен.

Излязох от гостилницата и заобиколих зад нея.

„Лойош…?“

„Чисто е, шефе. Никой не те наблюдава“.

Сандор отиде в едно спретнато вързопче зад контейнера за смет и Влад се върна за няколко часа. Лойош и Роуца се появиха, изчакаха зареяни неловко с много пляскане на криле, докато си наглася наметалото, след което кацнаха на раменете ми.

„Радвам се да те видя, шефе“.

„Хубаво е, че се върна“.

Опипах да се уверя, че това и онова са леснодостъпни и достатъчно разхлабени за измъкване, след което казах:

„Добре. Да почваме“.

Лейди Тилдра, с потръпващата й по крака ми кания, почти сякаш се съгласи.

Пътят до площад Фалворт беше дълъг, повечето по моста Петата миля. Въздухът беше свеж, с прохладата от океана и без следа от вонята на кланиците.

„Винаги е най-добре да те убият в хубав ден, а, шефе?“

„Така вече бива. Липсваше ми цинизмът ти“.

В един момент забелязах, че си тананикам, и спрях.

Лойош и Роуца се редуваха да прелитат над мен, завъртаха в кръг и понякога кацваха на раменете ми. Имах чувството, че Роуца също се радва, че отново е с мен. Аз също се радвах. Почесах я под брадичката.

„Добре, Лойош. Акцията се задейства на хълма Фалворт“.

„Мислех, че ще идем до онова място на Хармония“.

„Точно така. Това първо. Но акцията не започва, преди да сме стигнали Фалворт“.

„О. Значи мога да подремна през първата част?“

„Всъщност би могъл. Но просто за всеки случай…“

„Ясно, шефе. Е, сега какво?“

„Сега ще прекараме няколко убийствено скучни часа“.

„Нямам търпение“.

И бях прав при това. Мястото го намерих съвсем лесно, на Хармония, на четвърт миля североизточно от Шестте кьошета, заех позиция на улицата срещу номер четири, скрих се в сянката и зачаках. Лойош заобиколи до другата врата. И той зачака. Около три часа и малко повече. Това получаваш, когато започваш рано сутрин.

„Да сверим това, шефе: източняк, малко по-висок от тебе, гладко обръснат, къса руса коса, златна халка на лявото ухо, носи нещо като къс меч в кафява кожена ножница“.

„Нашият човек. Точка за Ушичките. Значи излезе през задния?“

„Да, и тръгва на север“.

„Тръгвам. Не го изпускай“.

„Няма“.

Задържах се на петдесетина крачки зад Юзеф. Улиците криволичеха твърде много, за да го виждам, но Лойош го правеше вместо мен. Първото му спиране не ми вършеше работа — просто застана насред улицата и заговори с някого в един вход. Нищо. Имах достатъчно време.

Запъти се към пазара Ристал, което не беше изненада. Някъде на средата на пътя се отби в една ковачница.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Може пък просто да му трябват пирони“.

„В смисъл, смяташ ли, че мястото е подходящо?“

„Отвън изглежда добре. Няма много движение поне“.

Всъщност вече бях направил предположението, че не му трябват пирони. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми, докато влизах в дюкяна, две минути след Юзеф. Когато пристъпих вътре, не държах оръжие, защото, първо, мога да извадя някое достатъчно бързо, ако се наложи, и защото, второ, веднъж, преди много време, влязох в едно място размахал оръжие и налетях право на двама от гвардията Феникс, които изобщо не помислиха, че е смешно.

Четири стени без таван и врата в дъното, която трябваше да води до жилището; и макар и без таван, горещината ме удари веднага. Ковашката пещ беше огромна и грееше оранжево, имаше две дълги маси, по една от всяка страна, и бяха пълни с оръжия. Извинете, сечива. Ковачът — предполагам поне, че беше ковач; във всеки случай носеше престилка — имаше маслинена кожа, спретнато подрязана брада и светли сини очи. Щом тези очи се изместиха към мен, кимнах за поздрав и казах:

— Трябва да поговоря с този приятел. Би ли имал нещо против да ни оставиш насаме за минутка?

Юзеф се извърна.

— Ти за какъв се мис…

Цапардосах го достатъчно силно, за да залитне, и докато се съвземе, държах нож на гърлото му — хубав стилет с педя и малко острие и адски гаден зъл връх. Ковачът се оттегли през вратата в дъното. Малка частица от мен отбеляза, че това ме забавлява повече, отколкото би трябвало.

