Стивън Бруст
Дзур (3)

2.
Чеснов хляб

Михи ми каза какво е приготвил г-н Валабар за тази вечер. Разбира се, тази вечер беше ранен следобед, но хайде да не се притесняваме за подробности. Беше домашна пиперена яхния, телешки гърди, картофи „Пепелява планина“, печена кетна, пълна с фенарийски наденички, виниасурски бифтек с анасоново желе и тройно подлучено телешко. После се отдръпна леко и зачака. Винаги се бях озадачавал от това поведение, докато не разбрах, че ни дава време да обмислим, като същевременно е на разположение да отговори на въпроси.

— Какво препоръчваш? — попита ме Телнан.

— Всичко. Всичко е добро.

Похапвах чеснов хляб.

Лангошът не прилича на нищо друго на света. Дядо ми също го прави. Лоялността изисква да кажа, че дядо ми го прави по-добре, но няма да наблягаме на това.

Представлява малко кръгло самунче леко, много леко, подсладен хляб, който е силно изпържен. Сервира се със скилидка чесън. Отхапваш чесъна наполовина, после натъркваш с него хлебчето, като внимаваш да не си опариш пръстите. След това отхапваш от чесъна, изчакваш и щом избухне в устата ти, отхапваш от хлебчето. Всичко е в точния разчет на времето.

Спрях се на телешките гърди, Телнан си поръча печено. Михи се усмихна така, все едно сме най-умните двама клиенти, които е имал някога. Телнан внимателно проследи техниката ми с хляба, повтори я и се ухили доволно.

Благородник дзур с голяма усмивка. Много странно. Но се радвах, че храната му харесва.

— Значи — почнах — изучаваш магьосничество? Добре. Сигурно би могъл да ми обясниш какво точно е един магьосник тогава. Чудя се от доста време.

Ухили се, все едно учителят му е задал точно въпроса, по който се е подготвил.

— Магьосничеството — почна той — е изкуството да се обединяват и контролират разединени сили на природата, за да се получат резултати, недостъпни за или по-трудни за постигане чрез всяка отделна чудотворна дисциплина.

— Аха. Е, разбирам. Много благодаря.

— Няма за какво — отвърна ми най-искрено. — Ти какво правиш?

— Мм?

— Ами, аз съм магьосник. Ти какво правиш?

— О: — Помислих малко. — Бягам обзет от ужас, предимно.

Той се засмя. Явно неми повярва. И може би толкова по-добре.

Ако го беше повярвал, щеше да се наложи да се държи презрително, а на мен щеше да ми се наложи да го убия, а на Сетра можеше да не й хареса. Но ефективно уби разговора.

Отхапах отново от чесъна, изчаках за взрива, после дойде ред на хляба. Съвършено. Всяка хапка чесън бе като ново откритие, възбуждащо дори в объркването си; всяка хапка хляб беше проникновението, което го довършва. А съчетанието ме отвлече от всичко, което се бе случило през последните няколко години, и ме върна към времето, когато нещата бяха по-прости. Разбира се, никога не са били наистина прости, но сега, докато се вглеждах назад към тях, а сетивата ми бяха пълни с чесън и пресен хляб, ми се струваше, че нещата като че ли бяха по-прости тогава.

 

 

Слизането от Верижния мост също бе стъпка в миналото, впрочем. Накара ме да си помисля за времето преди да срещна Коути, преди да започна да работя за джерег, когато бях просто един източняк, който живее на улица Долен Кийрон, но минава по този мост или по крайбрежната до Дърводелска няколко пъти седмично, за да навести дядо си. Дядо ми вече не живееше тук. Вече живееше в едно имение извън градчето Миска, близо до езерото Шурке. Бях го посетил веднъж преди две години. Реших, че може би трябва да го направя пак, стига да можех да уредя този проблем, без да стана мъртвец.

Паметта ми говореше, че цяла Южна Адриланка вони непрекъснато. Това всъщност не е вярно. Трябва да стигнеш до Източняшкия квартал, за да засечеш миризмата, а Източняшкият квартал е голяма част от Южна Адриланка, но съвсем не цялата.

Хванах пътищата, които бяха толкова познати за стъпалата ми, колкото лангошът за устата ми, макар и съвсем не толкова приятни.

