Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Обрядм любви, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Издание:

Автор: Владимир Мегре

Заглавие: Обредите на любовта

Преводач: Диана Робова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Аливго

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Националност: руска

Редактор: Нина Наумова

ISBN: 10:954-8454-47-5; 13:978-954-8454-47-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4865

История

  1. — Добавяне

Те ще се върнат отново от звездите на земята

Когато вървели към дома си, където правнукът им Никодим ги чакал, Любомила казала:

— Мисля, че сега ние, Радомире, трябва да изиграем с нашето дете играта на живот.

— Що за игра е това? Не съм чувал за такава — удивил се Радомир.

— Никога не съм я играла. Но в детството си съм чувала как двама стари влъхви си говореха за нея. Смисълът на тази игра е в това, че единият разиграва с детето всички етапи от живота, а вторият си спомня бързо-бързо в детайли всичко, което знае за живота. Разказва ги мислено на детето. И ако мисълта на разказвача е ярка, с подсъзнанието си детето запомня разказа. Пораствайки, то може да намери в себе си множество спомени и знания за живота.

— Кой ще играе с внука ни, как смяташ, Любомила?

— Ти, Радомире, аз ще поведа мислено разказа.

— Но как ще успееш цялата мъдрост на живота да разкажеш за един час? След един час трябва да слагаме Никодимка да спи.

— Ще се постарая, ти започни играта, с пляскане на ръце отбелязвай етапите в живота.

Четиригодишният Никодим тичал срещу тях, разперил ръце. Подхващайки го, Радомир го подхвърлил във въздуха, поставил го на земята и казал:

— Наскоро узнах за много интересна игра. Искаш ли да си поиграем на нея?

— Искам — отговорил Никодим, — но как се играе?

— Ще назовавам нещо от живота с думи, а ти без думи, само с действия и жестове ще го изобразяваш. А баба ти ще гледа твоите действия и жестове.

— Колко интересно — заскачал от радост на едно място Никодим, — хайде да започваме веднага.

— Да започваме — плеснал с ръце Радомир и продължил: — Родило се момченце, Никодим. То било съвсем мъничко още, бебе.

Момченцето легнало бързо на земята, разперило ръце, свило крачета в коленете. После започнало да издава бебешки звуци „Уа, уа…“, — изобразявайки бебе.

Плеснал с ръце Радомир, продължил:

— Започнало детето да се изправя на краката си.

И Никодим веднага станал, направил една крачка, сякаш за пръв път, заклатил се, паднал на четири крака, пропълзял така около метър и пак станал, тръгнал вече уверено.

Отново плеснал с ръце Радомир и казал:

— Всичко му било интересно на детето: разглеждало буболечките, тревата, как растат ябълките се опитвало да разбере, защо изгрява слънчицето и защо то се чувства толкова добре и през лятото, и когато идва зимата.

Малкият Никодим се накланял, разглеждал буболечките в тревата, поглеждал към небето и подскачал от радост. След това изведнъж дотичал при дядо си, прегърнал стареца през краката, после и към баба си се затичал, която седяла в тревата. Хванал я през врата, притиснал се с бузка до бузата й и я целунал.

Плеснал с ръце Радомир, казал:

— Случило се така, че всички хора напуснали именията си. Не по пътищата тръгнали, а къде — не било ясно. Може би към звездите, като птици, са отлетели. Към имението, в което останало само момченцето, се насочили врагове, за да подпалват домовете и да унищожават градините.

Малкият Никодим слушал страшния разказ на дядо си, не помръдвал, нищо не изобразявал, след това казал:

— Не ми харесва така да си играя. Това не трябва да се случва в живота.

— Да, в живота не трябва. Но това е игра — отговорил на правнука си Радомир.

— Аз пък няма да я играя — тропнал с краче правнукът и извикал: — Няма пък!

— Ще я изиграя аз — ставайки от тревата, заявила Любомила. — Когато видяло враговете, момченцето извикало мечката, с която си играело още от бебе. Хванало мечката за врата, както правело неведнъж. Вкопчило се здраво в козината й и избягало с мечката в гората.

При тези думи Любомила извикала, обръщайки се към малката горичка, в която живеели техните домашни животни:

— Ей, косматко, бързо при мен! По-бързо!

