Стивън Бруст
Дзур (4)

3.
Шами

Когато Михи донесе шамито, плъзнах на Лойош и Роуца остатъците от хляба (никой от двамата не прояви особен интерес към чесъна). Никога не съм се натъквал на шами никъде, освен в „При Валабар“ и нямам понятие как се прави. Представлява най-вече лед, натрошен или накълцан много ситно, ароматизиран и с, ами, с още нещо, за да стои слепено. Може би крем някакъв, може би яйце. Ароматът е много деликатен, но ми напомня за определени вина, които Мороулан обича — вина, които предизвикват изтръпване на езика. При шами го няма това изтръпване, но има съвсем мъничко от аромата.

— Кой беше онзи тип, Влад?

— Мм?

— Онзи тип, който влезе преди малко и седна с нас.

— А, той ли? Марио.

— Чух името му, но кой беше?

— Марио Сивата мъгла. Никога ли не си чувал за него?

Той поклати глава.

— Той, ъъ… той е джерег.

— Видях. Но бях учтив с него. Забеляза ли?

— Да. Показа голяма сдържаност.

Телнан се усмихна.

„Забеляза ли, че запазих лицето си невъзмутимо, Лойош?“

„Да. Показа голяма сдържаност“.

— Та защо трябва да съм чувал за него?

— Разправят, че той убил императора точно преди Междуцарствието.

— О! Онзи Марио. — Той се намръщи. — Мислех, че са го убили.

— Предполагам, че не са. Иначе не се връзва.

Телнан кимна.

Шамито се топеше на езика ми, отнемаше вкуса на чесъна, но не и спомена.

Идеята, както ми бе обяснил Вили преди много време, е да се попречи на устата ти да се задържи твърде дълго над онова, което току-що се е случило; да подготви сетивата ти за това, което предстои.

На Телнан, изглежда, му хареса. Знаех, че на мен ми хареса.

Едно добро ядене, разбирате ли, е преди всичко в неочакваното наслаждение: едно е храната просто да е „добра на вкус“, но един истински майстор я прави вкусна по начин, който те изненадва. А за да се получи това, трябва да започнеш от място, откъдето можеш да си позволиш да бъдеш изненадан. И, много интересно, лицето, което яде, трябва да съдейства, за да може това наистина да е успешно.

Аз съм приличен готвач. И съм отличен в яденето.

 

 

За дълго време — да речем три, четири секунди — забравих, че ме преследват, и просто бях зяпнал Лейди Тилдра. Дори усещанията, нахлули в мен от това, че я държах, отстъпиха на втори план пред взирането в нея.

Преди много, много време — около тринайсет часа, повече или по-малко — бях държал в ръката си един дълъг тънък моргантски нож и с него бях минал през, ъъ, известни изпитания, които го бяха превърнали в онова, което някои с вкус към свръхдраматичното наричаха Богоубиец, а аз наричах Лейди Тилдра. Но си беше един дълъг тънък моргантски нож.

Не беше по-различна на усещане; все така галеше дланта ми, както шамито галеше езика ми. Но вече не беше дълъг нож; вече беше по-малък нож, около двайсет и пет сантима острие, широка, с лека извивка; оръжие за боец с нож. Не съм боец с нож. Е, в смисъл, мога да се защитя с нож, ако се наложи, но…

„Шефе!“

Някой стоеше на трийсетина крачки пред мен. Жена. Как се бе озовала там, не знам. Има едно леко блещукане във въздуха в мига, преди някой индивид да пристигне от телепорт, и нещо като ефект на аура за секунда-две след това. Не видях нищо подобно. Може би бях разсеян от взирането в Лейди Тилдра. Но ето че беше там, в сивото на Джерег, и сочеше с пръст към мен, сякаш ме обвинява или нещо такова.

Ножът беше в ръката ми. Но ако изобщо съществува нож, който да не е направен за мятане, беше това извито нещо. Тъй че го превъртях в ръката си, трик, който бях научил, за да впечатлявам момичетата още когато впечатляването на момичета бе единствената цел в живота ми. Веднъж, два пъти, също като едно време, когато си имах една златна верижка, наречена от мен Маготрепач, и по ръката ми пробяга много познато изтръпване, също като едно време. Две завъртания, след което изпънах ножа пред мен, а магьосницата рухна и се свлече на земята.

