Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dzur, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валери Русинов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Стивън Бруст
Заглавие: Влад Талтош — убиец на свободна практика
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2010
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-201-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1853
История
- — Добавяне
11.
Вино Дескани
Михи дойде, смени ни чашите и ни наля дескани.
Дескани прилича на това, което получаваш, ако сипеш половин чаша бяло в половин чаша червено. Може да ви се стори ужасно, но всъщност не е толкова лошо. А това, каквото и да беше, носеше умерена тръпчивост на езика, което вървеше добре със сладостта на захаросаните розови венчелистчета.
— Изглежда, те обичат тук — каза Телнан.
— Мм?
— Просто начинът, по който този…
— Михи.
— Да. Начинът, по който ти се усмихва.
— Е, аз съм редовен клиент от много време. И, разбира се, съм източняк като тях.
Той кимна. Беше прав обаче. Доста бях популярен сред персонала тук. Разбрах го още преди няколко години. Случайно срещнах Вили в една гостилница в Южна Адриланка и се почерпихме. Поприказвахме си също и се оказа, че, ами, те един вид знаеха с какво се занимавам и знаеха, че съм добър. С други думи, бях източняк, който се движеше сред висшите ешелони — или средните, най-малко — на драгарското общество. Бях един от тях, който се справя добре, а точният начин, по който го правя, беше без значение, или може би дори добавяше малко пикантност.
На свой ред това, че знаех какво изпитват, правеше яденето в „При Валабар“ още по-приятно за мен.
Но не държах да обяснявам всичко това на Телнан.
„Как е, шефе?“
„По-добре. Беше много мило от нейна страна“.
„Не те ли плаши, че те намери?“
„Не толкова, колкото би трябвало“.
„Е, а сега какво?“
„Мисля да те пратя в Имперската библиотека да продължиш изследването ми“.
„Това наистина е смешно, шефе“.
„Знам. Какво ще кажеш да откриеш всичко, което можеш, за Триеско и Терион?“
„Няма проблем, шефе“.
„Добре. Зарежи това. Просто продължаваш да ме пазиш, когато излизам навън, а аз ще…“
„Да?“
„Още не съм го измислил. За щастие обаче съм гладен и уморен, тъй че може да похапна добре, да поспя и да отложа решението за малко“.
„Знаех си, че мога да разчитам на теб да намериш отговор, шефе“.
След като вече разполагах с план, го задействах веднага. Проработи идеално.
На следващия ден се върнах в Имперската библиотека — макар и малко по-притеснен, благодарение на Кийра — и прекарах още един ден с Делийн. Не очаквах да измъкне нещо ново, но не можах да измисля какво друго да свърша.
Всъщност той не измъкна нищо ново. Щом дългият ден се приближи към края си, каза:
— Започвам да мисля, че сме намерили всичко, което може да се намери.
— Сигурно си прав — отвърнах. — Бих искал да ти благодаря, че…
— Това ми е работата — прекъсна ме той. — А и ми беше приятно.
— А за мен полезно. Много полезно.
— В смисъл?
— В смисъл, ти намери информация, която ще ми е от полза.
Той се намръщи. Мисля, че чак сега вдяваше, че не искам тази информация току-така. Изгледа ме за миг, все едно ме вижда за първи път. Почти усетих как изсумтя пренебрежително наум и разкара мисълта, като нямаща нищо общо с живота му.
— Ами, добре тогава.
— Мога ли да ти се отблагодаря с нещо…
— Не, не.
Кимна, обърна ми гръб и си тръгна по работата. Мисля, че беше забравил за съществуването ми още преди да напусна сградата. На излизане погледнах нервно към покритото със сиви плочи крило на джерег в Двореца. Не забелязах да ме наблюдава някой.
Кийра имаше право обаче. Радвах се, че повече няма да се отбивам насам. Просто за по-сигурно минах по моста Петата миля. Най-вероятно това не ми осигури повече безопасност, но ми даде още час-два за ходене и мислене.