— Ей сега ще свършим — казах на вратата, през която бе излязъл ковачът.

Миришеше на сяра и въглени. Главата на Юзеф беше извита възможно по-назад от ножа и ме гледаше свирепо. Казах му:

— Как я караш, Юзеф? Аз съм Влад. Тук съм само за да ти дам малко информация. И не ме гледай така свирепо, ножът е на твоето гърло. Когато твоят нож е на моето, тогава можеш да ме гледаш свирепо. Както казах, имам малко информация за теб. Искаш ли да я чуеш, или искаш да разбереш дали мога да погъделичкам черепа ти отвътре?

— Добре, казвай — отвърна той сърдито.

— Трябва да си намериш честна работа. Или друг вид нечестна работа. Щото схемата ти за пазара Ристал приключва точно в този момент. Кажи на съдружниците си, освен ако не държиш аз да им го кажа.

— Ти за какъв се… — започна да се повтаря той.

Натиснах лекичко, колкото да го принудя да си извие главата още по-назад и да му цепна малко кожа.

— А, не. Ти не говориш. Говоря аз. Ще говориш само когато те питам.

Покашлях се и продължих:

— Та както казах, далаверата тук приключи. Не е нужно да казваш на търговците, ще го разберат. И не е нужно да казваш на джерега, който те е вкарал в това — аз ще се погрижа сам.

Трепване в погледа? О, да. Бездруго го знаех, но потвърждението беше приятно.

— Сега на въпроса ми. Кой е? Трябва ми име и ми трябва да знам къде мога да го намеря.

Той се поколеба. Съвсем леко отдръпнах ножа от гърлото му, преди да го ударя в корема с лявата си ръка. После, щом се преви на две, го цапнах отстрани по лицето с дръжката на ножа. Лойош излетя от рамото ми и изпърха за миг в лицето му, преди да кацне на пода пред него и да изсъска.

— Извинявам се — казах. — Не те чух добре. Как каза, че се казвал?

Той се закашля, което не беше отговор, но не го ударих пак. Изплю малко кръв и рече:

— Ще те…

И го изритах в лицето. Оказа се по-корав, отколкото очаквах, но ритникът го пречупи.

— Вааски.

— Как се свързваш с него?

Поколеба се само за секунда.

— Задната стая на „Клончето“. На хълма Фалворт.

— Добре. Сега ме чуй. Ще поговоря с твоя приятел Вааски. Ако се окаже, че ме очаква, ще се върна тука и ще декорирам пазар Ристал с червата ти. Докато приключа разговора с него, би могъл да решиш да се разкараш от града, защото ще му кажа името ти, а това може да го подразни, ако остане жив.

— Ах, ти…

Вдигнах крак да го изритам отново и той млъкна.

Казах:

— В случай че още не си схванал, не ми харесваш много. По-добре ще е да не ми даваш повод да те харесвам още по-малко. Чувствай се свободен да кажеш на приятелчетата си за мен обаче. Ако напуснат града, ще ми спестят работа. А ако тръгнат подире ми, ще ми е толкова забавно, че няма да се сърдя за допълнителната работа.

Лойош се върна на рамото ми. Обърнах гръб на Юзеф и излязох.

Южна Адриланка миришеше необичайно приятно.

„Шефе, знаеш ли, че си голям катил?“

„Мда“.

„По-лошото е, че ти харесва“.

„Да“.

„Липсваше ти да си катил през всичките тези години, нали?“

„Да“.

„Гордея се, че те познавам“.

„Мхм“.

Тръгнах на запад, докато не намерих отворен пазар. Взех си клава от уличния продавач и платих няколко медника отгоре за чаша, в която да я изпия. Стоях си и я пиех. Съвсем на открито. Приличах на себе си, с два джерега на раменете. Клавата бе чудесна.

„Та това беше лесната част, така ли, шефе?“

„Изнервен ли си?“

Роуца помръдна на лявото ми рамо.

„Малко“ — отвърна Лойош.

„За какво?“

„Че стоим тук така“.

„Добре. Ще вървим тогава“.