От дрехите й излизаха струйки дим.

Леле.

Не ми беше ясно какво точно се случи, но каквото и да беше, не изпитвах нито дълбоката умора, придружаваща вещерството, нито мигновеното замайване, което често съпътства хвърлянето на магическо заклинание.

„Шефе, какво стана току-що?“

„Не ме убиха“.

„Тази част и сам я разбрах“.

„За останалото не съм сигурен. Освен че бих искал да духна някъде на безопасно“.

„Добра идея, шефе. Дзур планина?“

„Точно това си мислех“.

Зяпнах Лейди Тилдра, после погледнах канията. Тя също се беше променила; изглеждаше подходяща точно колкото да побере един извит нож с около 27 сантима острие. Прибрах едното в другото и реших да не мисля за това точно в този момент. Свалих амулета от врата си, прибрах го в кутийката, която носех на бедрото си, затворих кутийката и извърших телепорта колкото може по-бързо, без да рискувам да се превърна в малки късчета източняк, пръснати по целия квартал.

На Дзур планина бе мразовито, но щом амулетът отново се озова на врата ми, се почувствах в безопасност.

Вратата не беше заключена. Влязох и по някое време успях да се добера до дневната. Ужасно исках да пийна нещо, но от Туко и помен нямаше. Седнах и поразмислих над току-що случилото си, над това, което ми предстоеше, и над всичко, което не знаех. В частност над всичко, което не знаех и от което можеше да зависи дали ще остана жив, или ще умра.

Насред размишленията ми влезе Сетра.

Станах.

— Извинявай, Сетра. Имах малка неприятност и ми трябваше място да…

— Знаеш, че си добре дошъл тук, Влад.

— Благодаря ти. Ъъъ…

— Да?

— Знаеш ли как, ъъ, как бих могъл да се свържа с Кийра Крадлата?

Тя повдигна вежди. Не отговорих на всички въпроси, които не зададе.

След малко сви едва забележимо рамене и рече:

— Очаквам я да намине скоро.

— Благодаря ти.

— За какво?

Нямаше възможен отговор на това, тъй че не отговорих. Сетра излезе, а аз поседях отегчен и притеснен още около половин час. Прекарах си времето колкото може по-добре, като си припомнях детайли от обяда, докато накрая Кийра се шмугна в стаята.

— Здрасти, Влад.

— Кийра. Признателен съм, че се отби да ме видиш.

— Не беше никакъв проблем, наблизо бях. Искаш да ти се открадне нещо, предполагам?

— Всъщност не. Не този път.

— Какво те гложди тогава?

— Лявата ръка на Джерег.

— О? Мислиш да се включиш при тях ли?

— Не точно. Но мисля, че една от тях преди малко се опита да ме прати там, откъдето никой не се връща, освен тези, които го правят.

— Хмм. Ядосал си някого.

— Ядосал съм почти всички джереги. В смисъл, от нашата страна. Възможно ли е да съм ядосал и Лявата ръка?

Тя се намръщи.

— Виж, това, Влад, е чудесен въпрос.

— Ей, благодаря ти. Вече се чувствам страшно умен.

— Не знам толкова много за отношенията между двете организации, колкото може би си мислиш.

— Знаеш повече от мен, което е добре за начало. Например току-що спомена за две организации. Наистина ли са напълно отделни?

Тя кимна.

— А имперският представител?

— Официално той представлява дома Джерег, а не някоя организация.

— А неофициално?

— Не съм сигурна. Би могъл да представлява двете страни или Лявата ръка да имат друг представител в двореца, за когото не знам.

— Ако представлява двете страни, това би обяснило защо Лявата ръка се опита да ме убие преди малко. Те…

— Сигурен ли си, че са били те?

— Женска, цветовете на джерег, магьосническа атака.

— Доста убедително е, да.

— Тъй че или искат да ме убият по същата причина, поради която го искат джерегите, и някой ги е наел, или вече знаят какво кроя, което е ужасно бърза работа.

— Какво кроиш?

— Ъъ… да. Може да си чукнем главите с тях заради Южна Адриланка.

— Аха. Разбирам. Кога възникна това?

— Преди няколко часа. Аз, мм, помолиха ме.

— И вече си нападнат? От магьосничка?

