Владимир Мегре
Обредите на Любовта (28)

Това не е бил последният бой на Радомир

В щастлив живот минавали годините. В собствени имения живеели децата, внуците, правнуците им. Но не напуснала любовта Радомир и Любомила. Макар да били побелели, всяка година сякаш ставали все по-щастливи.

Радомир, побелял старец, стоял сам на изхода на имението си. Гледал към пътя, който стигал до хълма и изчезвал зад него. По същия този път преди два дни заминали да се сражават неговите синове и внуци. Даже непълнолетните му внучки заминали.

Необикновен враг имало пред тях. Довел князът някакви хора от друга страна, облечени в черни дълги дрехи. Неизвестно защо ги наричали монаси. И обявили във всички селища, че досега хората са живели неправилно, че предишните вярвания и обреди трябва да бъдат забравени и пред друг бог трябва да преклонят глави.

И князът със свитата и дружината си се преклонили. Веднага щом князът приел чуждата вяра, хората в черно обявили властта му за дадена от Бога.

С чернодрешковците дошли и войници, които облекли в униформата на княжеската дружина.

Те нападали селищата подред и изисквали всички поновому да мислят за бог. Който не искал да се покланя на техния бог, посичали с меч, подпалвали къщите и градините.

Старейшините на родовете се събрали на съвет: какво ще правят? Призовали на съвета монасите и княза, но те им говорели за висшето благо, което новият бог ще донесе на всички, като по този начин заблуждавали с непонятно за никого учение. С невиждано досега явление се сблъскали старейшините. Когато явен противник нападал селището, мъжете от всички родове се обединявали бързо в опълчение и прогонвали врага от своята земя дружно.

Но тук монасите в черно повтаряли за любов, покорност. За благо говорили, за чуден райски живот за всички, които се подчинят на новата вяра.

Старейшините не могли веднага да разберат, че зад красивите думи, като зад щит, се криела същност, съвсем не от Бог изпратена им.

Ведруският бог не действал с меч. А зад монасите били агресивните дружини. Жителите на някои селища отишли в гората. Други встъпвали в бой. Някои изпаднали в дълбок размисъл.

И на разсъмване Радомир видял как тръгнали от имението неговите внуци, а от съседните имения — синовете му. Събрали се в ранен час пред имението на Радомир, сякаш са се наговорили вечерта.

„Разбира се, че са се наговорили“ — решил Радомир, нали предната вечер най-големият им син казал:

— Утре заминаваме на военни тренировки. Ще се учим как да не пускаме враговете в нашите земи.

Те заминали, втори ден отивал към залез, а тях ги нямало. И побелелият Радомир се взирал в пътя.

Изведнъж на хълма се появил ездач. Препускал с всички сили към имението на Радомир. На буйния състезателен кон седял побелял като Радомир старец. В него, присвивайки очи, Радомир познал приятеля си от детството Арга.

Пуфтейки, слязъл от коня побелелият конник и бързо започнал да говори на Радомир:

— Кой е останал при теб в имението? Само че казвай бързо.

— Любомила приготвя вечерята, а най-малкият правнук й досажда с въпросите си — спокойно отговорил Радомир и добавил: — Ти някак странно, Арга, започна разговора с мен, веднага с въпрос, дори не поздрави.

— Нямам време, бързам. Вземи по-бързо два коня, провизии за три дни и с Любомила и правнука си незабавно тръгвайте с мен.

— Къде?

— В гората, при древляните. Там познавам добре едно семейство, те ще ни приютят. В горските пущинаци няма да ни открият враговете. Годините ще минат, може би народът ще се вразуми. Ако спасиш правнука си, Радомире, ще спасиш рода си.

— А аз мислех, че си ми дошъл на помощ, Арга. Ето, два ведруски меча са закачени на седлото ти, за какво са ти, ако се каниш да се криеш от враговете в гората?

— Мечовете са за всеки случай. Не се каня да се бия с никого. Те са много, ще ни победят. Защо да умирам безсмислено?

— Да, зная, ти никога с никого не си се бил, Арга, дори на Масленица не участваше в мъжките игри.

— Сега не става дума за това. Ти знаеш, Радомире, и аз знам: животът на човека може да бъде вечен, в земното тяло душата отново може да се въплъти. Но за това преди смъртта си не трябва да мисли човек. В бъдещето прекрасно трябва да насочваме мислите. Където попадне мисълта, там отново ще се прероди човекът.

— Знам всичко това, Арга, с теб заедно сме учили при влъхвите.

— Тогава трябва да помниш, Радомире, в боя можеш да те ранят смъртоносно и да не успееш да помислиш за новото си въплъщение.

— Помня, но няма да мога да замина от родовото си имение, Арга. То е живо! Няма да разбере защо неговият стопанин-приятел изведнъж предава пространството, дарило му любов? Оставя да го разграби врагът.

— „Живо е… Няма да разбере“… Винаги си бил сантиментален, Радомире, такъв си остана. Е, остани. Остани.