Така че тръгнахме: безцелно, но все на запад, като от време на време завивахме леко на север. Все още беше рано, а не допусках, че Вааски е от ранобудния тип. Аз поне не бях от него, докато бях в Организацията.

„Шефе, можеш ли да ми обясниш нещо?“

„Вероятно не, но ще се опитам“.

„Нарочно ли оставяш време на източняка да направи онова, което му каза да не прави?“

„Искаш да кажеш, време да предупреди Вааски ли? Да“.

„Тази част от плана не ми я обясни“.

„Беше моментно хрумване“.

„Нещо против да ми кажеш защо?“

„Не мисля, че мога да го обясня“.

„Хм“.

„Ще пробвам обаче. Първо, искам да знам дали ще го направи. В смисъл, ако Юзеф наистина съобщи на Вааски, това ще ми каже дали има лоялност или може би просто, че Юзеф го е страх повече от Вааски, отколкото от мен. Трябва да зная това“.

„Срещу нищожната цена да влезеш в капан?“

„Хе. Все едно не сме го правили преди!“

„Не преднамерено. Добре, не често пъти преднамерено“. „Второ… ох, трудно е да се обясни“.

„Надяваш се да ти падне възможност да убиеш някого?“

„Не точно“.

„Надяваш се някой да се опита да те убие?“

„Това е по-близо“.

„Шефе…“

„Като изритах онзи гадняр в лицето, се настървих, Лойош. Трябва ми обаче повече от стръв“.

„Не разбирам“.

„Знам“.

„Но не ми харесва“.

„Знам“.

„Не ти е присъщо да взимаш решения, основани на…“

„Знам. Чувствал ли си се някога полузаспал и да не си сигурен дали сънуваш, или не?“

„Аз не сънувам, шефе“.

„Е, казах ти, че е трудно да се обясни“.

„Шефе…“

„Работата е, че ако си в положение, в което не знаеш дали сънуваш, се опитваш да се събудиш, за да разбереш“.

„Ще се доверя на думата ти“.

„И ако не подейства, играеш го, все едно че наистина се случва, защото какъв друг избор имаш?“

„Полузаспал не е добър момент за взимане на решения“.

„Да съм казал, че е“.

„Това вече малко ме успокоява“.

„Освен това все още има да се събере полезна информация. Тъй че си има и практическа страна“.

„Ясно. Полезна информация. Добре, шефе“.

„Но пък бих могъл да ида при богинята демон, да размахам Лейди Тилдра в лицето й и да кажа: «Ти ми създаде този проблем, хайде оправи го». Да ти кажа, идеята богинята демон да се появи насред заседание на Съвета и да вкара джерег в пътя ми допада“.

„И на мен, шефе. Но се съмнявам, че е практична“.

„Мда. Не знам как да стигна до Залите й, това първо“.

„Това ме успокоява“.

„Ъъ… всъщност може би знам“.

„Шефе…“

„Спокойно, Лойош“.

Спрях за още една клава, изпих я и дадох евтината чаша на един стар просяк с два медника вътре. Из Южна Адриланка има доста просяци. Никога не съм виждал обаче просяци в Града. Може би драгарите ги избиват. Не бих го изключил.

Повървях известно време безцелно по улиците. В момента просто си мислех да дам време на Вааски сам да се появи. Сега като си помисля, може би съм изкушавал съдбата и джерег. Но никой не ми налетя.

„Мъча се да реша дали да се прехвърля до Града и да проведа този разговор“.

„Шефе, какъв е смисълът да вадиш оръжие, преди да имаш цел?“

„Имам цел, Лойош!“

„О. Не знаех“.

„Работата е, че с това нещата наистина ще почнат да никнат“.

„Вярно е“.

„Разчетът на времето ще стане сложен“.

„Да, ще стане“.

„Особено след като не знам колко време ще му отнеме на, ъъ, оръжието. В смисъл, нямам представа. Ден? Година. Нещо по средата?“

„Е, винаги можеш да му кажеш да го направи бързо“.

„Не ми се прави на смешен“.

„От теб се уча, шефе“.

„А и наистина, когато изчисляваш как ще реагира някой на нещо, никога не си сигурен. Искам да кажа, мисля, че знам какво ще направи, но ако греша?“

„Да. Ако“.

„Тъй че се мъча да реша…“

„Уплашен си, нали, шефе?“

„Не точно уплашен. По-скоро нервен“.