Беше малко мразовито, но наметалото ме предпазваше от океанския бриз. Лойош и Роуца помръдваха на раменете ми. Усещах, че оглеждат наоколо.

Потупах дръжката на сабята си, просто за да се уверя, че си е на мястото. Лейди Тилдра висеше точно пред нея.

Ботушите ми бяха от фина мека кожа на дарр — доста удобни и добри за ходене през степи и дори за предпазливото опипване на пътя през скалисти планински проходи, но не съвсем подходящи за каменните улици на Адриланка. Старите ми ботуши обаче си бяха отишли заедно със стария ми живот.

Добрах се до Шестте кьошета, възможно най-близо до средата на Източняшкия квартал, и се огледах. Бях обкръжен от хора, в смисъл от моята раса. Усетих как напрежението, което не знаех, че ме е обзело, ме напуска. Дори да си сам със себе си не е съвсем същото като да си сред свои хора.

Всъщност никога не е било много ясно кои са моите хора, но ви го описвам така, както го чувствах в момента.

Разправят, че преди Междуцарствието на Шестте кьошета живеели богати търговци, но кварталът бил унищожен от пожар и така и не го възстановили. Понеже никой не го искал, източняците се настанили в него, като мигрирали, ами, от Изтока. След това бил застроен бавно и безразборно. Никой не го интересува какво става там или как изглеждат нещата. Или кой на кого какво прави. Патрулите на гвардията Феникс са рехави денем и несъществуващи нощем. Както подозирам, не защото ги е страх да са там; просто защото не ги интересува много какво става.

Няколко стени, боядисани някога в зелено, покрив, хлътнал в средата, и вход, покрит с опърпана завеса от зебло — това бе жилището и работилницата на най-добрия ботушар в Южна Адриланка, а може би и в цялата империя. Понеже това не беше „При Валабар“, Якуб се вторачи в мен с неприкрито изумление, преди да възкликне:

— Лорд Талтош! Върнали сте се!

Съгласих се.

— Как я караш, Якуб?

Разбрах, че е грешка, в мига, в който думите излязоха от устата ми.

— Съвсем добре, лорд Талтош. Валя малко, знаете ли, а това винаги означава увеличаване на клиентелата. А Николас си нарани ръката преди няколко седмици, тъй че не може да работи и повечето му редовни клиенти сега идват при мен. Разбира се, лейди Циата реши да остави половината си земя на угар за сезона, тъй че не получавам никаква…

— Приятно ми е да го чуя — прекъснах го, преди да се е разгорещил сериозно.

Схвана намека, слава на Вийра.

— А вие как сте, милорд?

— Съвсем добре, благодаря.

Погледна краката ми.

— Какви са тия?

— От кожа на дарр — отвърнах. — Много време прекарвам в ходене из пущинаци.

— А, разбирам. И понеже са пущинаци, ходилата ви няма да се скапят? Петите ви няма да хванат мазоли? Горницата на стъпалото няма…

— Имаш ли още мерките ми?

Погледна ме обидено.

— Разбира се.

— Направи ми тогава нещо удобно за пътуване на открито и за ходене по павирани улици.

Той се замисли.

— За подметките мога да…

— Искам да ги нося, не да слушам за тях. — Хвърлих му достатъчно сребро, за да компенсира втория обиден поглед.

Той се покашля.

— А сега, ъъ, вашите специални нужди…

— Не толкова много като едно време. Само по един нож във всеки, горе-долу тази големина. — Един се появи и му го показах.

— Може ли да го задържа?

Сложих го на тезгяха.

— Нищо друго? Сигурен ли сте?

— Нищо, освен ботушите, но ще ми трябва нова ножница за сабята ми. Последната, която ми направи, се, мм, повреди.

Той заобиколи тезгяха, наведе се и я огледа.

— Огъната е ужасно. И върхът е прерязан. Какво е станало?

— Заби се в мен.

Той ме зяпна. Мисля, че искаше да ме попита как точно е станало, но не посмя. Казах:

— Беше един чирак лечител и не помня ясно как точно го направи или защо, но мисля, че подейства.

— А… да, милорд. Новата ножница…

— Използвай същия модел.

— И всички добавки?