Улиците на Адриланка, дори на Южна Адриланка, първо са били прокопани, предполагам, по разните пътеки, които са проправили хората, толкова отдавна, че не бих могъл дори да си го представя. Били са павирани с камък, а след това утъпкани още надолу в земята, и върху старите камъни са поставяли нови. Разправяли са ми, че целият град е потънал на няколко стъпки от първоначалното му изграждане. Улиците затъвали повече от сградите, но и двете се смъквали. Не знам доколко е вярно. Знам обаче, че докато се върна на Шестте кьошета, краката ме боляха повече, отколкото след стотици мили ходене из континента. Странно е как, след като си рязан, мушкан и бит от професионалисти от двете страни на разграничителната линия на закона, може толкова дълбоко да те дразнят две отекли ходила.
Определено бях благодарен за новите си ботуши обаче. Иначе щеше да е още по-зле.
Най-сетне стигнах до „Къщата на Девон“, кръчма на четвърт миля източно от Шестте кьошета. Бях подранил, така че седнах в ъгъла и пих бяло вино, което бе твърде сладко и не достатъчно студено. Но пък краката ми го одобриха.
Заведението почна да се пълни — предимно работници от кланиците, ако се съдеше по миризмата, която ги съпътстваше. Имаше и неколцина дребни търговци. Всички до един източняци. Чувствах се в безопасност, може би повече, отколкото трябваше, в маскировката си и заобиколен от източняци. Предупредих се наум да не прекалявам с чувството за безопасност, особено след като Лойош и Роуца ги нямаше да наблюдават из помещението.
След около час човекът ми се появи. Отне му известно време, докато ме забележи, което ми достави известно задоволство. Беше едър мъж, също като Рик, пооплешивял, с тънки устни и нос, който като че ли беше чупен.
— Сандор?
Кимнах и казах:
— А ти трябва да си Винсент.
— Да.
— Заповядай, седни. Вино?
— Разбира се.
Налях и му подадох чашата заедно с два златни империала.
Той прибра парите и ми даде списък с три имена, източняци, които движеха дребни операции и плащаха на Лявата ръка. Нищо изненадващо и нищо особено полезно.
После каза:
— Знаеш за оня тип, дето го търсят, нали?
Намръщих се.
— Не. Кажи ми.
— Търсели някакъв тип, който обикалял с два джерега на раменете.
— Тъй ли?
— Дават сто империала на този, който го види и съобщи.
— Доста пари.
— Май не те интересува много.
— Не, защо. Добре е да го знам и се радвам, че ми го каза.
— Виждал ли си го?
— Не. Как разпространяват тази, мм, обява?
— Казали са на бегачите. Типът, който ми го спомена, каза, че ако го забележа, ще дели с мен. Поравно.
— Наистина щедро от негова страна.
Винсент сви рамене.
— Все едно, не съм го виждал.
— Добре. Нещо друго да става?
— Нищо важно.
— Какво ще рече това?
— Пазара Ристал го затвориха, но това няма нищо общо с…
— Затвориха ли го? Кога? Бях там вчера.
— Днес. Наминах да си взема нещо за ядене и беше затворен. Целият пазар. Количките ги няма, брезента на щандовете, всичко.
— Защо? Чу ли за някаква причина?
— Само клюки.
— Обичам клюките.
— Ами, разправят, че били заплашили да пребият всички, които отворят.
— И според теб няма нищо с това, което става?
— Това си е местна работа.
— В смисъл?
— Ами на местните банди. Те си искат своя дял от търговците и когато търговците не плащат…
— Да, знам как става.
— Не съм чувал джерег да действат така обаче.
— Смяташ, че джерег не натискат търговците?
— Не на това ниво. И нямаше да са толкова тромави. Да затворят целия пазар и да привлекат внимание към себе си.
— Знаеш доста за джерег, като гледам.
— Малко. Преди няколко години и аз бях куриер известно време. Така че знам как стават нещата.
— Разбирам. Е, поне знаеш достатъчно, за да се справиш с намирането на нещо полезно.
Подадох му още пет империала.
— Това за какво е?
— За полезна информация.