От горичката изскочила мечката и се устремила на скокове към Любомила. Тя я погладила по муцуната, когато мечката застанала до нея. Прошепнала й нещо на ухото. Потупала я по хълбока, след това се хванала за козината й и се метнала на гърба й.

— Ехей, Ехей! — извикала на мечката.

Животното побягнало в кръг с всички сили, докато Любомила не го спряла.

— А защо на мечката, а не на кон избягало момченцето в гората? — попитал Радомир — и Любомила отговорила:

— Конят може да бяга по-бързо от мечката в полето. Но в гората е безпомощно кончето. Мечката ще намери в гората и храна, и покрив. И ще бъде най-добрата охрана. Ето защо. Хайде да продължим играта.

— Мечката се спуснала в гората и от враговете там скрила детето. Пазела го, докато то расло в гората. Когато пораснал вече момък, веднъж той видял девойка в гората, която събирала ягоди на поляната, и се харесали взаимно. Венчали се. Намерили скрито от недоброжелателни очи място на земята. Построили имение, започнали да раждат деца. Всичките им роднини, които някога били отлетели като птици при звездите, се върнали.

Заспивайки, Никодимка мислел за играта: не му харесвала.

А през това време Любомила и Радомир бродели из родовото си имение и си спомняли преживения си живот. Той бил радостен.

По детски се смеела Любомила, когато Радомир се опитвал да я изобрази като стоящо в тревата момиченце.

— Помниш ли? Помниш ли как тогава крещеше, че съм негодник, повдигнал съм рокличката ти? Аз с нея изтрих сълзите ти, а ти ми говореше за безчестие.

— Да, всичко помня — през смях отговорила жена му. — Но си помисли: ти можеше да изтриеш сълзите с ризата си.

— Аз бях умно момче. Реших: защо да цапам ризата си, след като роклята трябва да се пере?

— Да, умно момче. Но ти, негоднико, все пак повдигна роклята ми. Ой, виж на нашето място, на венчалното хълмче, са поникнали нови цветя. О, колко величествен е станал кедърът. Съвсем малък беше, когато го садихме в деня на венчавката си.

Притиснала длани до ствола му Любомила и допряла бузата си. Замълчала. Прегърнал я през раменете все така влюбеният Радомир, казал:

— Къде ще спим днес: тук или у дома?

— Както кажеш, любими.

На сутринта в имението влезли около петдесет войници. Сред тях имало двама монаси в черни дрехи. Видели войниците: до кедъра стои побелял старец. Притиснала гръб в него — старица. По два меча в ръцете си държали старците.

— Виждате ли — извикал по-старият монах на войниците. — Виждате ли, там безбожници стоят. От тях, безбожните, са се раждали деца. Не със стрели, с мечове на парчета ги нарежете.

Двама войници от различни страни се приближили до старците, вдигнали мечовете си. Опитали се да нанесат удари, но Радомир избил оръжието на воина със своя меч. И Любомила отразила атаката. Старците отразили и втората атака, и третата. Тогава войниците застанали по двама, за да се сражават с всеки от старците. Но два меча държал в ръцете си Радомир, като мълнии, и отразявал атаките и на двамата воини едновременно, но не проливал кръвта им.

Смеейки се, отразявала атаките и побелялата Любомила.

— Махнете се — закрещял възрастният монах. — Помага им нечиста сила! Всички се махнете. Стреляйте в тях с лъковете.

Войниците с мечовете се махнали. Другите приготвили лъковете, но когато опънали тетивите си побелелите старци изведнъж хвърлили мечовете, обърнали се един към друг и се прегърнали. Радомир шепнел нещо на Любомила, а тя му се усмихвала в отговор.

— Защо се бавите? Пускайте стрелите! — врещял монахът. — Те са безбожници! Вие сте изпратени от бог! Пускайте стрелите или ще ви прокълна!

Една стрела пронизала Любомила, Радомир — две. Но сякаш без да чувстват болка, старците продължавали да стоят прегърнати.

Летели стрелите. Земята се обагрила в кръв. И бавно падали на земята, а може би отлитали към звездите, Любомила и Радомир. Когато телата им лежали на земята, възрастният монах, посланик на жреца, взирайки се в лицата им, прошепнал: „Те не са мислили за смъртта пред смъртта си. Те са мислили за живота. На лицата им няма нито страх, нито печал. Какво да направя, за да не им позволя да се въплътят отново?“ Решавал той трескаво, със страх.