— Може и тях.

— Много добре, милорд. — Поклони се много ниско.

— Колко време ще отнеме?

— Четири дни.

Повдигнах вежда.

— Вдругиден всичко ще е готово, милорд.

Кимнах и казах:

— Добре. Сега да побъбрим.

— Милорд?

— Затвори дюкяна, Якуб. Трябва да поговорим.

Той пребледня, въпреки че никога през дългото ни познанство не съм го наранявал, нито заплашвал. Предполагам, че се разчува. Изчаках.

Той се покашля, изсули се покрай мен и провеси лента през вратата. После ме отведе в задната си стая, пълна с кожа, миризми на кожа, масла и миризми на масла.

Якуб има непокътната черна коса, зализана назад като на драгар, който се старае да изтъкне благородното си положение (каквото Якуб няма). Така и не съм успял да определя дали е перука, или си е собствената му коса и я боядисва. Липсват му два долни зъба, което личи още повече заради обратната му захапка. Веждите му са пушливо сиви в рязък контраст с косата. Пръстите му са къси и винаги мръсни.

Издърпа едно от столчетата и ми го предложи. Седнах и попитах:

— Кой движи нещата, Якуб?

— Милорд?

Удостоих го с поглед номер шест, патент Джерег. Разтопи се, общо взето.

— В смисъл, който събира за играта тук ли?

Усмихнах му се.

— Точно това имах предвид, Якуб. Е?

— Доставям на един мил млад джентълмен от вашия дом. Казва се Файавик.

— А той на кого доставя?

— Милорд? Как бих могъл да знам…

Спря, щом се наведох към него съвсем леко.

Преди да се появя тук, за да движа нещата, Якуб бе имал дял във всичко, което ставаше из Шестте кьошета, и разполагаше с „уши“, които се изпъваха все по-надалече. Сега дялът му можеше да е малък, но все още беше налице. И ушите му все още си бяха по местата. Знаех го и той знаеше, че го знам.

— Ами… Преди няколко седмици всичко се промени — почна той. — Появиха се повече от вас… в смисъл, повече джереги и…

— Мъже или жени?

Той се намръщи.

— Мъже, милорд.

— Хубаво.

— И започнаха, мм, по-често да се навъртат тук. Това изнерви всичките ми приятели, тъй че започнах да си задавам въпроси.

— Мхм.

— Изглежда, някой друг ръководи. Някой от града.

Кимнах. „Града“ хората в Южна Адриланка наричат частта от Адриланка северно от реката. Добре де, западно от реката по-точно.

— Чух — продължи той, — че имало някаква група, наречена Чужденците. Та те получавали парите.

— Наречени така на Улицата на чужденците или по друга причина?

— На улицата. Базата им е една частна къща там.

— Чия къща?

— Не знам.

Хвърлих му бързия поглед с присвити очи и той изпъшка:

— Наистина не знам. Беше на една стара дама, Колетти, но тя умря миналата година и не знам кой я купи.

— Окей.

Странно е как работи умът ми: изведнъж прескочи на въпроса кого да хвана да подкупи подходящия чиновник, за да провери в регистрите за собственика, като забравих, че вече не разполагам с никого. Нямаше ме от години, върнал се бях едва преди ден, а вече отново мислех като джерег.

Това можеше да е добре, но можеше и да не е.

Както и да е, знаех мястото. После какво? Проверявам го? Разбира се, защо не? Какво толкова би могло да се случи?

„Започваш сам да си възразяваш, шефе. Внимавай“.

„Мда. Отвикнал съм вече от това. Престъпната дейност изисква постоянна практика“.

„Запиши си го, за да остане за потомството ти. Междувременно…“

„Да. Разбрано“.

— А събиранията?

— Милорд?

— Куриери ли ходят при тях, или те пращат посредник?

— Куриери, милорд.

— Всеки ден ли ходят, или само веднъж седмично?

— Всеки ден, милорд.

Кимнах и се позамислих. Явно не действаха тайно. Нима се чувстваха толкова сигурни, че им беше все едно? Или го правеха, за да се види, че го правят? Или да привлекат нечие внимание?

Тръгнеш ли в тази посока, ще си докараш главоболие.