Арга бързо минал напред-назад, потупал коня по хълбока, отново се обърнал към Радомир. Двамата побелели старци стояли един срещу друг и мълчали. За какво биели сърцата им, сега никой не може да каже. Може би имали различни мисли. И отново развълнувано пръв заговорил Арга.

— Ти остани, щом така си решил, Радомире. Но… но… дай ми Любомила, правнука си, коня: нека поне те се спасят. Ти остани, щом не искаш да се разделяш с живото си пространство.

Поглеждайки приятеля си, Радомир отговорил:

— Ти с Любомила можеш сам да поговориш, Арга. Знам, че си я обичал цял живот. Затова не можа да се ожениш за друго момиче, да построиш свое родово имение.

— Кой? Аз? Обичал? Що за измишльотини! — Арга изведнъж пак започнал да ходи назад-напред, сякаш сам себе си убеждавал. — Аз съм художник, исках цял живот картини да рисувам и да правя статуетки. За какво ми е жена? Аз съм ти приятел, реших да ти помогна да спасиш рода си. А Любомила съм я забравил.

— Ти си велик художник, Арга. И най-добрият скулптор. Направените от теб статуи украсяват къщите в много селища. Само че хората знаят: всички жени на твоите картини приличат на Любомила. И статуетките също.

— Приличат ли? И какво от това? Аз усъвършенствам в картините си типа на едно лице.

— През целия си живот старателно криеше любовта си, Арга. Криеш я и сега. Бях при бора, който расте сам в края на гората. Знам, че обичаше да стоиш често под него, правейки от дърво своите статуйки. Там открих скоро твое скривалище, имаше скрита една недовършена твоя работа. На нея красавица-девица усмирява горещ кон. Това само Любомила можеше да прави и това го знаем и аз, и ти.

— Обичал, не обичал, рисувал, изрязвал. Не става дума за това сега, разбери — след кратко мълчание Арга възкликнал, почти изкрещял:

— Радомире! Радомире, всичките ти синове загинаха в боя, загинаха всичките ти внуци.

Радомир, външно спокоен, гледал Арга и мълчал.

— Спасявай се! — Арга продължавал. — Видях ги преди боя. Опитах се да ги откажа да влизат в неравния бой. Най-големият ти син, първородният, той е като теб, твое копие…

— Ти се бавиш, Арга, казвай, какъв отговор даде най-големият ми син? — попитал приятеля си от детството Радомир, сякаш без да се вълнува.

— Той каза: „Ще приемем боя. Ще задържим черните монаси поне за час или два“. „Защо трябва да загивате? Защо са ви нужни тези два часа?“ — питах твоя син.

„Така реши цялото ни семейство на съвета“, — отговори най-големият ти син, Радомире. Той каза: „Нека щастливият живот на нашите родители — Радомир и Любомила — продължи още с два часа“. Те, заедно с децата от съседните селища задържат превъзхождащите ги по численост воини и черни монаси, цял ден. След това монасите посякоха всички деца, върнаха се в своето леговище, а на сутринта ще поемат към твоето имение.

Радомир мълчаливо слушал приятеля си. Арга развълнувано продължавал:

— Аз пристигнах да ви помогна да спасите рода си. Аз знам, знаеш и ти: може да се въплътиш отново на Земята. Но повече гаранции ще имаш, ако се въплътиш в родствено тяло. Само правнукът ви е способен да продължи рода. Дай ми Любомила и правнука си, аз ще ги…

Изведнъж Арга сякаш се спънал в думата си, замълчал, започнал да гледа покрай Радомир. Обърнал се и Радомир. Зад него, подпряна на дървото, стояла Любомила, от очите й капели сълзи и ръката й, притисната към гърдите, треперела.

— Чу ли какво каза Арга? — попитал Радомир.

— Да, чух — отговорила с треперещ глас тя.

— Тогава защо плачеш, Любомила? — попитал приближилият към нея Радомир и започнал да гали косите й, да целува ръката й. — За нашия щастлив ден дадоха живота си нашите деца. Не трябва да го изпращаме в печал.

— Не бива — през сълзи се усмихнала Любомила.

— Ти си умна, моя съпруго. Ти си познала мъдростта от влъхвите най-добре от всички. Измисли как да прекараме остатъка от нашия щастлив ден, нощта и утрото.

— Ще помисля, за да не огорчавам децата, да отидем в нашето пространство на Любовта. Там е правнучето ни, време е да го нахраним.

И, хванати за ръка, те тръгнали към входа на имението си. Арга се метнал на седлото и извикал след тях:

— Безумци, сантиментални глупаци сте и двамата. Трябва да се спасявате. Не трябва да приемате бой с никого. Ранени, може да не успеете да изпратите в пространството мисълта за своето въплъщение. Аз сега ще препусна, ще се спася. И на вас предлагам да се спасявате.

Радомир пред входа се обърнал и отговорил на своя побелял приятел:

— Спасявай се сам, Арга. Препускай към горското укритие, ние имаме друг път за спасение.

Арга пришпорил коня, вдигнал го на задни крака и препуснал към гората с всички сили.