— А, добре. Ще потърся още.
— Не се престаравай с търсенето, да не станеш ти такава.
— Какво?
— Нищо. Просто внимавай.
Той кимна, допи си виното и излезе.
„Ей, Лойош. Мисля, че сме в бизнеса“.
„Това добре ли е? Казваш го, сякаш трябва да е добре“.
„Да, току-що докопах голямо парче от пъзела“.
„Тъй ли?“
„Тъй“.
„Колко голямо?“
„Достатъчно, за да нямам представа какво да правя с него“.
„Значи ли това, че ще имаш нужда от спасяване в следващия час?“
„Не преди утре, мисля“.
„О, добре. Мога да си почина значи“.
Бях преувеличил нещата пред Лойош, разбира се — нищо все още не беше сигурно. Но бях почти убеден и нещо повече — знаех как да го проверя.
Следващата ми среща беше на четвърт миля оттам и бях подранил. Типът се казваше Клод и беше едър, длъгнест и кривокрак, с необичайно голяма глава. Беше някъде на второто изречение на доклада си, когато го прекъснах с:
— Знаеш ли пазара Ристал?
— Разбира се. Просто тръгваш по Късата улица към…
— Знам къде е. Познаваш ли някой, който има дюкян там, или сергия, нещо такова? В смисъл, знаеш ли име и може би адрес?
Той помисли малко.
— Да. Има един Франсис там, Франсис Донован… нещо такова. Държи сергия за плодове. Не знам къде точно живее, но е на няколко крачки от пазара, това знам.
— Добре. Някой друг?
— Ами, знам още двама по име. Сещаш се, от сорта на „Добрутро, Петров. Как е хлябът днес?“, такива неща.
— Добре, остави ги тия двамата. Франсис е достатъчен.
Платих му и го пуснах да си ходи. Поседях още малко и премислих това-онова. Имах онова познато усещане в стомаха… хубаво усещане, усещането, че нещата тръгват. Не го бях изпитвал от доста време. Позволих си да му се насладя.
Отне ми малко работа, докато намеря Франсис Доновър, но не прекалено много. Наистина живееше до пазара, над дюкяна на един обущар, който припечелваше допълнително с даване на стаи под наем, защото не беше толкова добър като Якуб.
Ако Франсис Доновър беше драгар, щеше да е текла. Искам да кажа, нали бях Сандор, толкова безвреден на вид, колкото е възможно, но Франсис въпреки това се ужаси. Открехна съвсем леко вратата и изглеждаше готов да я затръшне.
— Казвам се Сандор и не ви мисля нищо лошо. Бихте ли отделили няколко минути за разговор? Може да се окаже във ваша изгода.
При последната дума оформящото се „не“ на лицето му рязко се промени. Текла ли казах? Може би орка.
— Какво има?
— Може ли да вляза? Уверявам ви, няма да ви направя нищо лошо.
Поколеба се, гледаше ме предпазливо. Или виждаше през маскировката ми, че не съм толкова безопасен, колкото изглеждам, или се плашеше от собствената си сянка.
Текла, да.
Показах му двете си почти празни ръце в доказателство, че съм безопасен. Почти празни, защото в едната имаше един лъскав златен империал. Пусна ме.
Квартирата му беше малка и натъпкана с повече мебели — всевъзможни столове и масички, — отколкото можеше да побере. Толкова столове — и изобщо не ме покани да седна.
— Какво има? — повтори, втренчен в ръката ми, която държеше империала. Подадох му го.
— Бих искал да ми отговориш на няколко въпроса. Имам още една такава паричка, щом приключиш.
— Какво искате да знаете?
— Затворил си сергията си. Целият пазар е затворен.
— Ами… имаше проблеми.
— Предполагам, че знам какви са проблемите. Някой — не, не е нужно да ми казваш кой — се опитва да измъкне пари от всички ви.
Той помълча дълго, после отвърна:
— Може би.
— Искаш ли и другия империал, или не?
— Ами…
— Ясно. Това, което искам аз, е да разбера на кого му хрумна идеята да затвори целия пазар.