— Добре. А, за ботушите…

— Да, милорд. Топли в студа, но да пропускат въздух. Меки, удобни преди всичко, издръжливи. Мога да вложа и заклинание против мазоли. Ще помогне, докато ги разтъпчете.

Кимнах.

— За вдругиден, милорд.

Докоснах дръжката на Лейди Тилдра и го удостоих с толкова топла усмивка, колкото можах да докарам, което не беше много. Ей, заслужавам похвала, че се опитвам поне, нали?

Якуб ми дръпна завесата настрани. Лойош излетя навън и бързо огледа района, уведоми ме, че е безопасно, след което се върна на рамото ми и пристъпих навън. Завесата се затвори зад мен, задържайки миризмите на кожа и масло и връщайки миризмите на Южна Адриланка, за които колкото по-малко се каже, толкова по-добре.

Пътят до Улицата на чужденците беше къс. Спрях пред един мръсносив дюкян за заложени вещи на четирийсет-петдесет крачки от въпросната къща и я огледах. Беше стара, триетажна, от червен камък, с дървена веранда около нея, която изглеждаше добавена по-късно. На първите два етажа имаше по два стъклени прозореца, на горния само един.

Подпрях се на стената на заложната къща и поупражнявах търпение. Беше вечерта, точно преди стъмване. Из Шестте кьошета скоро щеше да стане оживено с обичайната вечерна активност. Сега имаше малко хора — само някакъв старец, разхождащ дребно грозно куче, и няколко хлапета, наклякали на улицата и залисани в някаква игра.

„Лойош?“

„Тръгваме“.

Излетяха, направиха спирала над къщата, а след това бавно закръжиха около нея, все по-ниско и по-ниско, и се върнаха.

„Никаква активност, шефе. И всички прозорци са със спуснати пердета“. Каза го малко обидено.

„Ще се разправям с тях за това“.

Частта „никаква активност“ изведнъж се промени. Вратата се отвори и някакъв в джерегско сиво — драгар, женска — излезе на верандата. Застана там с нещо като пръчка в дясната ръка и огледа улицата. Присвих се до дюкяна за заложени вещи, за да не мога да виждам повече къщата, което означаваше и оттам да не могат да ме видят. Лойош си показа главата иззад ъгъла.

„Какво прави тя, Лойош?“

„Просто оглежда. О, и прави жестове с онази пръчка“.

„Какви жестове?“

„Малки. Прави малък кръг, променя малко посоката, после… сега върви по верандата. Скри се зад ъгъла“.

„Добре, мисля, че установихме две неща. Лявата ръка наистина контролира този район и могат да разберат, когато съм наблизо. Освен ако не държиш да го отметнеш към графа съвпадения, че излезе точно сега“.

„Откъде да знам, шефе? Не би трябвало да могат да…“

„Лейди Тилдра“ — отвърнах му.

„Ох, да де“.

Дори аз усещам, когато наблизо има моргантско оръжие, освен ако не е в ножница, което намалява психическия му ефект. С оръжие, мощно като Лейди Тилдра, да, всеки опитен чародей ще е достатъчно чувствителен, за да усети най-малкото, че в района има нещо.

„Знаеш ли, шефе, това ще попречи на обичайната ти потайност“.

„Аха. Ще трябва да й потърся подобрена кания или нещо такова“.

„Още една излезе току-що. Време за излизане?“

„Или за влизане“.

„Шефе?“

„Спокойно. Съблазнително е, но още не. Трябва да науча повече“.

„Добре. Тъкмо започвах да почитам култа към Враната“.

„Враната ли?“

„Богинята на нещата, дето пропадат“.

„Това откъде го разбра?“

„Преди няколко минути минахме покрай едно светилище. Чух едни да говорят“.

„Изобщо не знаех“.

„Доста си разсеян“.

„Предпочитам да го наричам съсредоточеност“.

„Както кажеш, шефе“.

„Окей, да тръгваме“.

Не си говорихме по дългия път през реката. Мисля все пак, че визитата беше продуктивна: най-малкото бях потвърдил, че Лявата ръка наистина движи неща. И си бях поръчал ботуши и нова ножница за сабята.