— Да.

— Как се случи? Как стана нападението?

— Не знам, заклинание някакво. — Свих рамене. — Лейди Тилдра се справи с него.

Кийра се намръщи.

— Лейди Тилдра? Но аз чух, че тя…

Потупах оръжието. Продължавах да очаквам, че Кийра ще знае неща, които не би могла да знае, въпреки че ги знае.

Тя кимна.

— Да, правилно. Чух нещо за това.

— Все едно, струва ми се, че трябва да знам повече за Лявата ръка. Тъй или иначе, май съм се забъркал с тях.

— Жалко, че не мога да ти кажа нещо повече. — Намръщи се и помисли малко. — Добре, както сам каза, нападението може да е поръчано от Съвета. Знаеш, че Лявата ръка прави това.

— Да, знам. Възможно е. Само че Съветът го иска моргантско.

Кийра потръпна.

— Да, вярно. А доколкото знам, няма как да се постигне този ефект с магия.

— Сигурен съм, че атира работят по въпроса.

— Несъмнено. Но ние междувременно ще приемем, че не е било по поръчка на Съвета.

Хареса ми, че каза „ние“. Беше първото обнадеждаващо нещо, което чувах от доста време. Хубава дума, „ние“.

Туко най-после се появи и сложи нещо прясно умряло на масата в ъгъла. Познайниците ми прелетяха и почнаха да се хранят. Не бях споменал, че са гладни, нито на Сетра, нито на Кийра и не бях виждал Туко. Тия хора ме учудват понякога.

После ни попита искаме ли нещо и ние.

— Не, благодаря, Чаз — отвърна Кийра.

Аз помолих за вино и той се изниза.

— Лявата ръка — промълви тя почти без дъх. — Старала съм се да стоя далече от тях, знаеш.

— И аз.

— Започнаха наскоро, както разбирам. Тоест, наскоро в смисъл на имперската история. Може би при Четиринайсетото царуване на атира, когато магьосничеството направи такива големи скокове и когато джерег — Дясната ръка, ако предпочиташ — беше относително изтощена.

Кимах и слушах.

— Започнаха го пет жени, магьоснички. Странното е, че не бяха жени, свързани с Организацията преди, доколкото знам.

— Интересно.

— Да. Защо жени? Всъщност не знам. Склонна съм да мисля, че беше нещо повече от съвпадение, но така и не съм чула добро обяснение какво друго може да е.

Туко се появи, остави чаша вино до мен и напусна.

— Нещо повече — продължи тя — те не бяха от Джерег. В смисъл, не само че не бяха от Организацията, не бяха дори от дома Джерег.

— А какви?

— Мисля, че две бяха атира, две дракони и една дзур.

— Но…

— Всички изхвърлени от домовете им, разбира се, след като дейността им била разкрита.

— И какво, купили са си титли в дома Джерег?

— Бяха работили заедно, проучвания и прочие, и работата им ги въвлече в незаконни области. Предимперска магия и няколко други неща, които Империята не обича.

— И не бяха арестувани?

— Бяха. И ги съдиха. Главно така научих за това. Беше много нашумял процес.

— И после?

Тя сви рамене.

— Империята не можа да докаже вината им, те не можаха да докажат невинността си, тъй че бяха прогонени от съответните домове и получиха различни наказания, от жигосване до бой с камшици. Разбира се, без доказателство за вина не можеше да ги осъдят на смърт.

— И те просто се върнаха към работата си?

— Една от атира, водачката, вярвам, предложи да се присъединят към дома Джерег и се опита да заинтересува висшестоящите с идеята, че в незаконната магия ще се спечелят много пари. Джерег не се заинтересуваха, но тя продължи да се опитва, докато не умря. После…

— Умря ли? Как точно?

— Стомашно разстройство.

— А-ха. Уредено от кого?

— От никого. Наистина си беше просто разстройство.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко. Хронично стомашно разстройство, при всичките болести, дето ги има, и нищо друго.

— Щом казваш.

— Сериозно. И след като умря…

— Чакай да отгатна: останалите се отказват да се включват в дома Джерег и си правят свой бизнес. Разбирам.

— Точно така. И оттогава го движат.

— Каква прелестна история.

— Имат си своя структура, за която не знам нищо. И свой орган за правораздаване, за който знам малко. Всъщност нямат почти нищо общо с нашата страна.