Изведнъж зад монаха се раздал възбуден шепот. Монахът се обърнал и видял: под ябълката лежали шестима мъртви войници, в ръцете им имало огризки от ябълки. На монаха му станало ясно какво се е случило. Посланикът на върховния жрец знаел: ведруските градини раждат прекрасни плодове, но те може да се ядат само ако стопанинът на градината те почерпи. Ведрусите са се държали с дърветата и цветята като с живи същества и те им се отплащали със своята любов. Когато видели дърветата и цветята как постъпват пришълците с хората, които са им дарили любовта си, ябълката изсмукала от недрата на земята с корените си други сокове, наситила плодовете с много силна отрова.

— Не пипайте! Тук не яжте нищо — закрещял монахът. — Казвах ви, че това е дяволско племе и мястото тук е нечисто. Всичко тук, всичко изсечете — заповядвам ви от името на Всевишния.

— Вижте — извикал един от войниците, — гледайте там — и той посочил с ръка към изхода на имението.

Всички се обърнали и видели как към изхода по края на градината с огромни скокове препуска мечка. На нея, вкопчено в козината й, лежало момченце. Мечката излязла от имението и се устремила към гората.

— Догонете ги, догонете ги — заврещял монахът. — Не се връщайте, докато не насечете на парчета това семе.

Той знаел, че ако се спаси, макар и един от рода на ведрусите, целият им род отново ще се възроди на Земята. Но за това той нищо не казал на войниците. Той им повтарял за волята на Бог:

— Догонете ги! Бог повелява всичко нечисто да се изтрие от лицето на Земята. Виждате, че всичко тук е нечисто!

Разпоредил се командирът на отряда десетина воини да преследват мечката, да я догонят и да убият момчето.

Войниците скочили на конете и се понесли в галоп след мечката.

Мечката препускала много бързо към гората. Но дълго не можела да бяга в такова темпо. И конете я догонвали. Разстоянието между нея и конниците, макар и бавно, но се скъсявало. До гората оставали около сто метра, когато единият от конниците настигнал мечката. Препускал редом, вдигнал меча, за да посече детето. Но изведнъж мечката се изправила на задните си крака и поела удара върху себе си. А конят хвърлил ездача на земята и се изправил на задните си крака. Ранената мечка отново се устремила към гората. Само петдесет метра оставали до гората, но отрядът конници почти я настигнал. Всички били извадили мечовете си.

Но изведнъж войниците видели: от гората напряко на отряда се носел ездач на стремителен кон. Побелял старец седял уверено на седлото. От вятъра се развявали побелелите му брада и коса. Държейки два меча в ръцете си, старецът управлявал коня си с крака:

— Ехей, ехей! — извикал старецът и ускорил невиждания галоп на коня.

— Той е готов да се бие с нас, гответе се за бой с умопобъркания старец — извикал началникът на отряда.

— Но той е сам, а ние сме десетина. Той е старец, от какво да се страхуваме? — възразили воините. — Трябва да продължим преследването.

— Да, той е сам, но той е ведрус. Гответе се за бой с човек, който не се страхува.

Старецът обикалял около отряда на коня си. Избил оръжието на крайните воини с мечовете си, успял да среже сбруите на два коня, когато стрела ранила неговия необикновен кон.

Но старецът не обърнал ранения си кон към гората, а препуснал покрай гората, увличайки всички в преследването си.

В края на гората, до самотния бор, конят му се спънал. Паднал. Старецът скочил от земята и се затичал към бора. В тревата започнал да търси нещо. Отрядът го догонил.

В своята гръд седем стрели приел борът, но осмата пробила гърдите на Арга. Лежал на тревата ведрусът, без да стене. От гърдите му се стичало ручейче кръв. Не умеел да плаче борът, мисълта на Арга полетяла нагоре, окаяната:

„Не мисля прераждане за себе си, на тях отдавам своята мисъл за сътворение.

Отдавам я за тяхното щастие, за тяхното вдъхновение.

Въплъщавайте се, срещайте се, живейте през вековете,

Радомире, Любомила, аз съм ваш приятел, а не враг“.