Той леко пребледня.
— Защо…
— Не, не. Няма да задаваш въпроси. Мога да ти кажа, че нямам никакви намерения да го нараня, който и да е. Нямам намерение да наранявам никого. Не правя такива неща. Просто ми се плаща да събирам информация. Шефът ми — тоест човекът, който ми плаща — също не се кани да навреди на никого.
— Не е това. Просто…
— О. Имаш предвид можем ли да те защитим от него?
Той кимна.
— Изобщо няма да научи, че си ми казал.
Франсис все още се колебаеше.
— Но ако се плашиш от някого, ще станат още два империала. — Удостоих го с най-приятелската усмивка на Сандор, която е дори по-приятелска от моята най-приятелска усмивка.
Той отново се поколеба, после каза:
— Беше един от, знаеш, от тях.
— Драгар ли?
— Да.
— Мъжки или женски?
— Мъж беше. Мъжки.
— Как беше облечен?
Той се намръщи.
— Всъщност не обърнах много внимание.
— Помисли. Това е важно. Какви му бяха дрехите?
— Не знам. Невзрачни.
— На цвят имам предвид.
— Ами… сиви.
Гледай ти.
— И какво ти каза?
— Каза, че е чул за проблемите ни и че иска да помогне.
— Аха.
— Каза, че нищо не могат да ни направят, ако просто затворим.
— Как можете да си позволите това?
— Даде ни пари да преживеем.
— Аха. Колко пари?
Той отново ме погледна притеснено и отвърна:
— Достатъчно, за да се оправя.
Кимнах и попитах:
— Виждал ли си го след това, или само тогава?
— Още веднъж. Първия път преди три дни, когато подхвърли идеята, и след това вчера, когато дойде с парите. Обиколи всички.
— Преди три дни го е предложил?
— Да.
— А кога за първи път си говорил с типа, дето ти показа мускул?
— Моля?
— Който ти е казал да платиш, понеже иначе ще те сполетят ужасни неща.
— Мм… преди седмица.
Кимнах и казах:
— Последен въпрос.
— Да, сър?
Сър? Откога Сандор стана „сър“? Предполагам, откогато започна да ръси златни империали.
— Бих искал да поговоря с двама от твоите колеги.
— Моите какво?
— Други хора, които продават на пазара.
— А, ясно.
— Просто две имена и къде мога да ги намеря.
Даде ми ги без колебание. Записах си ги.
— Благодаря. Беше много отзивчив.
Дадох му три империала, защото обичам да оставям хората щастливи, в случай че ми потрябват отново, и защото можех да си го позволя. Преди време щях да съм готов да направя какво ли не за тези империали, които ръсех сега. Понякога го правех.
— С това можеш да докараш добра печалба — подхвърлих, докато отварях вратата.
Изглеждаше малко смутен, сякаш бях открил някаква тайна. И го бях направил, но не тази, която си мислеше, а точно тайната, която очаквах да открия. Тръгнах по улицата.
Бях малко притеснен. Винаги се изнервям, когато събирам информация и научавам точно това, което съм очаквал да науча.
Нищо изненадващо всъщност: бях сигурен още когато Винсент ми даде първото сведение.
Виждате ли, Винсент беше прав.
Когато бях млад, още преди да си отгледам Лойош, едни хора въртяха операция като описаната от Винсент и се опитваха да показват мускул на разни местни търговци, „да остържат мършата“, както се казва. Знаех за това още тогава, защото един от търговците, които бяха подгонили, беше дядо ми, който, макар и да не беше точно търговец, си докарваше достатъчно добър доход, за да привлече вниманието им.
Нещата малко се поусложниха, но накрая ония типове се научиха да не се гъбаркат с един стар вещер и един млад гамен. Тъй че да, запознат бях с този тип операция. Дядо ми, в напразно усилие да ме опази да не се забърквам, ми беше казал, че това нещо става от време на време в Южна Адриланка, когато алчните нямат от кого да грабят, освен от отчаяните.