— Само дето са завладели Южна Адриланка.

— Да. Което за мен е необяснимо. Изобщо не бях чувала за нещо подобно.

— Добре, а каква е клюката за това в дома Джерег? Имам предвид в Дясната ръка.

— Никой изобщо не е чувал за нещо подобно. Всички са разстроени и никой не е наясно какво трябва да се направи и дали изобщо трябва да се прави нещо.

— Дали изобщо. Хубаво. Май съм кацнал в средата на нещо интересно, нали?

— Както обикновено.

— Както обикновено.

— Говори ли се за война?

— За война? Искаш да кажеш между Лявата ръка и Дясната ръка? Не, никой не говори за това. Всички са прекалено уплашени, да не би да се случи, за да говорят за това.

Отпих от виното. Не помня какво беше на вкус.

— Значи трябва да открия какво всъщност търсят в Южна Адриланка. И трябва да го направя, при положение че няма никакъв начин да получа вътрешна информация за тях, и докато двете страни на джерег искат смъртта ми. Това ли е, така да се каже, в общи линии?

— Горе-долу, да.

Отпих още глътка и казах:

— Няма проблем.

— Ще искаш ли някаква помощ?

— Благодаря, Кийра, но това вероятно ще е… не, благодаря.

Тя кимна, после попита:

— Е, и какъв е планът?

— План. Да. Добра идея. Би трябвало да измисля план.

„Какво ще кажеш за оня, в който залиташ слепешката, докато нещо се случи, шефе? И след това за малко те убиват и се налага да бъдеш спасен от…“

„Какво ще кажеш за оня, в който млъкваш и ме оставяш да помисля?“

Можеше да ми отговори по всевъзможни начини, предполагам, но просто го остави да отлежи.

— Кийра, ако ти трябваше да разбереш какво става в Лявата ръка, как щеше да подходиш?

Тя се намръщи.

— Нямам представа.

— Боях се, че ще кажеш точно това.

— Какво си намислил, Влад?

— Нищо. Още се опитвам да измисля.

— Просто се чудех дали…

— Да?

— Дали няма да направиш нещо глупаво.

— Аз?

— Аха.

— Това, което ще направя, е да се опитам да науча нещо за това, срещу което съм се оказал. След като го науча, ще мога да разбера дали има някакъв разумен начин да се захвана с правенето на това, което трябва да направя.

— А ако няма?

— Допускам, че въпросът е риторичен.

Тя въздъхна и стана. Също станах и й маркирах нещо като поклон.

— Благодаря, че ми отдели време, Кийра.

Усмихна се — изключителната усмивка на Кийра, която не прилича на усмивката на никой друг.

— Няма защо, Влад. И внимавай.

— Да. Ще се опитам.

Тя се отвя като дим. Седнах и осъзнах, че съм си изпил виното. От Туко нямаше и помен. Изругах.

„Мда, шефе. Тежко е, когато имаш град, пълен с магьоснички, които се опитват да те убият, а нямаш представа какво искат или какво могат да направят, но трябва да го спреш, а наоколо няма никой, който да ти донесе още вино“.

„Именно“.

Докато Туко се появи, не бях решил другите проблеми, но скоро след това разполагах с още вино. Това не ме въодушеви толкова, колкото може би трябваше.

След малко Сетра се върна.

— Видя ли се с приятелката си?

— Да.

— Беше ли ти от полза?

— Донякъде.

Сетра кимна.

— Кажи ми нещо, Сетра. Ледоплам, мм, променя ли се изобщо?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Определено. Оръжието ми… — докосна синята дръжка на кръста си — е много чувствително на определени нива и реагира на многобройни различни… — Замълча. — Мисля, че ти липсва лексика.

— Е, сигурно.

— Защо питаш?

— Преди малко, когато ме нападнаха, извадих Лейди Тилдра и тя беше различна.

Сетра се намръщи.

— Как различна?

— Големина. Форма. Тежест. Беше един малък извит нож.

— Виж, това е интересно.

— И аз така си помислих.

— Ако се съди по формата на канията, вече не е.

— Не е. В един момент си върна предишната форма. Не забелязах и двете промени. Канията също се промени.

— Канията се промени?

— Да, за да пасне на новата форма на оръжието.