Вървях покрай дясната страна на Верижния мост. Водата кипеше на въртопи под мен. Поглеждах нагоре по реката и размишлявах за хората, които можеше да живеят там: всички, които се раждаха, живееха и умираха покрай бреговете й. Може би, ако преживеех това, щях да отида точно там. Просто да тръгна по реката и да видя докъде ще ме отведе. До Източен бряг, разбира се.

Когато мостът остана на около две мили зад мен, намерих кабриолет и казах да ме закарат на север до един квартал с изглед към кейовете. На няколко мили по-натам, оттатък реката, бяха кланиците; отсам нея имаше къщи: обществени сгради, частни домове и складове, както и сергиите на по-бедните занаятчии, и дюкяните на по-заможните.

Вече се стъмваше и тръгнах към една къща, чиято табела изобразяваше корабен фенер, окачен на мачта. Подозирах, че вътре ще има тумба орки. Тумби орки има във всички кръчми в тази част на Адриланка, тъй че направо можех да се хвана на бас.

Влязох в дълго тясно помещение. В другия край имаше врата, която несъмнено водеше към по-малки стаи. Близо до вратата имаше малък подиум за музиканти. А близо до него стоеше пребледнял драгар в синьо и бяло, с нещо като инструмент в ръцете, с много струни и странно извито тяло.

Преди години бях сключил сделка с Музикантската гилдия. Скъпа, но едно от най-умните неща, които съм правил. Няма нужда да привеждам целия разговор. Показах му един пръстен, който нося, зададох му някой и друг въпрос, получих някой и друг отговор и му пъхнах в ръката някоя и друга монета. После бързо навън през вратата, преди някои от онези погледи, които получавах от събралите се вътре орки, да се обърнат в действие, което можеше да доведе до повече внимание към моя милост, отколкото ми се щеше.

Продължих в посоката, указана ми от музиканта, което ме отведе на по-малко от миля на запад. Искам да кажа нещо от сорта на: „Никой не се опита да ме убие“, просто за да знаете, че всичко това с убиването изобщо не ми излизаше от ума; но пък нападенията и убийствата се разиграват доста бързо, тъй че щом не казвам нищо по въпроса, можете да приемете, че не са ме убили.

Тази къща, с наскоро нарисувана табела, изобразяваща спящо куче, беше малко по-голяма от предишната и помещението, в което влязох, бе квадратно. Сцената се падаше отляво, а типът, когото търсех, стоеше до нея и държеше голям барабан, покрит със сложна резба.

— Здрасти, Айбин — казах, след като взех двайсетината крачки между вратата и сцената.

Той примига, все едно му говорех на някакъв чужд език, след което ми се усмихна.

— Ей, Влад. Имам си нов барабан.

— Аха. Точно затова се върнах.

— О? Нямало ли те е?

— Ъъ, да.

Айбин беше доста мършав дори за драгар и висок колкото Мороулан. Не беше родом от Империята. Срещнал го бях на един остров, когато се бях забъркал в един сложен бизнес, включващ бог, крал, императрица, политически заговори и разни други забавления. От всички драгари, които съм срещал, той беше този, когото най-малко разбирах, но също така и един от малкото, за които бях сигурен, че нямат интерес да ме използват за свои цели.

Намерихме си маса и седнахме. Кръчмарката му даде нещо бистро, затрепка с клепачи към Айбин и чак после се сети да ме попита дали искам нещо. Не исках.

— Ще се задържиш ли за представлението? — попита Айбин. — Свиря с…

— Вероятно не. Честно казано, всъщност не обичам музиката.

— И аз — каза Айбин.

— Не, сериозно.

Той кимна.

— Да бе, аз също.

Айбин беше музикант. Аз — не.

Казах:

— Не че съм глух за тонове или нещо такова. И всъщност харесвам някои неща. Прости мелодийки, дето можеш да си ги тананикаш, с думи, които са така, по-хитри. Но повечето неща, които хората наричат истинска музика…

— Да де — каза Айбин. — Понякога ми се ще просто цялата работа да свърши.

Докато говореше, пръстите му барабаняха по масата. В смисъл не да потупват, както правя понякога и аз, когато съм отегчен, казвам барабаняха в сложни усилващи се и затихващи ритми. Той като че ли не забелязваше какво правят пръстите му. Но пък Айбин обикновено като че ли изобщо не забелязва какво става.