„Аха“.

Повъртях това-онова в главата си. Беше два следобед. Накрая казах:

„Добре, Лойош. Да тръгваме“.

„Към Града?“

„Не. Тази част ще я отложим“.

„О, забавната част“.

„Мда“.

Роуца и Лойош излетяха във въздуха и потеглихме.

Хълмът Фалворт се издига над Каменния мост, по който, някой ми го каза веднъж, би минала императрицата, ако изобщо реши да мине през реката. Тук елитът на източниците живее близо, или поне не много далече от драгарите в онова странно междинно състояние в живота, когато те са готови да отъркат рамене с нас. Срещал съм някои от тях. Те са предимно криота и цалмот, с по малко йорич тук-там. Странни са. За източниците, които живеят на хълма Фалворт, те са или искрено дружелюбни, или въодушевено се преструват. За други източняци те са по-лоши и от типичния благородник дракон, ако можете да си го представите.

„Каква е играта, шефе?“

„Имат стъклен прозорец“.

„Значи са богати“.

„Да. С Роуца готови ли сте да счупите прозорец?“

„Става“.

„Сигурен ли си? Не забравяй…“

„Мога да го направя, шефе“.

„Добре. Ще те държа в течение докъде съм. Колкото по-добър разчет, толкова по-скучно ще е“.

„Аз съм за скучното“.

„Ставаме двама“.

Между улиците Крушова градина и Плавей, които излизат на пазара Фалворт, има голяма четвъртита сграда от червен камък, която дава под наем помещения за различен бизнес. На първия етаж има пивница с някакво парче дърво, нарисувано на табелата. Мисля, че истинското име на гостилницата е „Плавей“, но всички я наричат „Клончето“. Хубаво заведение: тапицирани пейки и столове около маси от здраво дърво, офорти на всички фенери, такива неща.

Качих се по няколкото стъпала и влязох. Гостилничарят ми се намръщи и сигурно щеше да каже нещо, в смисъл че не е разрешено за източняци, но го изгледах, преди да е успял да отвори уста, и предполагам, че премисли. Освен това не седнах. Тръгнах направо към задното помещение и дръпнах завесата настрана.

„Право до задното и през…“

„Видях, шефе“.

Двама драгари седяха на една маса над нещо като счетоводна книга.

Единият вдигна глава.

— Ти пък кой си?

Което щеше да е интересен въпрос, ако все още бях Сандор.

— Ти си Вааски, нали?

— Чу какво те попитах.

— Пратеник съм.

— От?

— От приятеля ти Юзеф.

— Кой?

Изведнъж се притесних: изглеждаше искрен.

— Юзеф — повторих. — Източнякът от пазара Ристал.

— А, да. Какво иска?

— Каза, че операцията е приключила и че напуска града.

Вааски се намръщи.

— Защо?

— Защото иначе ще пострада.

— Ще пострада?

— Аха.

„Сега, Лойош“.

„Идваме“.

— От кого?

— От мен.

Усмихнах се.

Очите му се присвиха и внезапно ме споходи чувството, че може да ме е познал. После завесите се раздвижиха и Лойош и Роуца влетяха вътре. Или по-скоро Роуца влетя. Щях да попитам Лойош къде е, но нещата се разиграха бързо.

Двамата станаха и Роуца налетя в лицето на приятеля на Вааски, който изгуби равновесие и падна отново в стола си. Блъснах Вааски с рамо, извадих нож и го забих в другия. Улучих го под сърцето, оставих ножа там и се обърнах към Вааски. Беше като танц. Доста плавен.

Дръпнах Лейди Тилдра и щом я извадих, усетих внезапен прилив на непобедимост. Трябваше да се погрижа да не вярвам на този прилив — можеше да ме вкара в неприятност. Но този път поне изглеждаше оправдан: Вааски изграчи тънко, съвсем не като джерег, и потрепери.

Чух се да казвам: „Пусни я!“ и едва тогава осъзнах, че държи кама.

Не се поколеба. Просто я пусна.

Лейди Тилдра, мила и твърда в ръката ми, беше станала малко по-къса и много по-широка — оръжие за рязане на гърло. Идеално за ситуацията. Какво съвпадение, нали?

Казах:

— Ако засека само намек, че някой от двама ви опитва физически контакт, ще ви взема душите.