Лежал на тревата ведрусът, без да стене. Все пак успял, отслабнал, да притисне до гърдите си статуетката на милата си. „Ще пребъде доброто.“ — прошепнал на любимата си като насън. — И заплакал борът. По ствола му потекла много странна смола.

Изведнъж ведрусът отворил очи, погледът му бил ясен. И трудно изговаряйки думите, произнесъл:

— Не тъгувай, боре, всичко това са глупости. Моята мисъл ще пробие всички нещастия. Отново ще се върнат векове на доброто. На всички земни богини моята мисъл ще подскаже: доброто ще пребъде.

Не могли да догонят войниците мечката с момчето. Опитали се да влязат в гората, но тя се отнесла недружелюбно с тях. Конете пръхтели, пътеките изчезвали под краката им. Върнали се войниците, казали на монаха, че момченцето е убито.

Не минали много години и хората започнали да говорят, че виждат в гората, когато ходят за гъби, момче на около девет или повече години. То ги гледа от храстите, но се страхувало да се приближи. И с него винаги имало стара куца мечка.

А по-късно две момчета се изгубили в гората, и пред тях, изплашените, излязъл юноша, повикал ги с жестове след себе си и ги извел на края на гората, до пътя, който водел в селището, а самият той отново се скрил в гората. След този случай хората престанали да се страхуват от горския младеж. И когато след една година той излязъл при момичетата, събиращи ягоди на поляната, те не се изплашили и не избягали.

Юношата бил строен, синеок, дрехите му били изплетени от треви. Той стоял на края на поляната и гледал неизвестно защо само една от девойките, която се казвала Прасковя. Той я гледал, без да премества погледа си, всички спрели да берат ягоди и започнали да разглеждат юношата.

След това той много бавно, за да не ги изплаши, направил няколко крачки към групата девойки и спрял. Като видял, че девойките не се разбягват и не се плашат от него, той се приближил към младата Прасковя. Застанал срещу нея, пригладил косите си и казал, трудно произнасяйки думите:

— С теб, прекрасна девице, аз бих могъл да сътворя пространството на Любовта за векове.

Прасковя нищо не разбрала от тези думи, но неизвестно защо се изчервила и заговорила с младежа:

— Къде живееш? Всички казват, че живееш сам в гората.

— Засега сам живея на Земята — отговорил юношата.

— Сам? Но някъде живеят родителите ти? Не може човек да е безроден.

— Живеят. Моите майка и баща, и по-големите ми братя, и сестри. И дядо ми Радомир, и Любомила — моята баба.

— И къде живеят? И те ли в гората?

— Те излетяха нагоре към звездите. Ще се върнат на Земята, когато открия онази, която ми е обречена. Ще сътворя пространство на Любовта и в него ще се родят нашите деца.

— Но как ще търсиш своята любима в гората?

— Няма да я търся, вече я намерих.

— Коя е тя?

— Ти, най-прекрасна от всички. Моля те, ела с мен в моето пространство, аз вече започнах да го създавам. Ще построя дом, само да си намеря инструменти. Без инструменти засега само колиба съм построил. Наблюдавах хората отдалече как го правят.

Девойките си шепнели нещо, присмивали се на момъка, вече съвсем набрали смелост.

Прасковя, без да отговаря на предложението, се отдръпнала от юношата към девойките.

Той постоял сам, след това погледнал небето, разперил ръце, сякаш се извинявал пред някого, и бавно си тръгнал от поляната.

Девойките замълчали. Прасковя гледала след него и изведнъж уверено и силно казала на юношата:

— И в бъркотията има смисъл. Чакай ме утре тук. Аз ще измъкна от баща си инструменти като зестра.

Юношата бързо се обърнал, изтичал към Прасковя.

Видели девойките как той за пръв път се усмихнал. Зачервили се бузите на всички. Усмивката на юношата била необикновена, очите му сияели.

— Колко е прекрасен! Жалко, че не повика мен — шепнела една от девойките.

— И аз съм готова да тръгна с него — изведнъж извикала друга.

А юношата говори само на Прасковя, без да вижда никого:

— Не бива да ги измъкваш. Не е добро деяние.

— Пошегувах се, баща ми всичко ще ми даде сам.

Оттогава хората повече не видели горския момък, и тръгналата с него — неизвестно накъде — Прасковя.