Но Винсент беше прав: джерег не действаха така. Прилагането на натиск заради няколко монети на търговци беше дребна работа и включваше повече риск от внимание от страна на Империята, отколкото си заслужаваше. Вярно, от време на време някой независим можеше да направи нещо подобно, а джерег или го засмукваха, или го смазваха, според случая. Когато аз ръководех район, нямаше да търпя такова нещо за повече от пет минути. Никой друг, за който съм чувал, също нямаше да го търпи — просто е лошо за бизнеса.
Ето защо фактът, че става сега, беше или адско съвпадение, или означаваше нещо съвсем друго, а вие можете да се досетите на кое от двете залагах.
Обадих се на още двама, похарчих още осем империала и не научих нищо ново, но потвърдих това, което ми беше казал милият Доновър, и получих име, описание и адрес на поне един от източняците, които изцеждаха търговците на пазара Ристал. Казваше се Юзеф. Хубаво източняшко име.
Никога не съм светвал източняк. Надявах се да не ми се наложи и този път. Най-вероятно нямаше. Но можех да го пораздрусам малко.
„Е, Лойош. Вече знаем всичко, което трябва да знаем, за да излезем навън и да ни убият“.
„О, добре, шефе. Точно на това се надявах“.
„Добре де, почти всичко. Налага се да се добера до още двама от Ушичките за друго парче, но би трябвало да е лесно“.
Така и се оказа. Струваше ми няколко часа търпение, но го получих.
Прибрах се късно вечерта, след като си взех за отпразнуване бутилка вино, което не бях срещал досега. Изтегнах се на леглото и намерих бележка от Кийра. Съобщаваше, че ще ме потърси утре. Бях доволен, че приятелите ми се грижат за мен, и съжалявах, че щях да й липсвам. Особено след като бях имал възможността да се поизфукам малко, че съм подредил пъзела или поне голямо парче от него.
Какво щях да й кажа, ако беше тук? Може би нещо мъгляво и тривиално, от сорта, че в някой момент всяка сложна ситуация се подрежда сама до нещо просто и праволинейно. Бедата е, че до този момент вече щеше да е много късно.
А може би този път нямаше.
„Сигурен ли си, шефе?“
„Какво искаш да кажеш?“
„Ами, мислех си, ако богинята демон бърка в главата ти…“
„Дойош, престани да се заяждаш!“
„Не, шефе. Сериозно. Просто съм малко притеснен. Имаш план, разбрал си какво става, само че ако…“
„Точно това ми трябва в момента. Ужасно ми трябва увереността ми да бъде разбита от…“
„Шефе, аз само…“
„Ясно де“.
Е, той е познайникът ми. Това означава, че работата му е да се притеснява за такива неща. Също така означава, че ако нещо ме гложди отвътре, понякога работата му е да го извади на преден план. Но не ми харесваше много. Не ми харесваше да мисля за това и особено не ми харесваше, че Лойош може да се окаже прав.
Ако не можеш да се довериш на собствените си мисли, какво ти остава?
„Ъъ, това помогна ли, шефе?“
„Не, но и не навреди. Все едно, виното беше калпаво“.
Слязох на долния етаж да взема метла и да почистя счупените стъкла. Петната вино по стената оставих — реших, че ще е добре да ми напомнят, макар да не бях много сигурен за какво точно.
Ами ако Лойош се окажеше прав? Ако всичко в главата ми бе насадено там от богинята демон по нейни лични съображения — съображения, на които вече не се доверявах, ако изобщо се бях доверявал някога? Или ако беше просто продукт на илюзорна логика и изкривени възприятия?
А ако цялото ми време минеше в такива притеснения и не можех да предприема нищо?
Е, добре. Все някога щяхме да си разчистим сметките с богинята демон. Но засега…
„Прав си, шефе. Не биваше да го повдигам тоя въпрос“.
„Не се притеснявай, Лойош. Ти просто изрази с думи мислите ми. Продължаваме напред. Време е да се лее кръв. И ако част от кръвта се окаже моя, така да бъде“.
Извадих камите си и ги наточих.
Утрешният ден се очертаваше интересен.