Вааски заслужаваше възхищение: не трепна дори. Приятелят му простена, но беше заради парчето стомана, щръкнало от него. Хвърлих му бегъл поглед и го успокоих:

— Ще живееш.

Той понечи да отвърне нещо, но се закашля и по устните му изби червеникава пяна. Може и да не бях прав.

„Лойош…“

„Идвам, шефе. Добре ли си?“

„При мен всичко е наред“.

— Така — казах на Вааски; — Сега трябва да поговорим. Аз съм…

— Знам кой си.

— Добре. Това спестява време.

Лойош влетя в стаята и кацна на дясното ми рамо. Роуца зае позиция на лявото.

„Какво стана?“

„Нищо“.

„Усетих нещо. Не можех да обърна внимание, но ти беше…“

„Не се притеснявай за това, шефе“.

Огледах мълчаливо Вааски, докато премислях нещата.

„Оплете се в завесата, нали?“

„Млъкни, шефе“.

„Дръж ги под око, Лойош. Трябва да знам, ако някой от двамата опита физически контакт“.

„Държа ги“.

„Никакви завеси няма на пътя“.

„Млъкни, шефе“.

— Добре, милорд Вааски — казах. — Имаме проблем, двамата с теб.

Той ме изгледа гневно. Или може би свирепо. Никога не съм бил много сигурен в разликата.

— Възхищавам се на хитрината ти — казах му. — Но не мога да позволя това да се случи. По лични причини.

— Ти си толкова умрял, Талтош, че едва ли си струва да говоря с теб.

— Да, вероятно си прав. Но трябва да свърша някои неща, преди да опъна петалата. И вероятно не искаш да ги направя на теб.

— Добре де. Говори.

— Точно затова съм дошъл.

Покашлях се.

— Както казах, операцията приключи. От този момент сте разкарани от Южна Адриланка. Знам за кого работиш, между другото, и това не ме плаши. Малко неща ме плашат в този момент, след като, както сам каза, бездруго вече съм си умрял.

— Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

— Стиска ти, лорд Вааски, признавам ти го.

— Спести ми комплиментите си, мъртвецо.

Само за секунда ми се дощя да го пробода. Но не го направих, а той знаеше, че няма да го направя, тъй че…

— Казваш на боса си, че… не. Казваш на боса си да каже на боса си, че Южна Адриланка е извън играта. За теб и за Лявата ръка. Всички операции на джерег тук спират. Каквото източняците искат да правят тук, си го правят.

— Да бе, Талтош. И той ще послуша, защото го казваш ти, така ли?

— Не, ще послуша, защото съм много убедителен и защото ще е много по-евтино да се откаже.

— И ти ще го убедиш в това?

— Да.

— Добре де, ще му предам.

— Междувременно се разкарваш оттук. Ако те видя отново от тая страна на реката, няма нужда да ти обяснявам какво ще се случи, нали?

Очите му отбягваха моите.

— Няма. Мисля, че съм наясно за това.

— Хубаво. Погрижи се за съдружника си. Изглежда неразположен.

Обърнах му гръб и излязох. Плавно.

„Лойош?“

„Не помръдват“.

„Добре, значи е чисто. Хайде навън. И внимателно със завесата“.

Минах през помещението. Домакинът хвърли поглед към мен и набързо извърна очи. Клиентите — трима-четирима — също внимаваха да не поглеждат в моя посока. Беше точно като след убийство, само дето бе отнело повече време и никой не беше умрял. Е, освен ако приятелят на Вааски не се предадеше.

Излязох на улицата. Лойош и Роуца излетяха през счупения прозорец и се върнаха при мен.

Почувствах се гузно за прозореца.

Бързо тръгнах обратно на изток. Лойош рече:

„Оцеляхме“.

„Да. Притеснен ли беше?“

„Аз? Разбира се, че не, шефе“.

„Аз бях. Рискован ход беше“.

„Добре, признавам, че ако вътре имаше още двама, можеше да стане интересно“.

Върнах се в Шестте кьошета и намерих нещата на Сандор точно където ги бях оставил. Лойош ме увери, че няма никой наоколо, тъй че си ги облякох отново, не без известно съжаление, смесено с чувство на облекчение.

Добре, определено бях отпушил бента. Сега предстоеше да видя чии ниви ще се наводнят.