Животът на Земята продължил. Но друг бил животът. Великата ведруска цивилизация, нейните традиции, обреди и култура, съществували десетки хиляди години, били заменени с хаотично варварско устройство на човешкото общество. В нашата държава негово начало станала княжеска Рус. Робовладелският период започвал и продължил чак до днешния ден.

— А в други места по Земята още по-рано ли била унищожена ведруската цивилизация? Ти казваше, Анастасия, спомням си, че ведруски начин на живот са водили хората, които днес живеят на територията на Германия, Англия, Полша и в Прибалтийските страни.

— Да, казвах. Това е бил един и същи народ, с един език, една култура. Вгледай се внимателно, Владимире, даже външно всички те си приличат. Въпреки че повече от две хилядолетия са смесвали кръвта си с азиатците.

— Но защо, Анастасия, защо така се е получило? Казваш — велика цивилизация, велика култура, а тази цивилизация — раз-два — и унищожили с меч, огън и стрели.

— Не са я унищожили, Владимире, тази дума не е подходяща. Докато поне девет човека, живеещи на планетата, имат стремеж към осъзнаване на Божественото земно битие, ведруската цивилизация е жива. А те не са девет, а стотици хиляди все повече откриват истината в себе си и променят начина си на живот. Скоро те ще станат милиони, но преди това стотици хиляди трябва сами в себе си да открият загадката, да разберат причината за катастрофата.

— А ако не я разберат? Ето, в Интернет, на нашия сайт, много хора вече не една година се опитват да определят каква грешка е допуснало човечеството в образния период от своя живот. Там има рубрика, нарича се „Грешката на образния период“. Но хората и досега не са я определили — тази грешка. Версии има много, а общ отговор — не. Няма и да има, може би, още хиляда години. А може би хората изобщо няма да могат да определят тази грешка?

— Ще могат. Може би след ден или след пет-девет години. Ще я определят.

— Защо си толкова сигурна?

— Сам прецени, Владимире, съвсем доскоро изобщо не се говореше и нямаше дори опити да се мисли в тази посока. Сега ти сам ми казваш, че много хора се стремят да разгадаят тайната. Мисълта е включена, тя, като кълнчето на зърното — ще си намери пътя към светлината.

— Ще намери някога, може би. Хората основно се намират в кръговрата на ежедневните неща. Твоите деди и ти имате възможност да размишлявате много повече. При това разполагате с информация в голям обем за миналото и имате също и собствено мнение. Защо да не споделите? Да не ни подскажете?

— С други думи, Владимире, ти искаш да подпомогна и да „включа“ човешката мисъл?

— Защо пък да искам да я разблокираш и отключиш? Подсказването също може да го направи, нали…

— Когато го възприемат като истина всички хора, които се опитват да разгадаят загадката сами, веднага ще спрат работата на своята мисъл. След това ще чакат други подсказвания. Те ще се посипят незабавно от всички страни. Това се случва и сега. Подсказва се на хората какво е полезно да ядат и пият, как трябва да се обличат, къде най-добре да си почиват, как да живеят, къде да търсят Бог. И накрая, какво? Животът става все по-лош. Бог е сътворил цяло мироздание с мисълта си. Той е подарил на човека мисълта. През цялото време някой се опитва да я спре.

— Значи, ти знаеш отговорите, но не искаш да ги кажеш?

— Не зная, а предполагам.

— Например, кажи какви са предположенията ти?

— Може би е бил нужен период на хаос, на грешки, за да може човечеството да ги запомни трайно и занапред да не ги повтаря. В историята се случват подобни неща, когато човечеството стои пред велико откритие. Откритието от Вселенски мащаб.

— Хубаво и обнадеждаващо предположение. Твоят разказ, Анастасия, за ведруското семейство, за Любомила и Радомир, завърши много тъжно… И не прилича на вечния ти оптимизъм…

— Владимире, защо реши, че разказът ми е свършил? Животът продължава, значи, нито един разказ за живота не трябва да се смята за завършен.

— Помня, че правнукът Никодим се събра с Прасковя и продължи рода, но все пак ми е жал за конкретните хора, за Радомир, Любомила и другите. За тях е невъзможно разказът да бъде продължен. Може да се говори за продължение на рода. Ако можеш нещо да разкажеш, разкажи ми още нещо, моля те, Анастасия.

— Добре, ще ти разкажа за събития, които ще се случат в най-близко бъдеще.