„Не мисля, че ще схване, шефе“, каза познайникът ми.

„Мисля, че си прав, Лойош“.

— Все едно — продължих на глас — всъщност дойдох, защото искам да ти задам няколко въпроса.

— О. — Каза го, все едно никога не му е хрумвало, че може да знае отговора на какъвто и да било въобразим въпрос. — Ами добре.

— Ти ходеше доста често до Южна Адриланка. Още ли го правиш?

Очите му леко се разшириха, но пък при него това не означава кой знае какво.

— Ходя, да. Източняците имат един инструмент, наречен…

— Този тип досажда ли ти?

Двамата погледнахме нагоре. Някакъв особено грозен екземпляр на оркството говореше на Айбин. Странно колко различно реагират хората, когато не си облечен като джерег.

Айбин се намръщи на непознатия, все едно че му се налагаше да си преведе. Посегнах за сабята си, но вместо това ръката ми попадна на дръжката на Лейди Тилдра. Отпуснах се назад в стола и изчаках отговора на Айбин.

Каза:

— Не, не. Приятели сме.

Орката го изгледа странно, понечи да отвърне нещо, после сви рамене и се изниза. Преди пет години щеше да има кръв на пода. Преди десет щеше да има труп. Май се бях променил.

Насочих отново вниманието си към Айбин.

— Знаеш ли района Шестте кьошета?

— Да. Често свирех там на едно място, казваха му, мм, не знам как му казваха. Но, да.

— Добре. Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Какъв беше?

— Все едно. Кажи ми за мястото.

— Ами, акустиката наистина е хубава, защото…

— Не, не. Ъъ…

Най-сетне успях да извлека информацията, която ми трябваше, и дори да обясня какво искам от него. Той сви рамене и се съгласи, защото нямаше причина да откаже. Излязох навън без нежелани инциденти и се шмугнах отзад, за да си дам малко време да измисля следващия си ход.

„Мислиш ли, че това ще е от полза, шефе?“

„Някаква причина да не го уредя, просто за всеки случай?“

„Е, не всъщност. Роуца е гладна“.

„Вече?“

„Шефе, минаха часове!“

„Ама бяхме в «При Валабар». Това не се ли брои за екстра?“

„Може би, но… Шефе!“

„Какво?“

„Шефе, някой току-що те намери“.

„Как… какво?“

„Не знам. Усетих нещо. Гледат те“.

„През теб ли?“

„Не знам“.

Тръгнах толкова бързо, колкото можех, без да изглежда, че бързам. Подминах няколко занаятчии и текла, но никой не ми обърна внимание. Завих надясно по улица, чието име не знаех.

Носех си талисман, който пречеше да ме намерят с магия. Също така бях защитен против чародейство, просто в случай че джерег прибегнат към него. Имаше и други тайни дисциплини, естествено, но можеше ли да ме проследят с тях? Жалко, че не знаех повече.

Сетра Лавоуд веднъж беше засякла Лойош. Това бе една възможност. Но на света нямаше много Сетра Лавоуд. Възможно ли бе да са проследили Лейди Тилдра, дори както си беше в канията? Ако Имах навика да си говоря сам, щях да съм си заговорил.

Лойош и Роуца изхвърчаха от раменете ми, за да хвърлят око на нещата отгоре и за да може, ако бяха засекли Лойош, да не съм непосредствено близо до него. Сигурно беше, защото все си мислех за Патрула на кучките, но непрекъснато ми се мяркаха видения с някаква магьосница, която изниква пред мен и ме пръска на парчета, преди да успея да реагирам.

Добре, имах три възможности за избор. Можех да си намеря някоя задна уличка, където щеше да им се наложи да подходят към мен от една посока, и да изчакам. Можех да рискувам да сваля амулета и да извърша телепорт, преди да се появят. Или да продължа да се движа, докато измисля нещо друго.

Минах на вариант три.

Направих още една стъпка наляво и съжалих, че вече си нямам Маготрепач.

Е, това беше глупаво. Всъщност имах си Маготрепач.

Посегнах над сабята, стиснах Лейди Тилдра и я извадих.

И я зяпнах.

Също като мен, и тя се беше променила.