— Откъде взе канията?

— Дженоинът ми даде ножа с нея.

Тя помисли.

— Най-очевидното обяснение… Нещо против да си свалиш амулета за момент?

— Ъъ, разбира се. — Подчиних се обаче. — Какво правиш? Правеше малки дискретни жестове в моя посока. След това поклати глава.

— Не. Доколкото мога да преценя, не са ти хвърлили илюзия.

— Е, това е добре. — Окачих си амулета отново.

— Не знам какво да ти кажа, Влад.

— Хубаво.

— Е, мога да ти кажа само едно, като съвет.

— О?

— Дръж този амулет винаги на себе си.

— Мм, опитвам се.

— През тези няколко секунди, докато го беше свалил, някой се опита да те види.

— Аха. Успя ли?

— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че да.

— Страхотно. Значи знаят къде съм.

— Няма да им е лесно да се доберат до теб, докато си тук.

— Това поне е нещо.

— Но…

— Да?

— Влад, помисли само какво означава това, че за тези няколко секунди те откриха. Много твърдо са решени, Влад.

— Мда. Е, това адски освежава живота ми.

По устните й пробяга усмивка — просто от учтивост, предполагам.

— Какво можеш да ми кажеш за наблюдението?

— Беше магическо. — Тя сви рамене. — Съвсем открито.

— Дзур планина няма ли защита срещу такова нещо?

— Никога не ми е трябвала защита.

— Хм. Всъщност да де.

— Никога досега не съм те виждала да правиш това, Влад.

— Кое?

— Да си гризеш палеца.

— А. Трябва да съм го прихванал от Кийра. Тя вечно си го гризе, когато мисли.

— Аха. Разбирам.

Беше пълна лъжа и Сетра го знаеше, но не можеше да признае, че го знае.

„Голям гадняр си, шефе“.

„Мхм“.

— Като стана дума за амулета… — почнах.

— Да?

— Колко е силен?

— В какъв смисъл?

— Колко защита ми дава? В смисъл, би ли могла да го пробиеш, просто със сила?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна. Да се опитам ли?

— Ъъ, не, благодаря.

— Хубаво.

Покашлях се.

— Обсъждахме Лейди Тилдра.

— Нима?

— По-точно Великите оръжия изобщо. Започвам да осъзнавам, че имам едно от тях.

— Да, имаш, несъмнено.

— Мм… какво могат да правят те?

Сетра се намръщи замислено.

— Различни са, разбира се.

— Но имат и някои общи неща.

— Да. Всички могат да убиват дженоини. И богове също.

— Това го знам. Убиването на богове и дженоини обаче не е голям приоритет в живота ми. Друго какво?

— Също така се стремят да опазят душата ти и евентуално живота ти.

— Евентуално?

— Евентуално. Но в твоето положение, при това, което искат да ти направят джерег, едно оръжие, което се стреми да опази душата ти, би трябвало донякъде да те успокоява.

— Съвсем вярно. Казваш „стреми се да опази“. Тук има намек, че се опитва.

— Да.

— Колко благонадеждно е това? В смисъл, мога ли да разчитам на него?

— Ами, ако знаеш, че предстои, и оръжието има време да се подготви, е по-вероятно. Помниш ли инцидента с Алийра в Черен замък?

— Трудно бих могъл да го забравя.

— Но не залагаш живота си на това. Знам поне три случая, когато владелец на Велико оръжие е изгубвал душата си от моргантско оръжие.

— Ясно.

— Също така… Не знам как точно да се изразя. — Загриза долната си устна. Все забравям колко остри са зъбите й. — Също така, с притежаването на Велико оръжие имаш връзка, да кажем, с нещо, което продължава отвъд този свят. Ясно ли се изразих?

— Не съм сигурен. Искаш да кажеш, друг свят в смисъла, който влагат в това некромантите?

— Разбираш ли какво влагат в това некромантите?

— Е, не.

— Искам да кажа, нещо, което би могло да се нарече „съдба“.

— Мразя тази дума.

— Ще се опитам да намеря друга дума, ако искаш. Отнася се за…

— Мразя цялата идея зад това, тъй че „друг свят“ не помага. Намеква, че не съм свободен да правя каквото пожелая.

— Не е толкова просто — отвърна Сетра.

— Нищо никога не е просто. — Въздъхнах. — Всъщност искам просто да знам какво мога да очаквам от Лейди Тилдра. Какво би могла да направи, мога ли аз да направя с нея нещо, което не съм могъл преди, мога ли с нея да си позволя рискове, каквито не съм могъл да поема преди?

— О? Има ли рискове, шито не си поемал преди?

— Много смешно, Сетра.

Сви рамене.

— Колкото до твоето оръжие, да, има приказки и легенди, но извън тях всъщност не знам нищо.

— Което ме връща в изходното положение.

— Опасявам се, че да. Въпреки че…

— Да?

— Изобщо не съм чувала нещо свързано със странното поведение, за което спомена.

— Чудесно. Добре, би ли ме запознала с приказките и легендите?

— Наистина ли държиш? Всичко, което съм чувала, има нещо общо с предопределението.

— Чудесно. Мда, май искам да го знам все пак.

— Добре тогава. От това оръжие се очаква да унищожи Вийра.

Кимнах. Предвид някои неща това не ме изненада.

— Хмм. Сетра, възможно ли е дженоинът да знае за това?

— Със сигурност, Влад.

— Е, това би могло да обясни едно-две неща. Както и да е. Какво още?

— Има и още нещо, което чух преди години, обвито изцяло в метафора. Предполага се, че Богоубиец е предназначен да, мм, да изреже болната плът на света.

— Аха. Е, това вече е съвсем ясно. Някаква идея какво означава?

— Никаква.

Въздъхнах и попитах:

— Добре, нещо против да сменим темата?

— Не, разбира се.

— Знаеш ли нещо за Лявата ръка на Джерег?

— Нали каза, че искаш да сменим темата.

— Сетра…

— Пошегувах се. — Сетра помисли. — Имала съм няколко срещи с Лявата ръка през годините.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Много са потайни, както може би вече знаеш.

— Да.

— Наистина разполагат с магия, каквато не притежава никой друг. Знам, че атира в частност все са се опитват да привлекат някоя от тях в организацията си, просто за да разберат как действат някои от заклинанията им.

— Опитват?

— Нямат голям успех досега.

— Твоето „досега“ е доста дълго време, Сетра.

— Е, да. Доколкото знам, тези в джерег — тоест Лявата ръка — рядко си казват дори една на друга как да правят някои от по-тайните и трудни магии.

— Мисля, че май видях една от тях.

— Така ли?

— Знаеш колко разбирам от чародейство, тъй че може и да греша, но онази, дето ме нападна… Когато се появи, ами… не приличаше на телепортите, които съм виждал.

— Интересно. Какво му беше различното?

Описах каквото бях видял и каквото не бях видял, доколкото можах. Сетра се замисли.

— Не знам какво може да е. Жалко.

— Ако я помолиш учтиво, може и да те научи.

— Ще го имам предвид. Би ли желал да преспиш тук?

— Да, благодаря. Всъщност съм доста изморен. Тежък ден беше.

— Туко ще ти покаже стаята.

Туко се появи и ме отведе в една стая, където веднъж се събудих след смърт. Остави запалена свещ и затвори вратата. Легнах в много меко легло — от тия, дето те загръщат като одеяло. Не е любимият ми тип легло, но точно в този момент усещането ми хареса.

Единствената украса в стаята бе една рисунка, изобразяваща битка между джерег и дзур, в която и двамата изглеждаха доста опухани. Изобщо не бях виждал джерег като този в реалния живот. Беше по-дребен от гигантските, които кръжат край Пропадите на смъртта, но много по-голям от хранещите се е мърша в джунглите и горите, дори и в Адриланка понякога. Може би безименният художник просто не беше виждал истински. Не бих могъл да кажа за дзура, така и не съм виждал екземпляр отблизо. Всъщност не изгарям от нетърпение: по-големи са от тиасата, черни, безкрили и според всички описания много бързи. И имат нокти и зъби и са прочути с това, че не се плашат от нищо.

Нещата, които не се плашат от нищо, ме плашат.

Предния път, когато бях огледал картината, бях заложил за победата на джерега. Сега не бях сигурен. Сега може би по-скоро за дзура.

Духнах свещта и се оставих на добрия нощен сън да прочисти ума ми така, както едно добро шами прочиства езика.