Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (4)

Глава трета

През целия час по химия аз разсъждавах върху положението. Струваше ми се безнадеждно. От която и страна да го погледнех, не виждах никакво спасение. Бъдещето ни се рисуваше в най-черни краски. Каквото и да правим, дори да започнем да кълвем, няма начин за един месец да наваксаме „вековната“ изостаналост.

От тия мрачни размисли ме изтръгна едно болезнено сръгване в ребрата.

— Чамчо, Фарфала казва нещо за теб — дочух шепота на Мрачния.

Скочих от чина.

— Ти не чуваш ли, че на тебе се говори? — Фарфала ме гледаше укорно.

Учителят Фарфала никога не се караше, само гледаше укорно.

— Чувам.

— Тогава ела до апарата и направи опита.

Приближих се като на сън. Пред Киповия апарат вече имаше две момчета: Бабинич наливаше киселина в цинка, а Врубел пълнеше специална епруветка с водород, който излизаше от тръбичката.

— Чамчара — каза учителят, — повтори какъв опит трябва да направиш.

Погледнах глупаво двете стъклени топки на апарата, сякаш от тях исках да науча какво наистина трябва да правя. Но стъклените топки мълчаха. Аз също.

Фарфала въздъхна и кимна на Мрачния. Той се изправи и нищо не каза. Фарфала посочи Четковски. Четковски също не знаеше.

Фарфала поклати глава.

— Питах ви какво трябва да се направи, за да се получи вода.

Аз се размърдах неспокойно.

— Да се отвърти кранчето — извика някой от задния чин.

Фарфала срази храбреца със строг поглед.

— Е, Чамчара — учителят се приближаваше към мен и ме гледаше толкова укорно, че аз загубих ума и дума. Помня само, че нервно отвъртях някакъв кран… Ослепителен блясък ме блъсна в очите. Чу се гръм и звънтене на строшено стъкло. От счупения съд с хлороводород пропълзя задушлив газ.

Целият клас се разкашля и разкиха. Сред жълтите кълбета задушаващ дим зърнах червеното лице на Фарфала.

Той се бе подпрял тежко на катедрата и кашляйки, викаше:

— Разбойнико! Кой ти разреши… да въртиш… крана! Злодей такъв! Отворете прозорците!

В стаята изплашена дотича Венцковска.

— Божичко, нещо е избухнало!

Тя помаха с парцала си и с вика: „Газове в осми А!“ — се оттегли в коридора.

Миг след това притичаха Шефът и Жвачек. За щастие положението вече беше овладяно. Бяхме отворили всички прозорци и газът полека излизаше навън. Фарфала, изчернен като дявол и заобиколен от по-малки дяволчета, се навеждаше и събираше останките от Киповия апарат.

— Какво има? — попита изплашен директорът.

— Нищо, другарю директор — отвърна изпотеният Фарфала, — просто урок в осми А клас.

— Разбирам — съчувствено рече Шефът. — А експлозията?

— Дребна работа. Малка лабораторна грешка. Калпазанинът получи гърмящ газ вместо вода.

— Жив ли е? — изплаши се директорът. Избутаха ме в средата на стаята и ме показаха на Шефа. Той ме докосна с пръст, като че ли не вярваше, че съм оцелял.

— Това пак е един от тия… — каза той.

— Да, един от тия… — кимна Фарфала.

— Защо направи това? — попита строго Шефът. Прецених, че е по-добре да не му казвам истинската причина.

— Аз… аз не исках — промълвих.

— Тогава защо завъртя крана? За удоволствие ли?!

— Не… от къде на къде, просто ме интересуваше…

— Кое те интересуваше?

— Какво ще стане, ако го завъртя на обратната страна.

— Засега май ще трябва да прекратите каквито и да било опити в този клас — каза Шефът на Фарфала. — Това са кретени. И струва ми се, че най-напред трябва да бъдат подготвени теоретично.

— Аз съм на същото мнение — отвърна Фарфала.

— Заемете се сериозно с тях. Мобилизирайте цялата си енергия.

— Разбира се, другарю директор, ще я мобилизирам — каза Фарфала, а черните му очи странно се вгледаха в нас.

Ние потръпнахме. Носеха се слухове, че Фарфала е хипнотизатор, но никога не бяхме изпитвали това на собствения си гръб. Чак сега… Погледът му беше страшен, омаломощаващ. Усещахме, че краят ни наближава с голяма скорост, по-бързо отколкото можехме да предположим.

Щом ни пуснаха, ние се повлякохме към сайванта, както слоновете, които преди смъртта инстинктивно търсят да се скрият в непристъпни стари гробища. Там няколко минути стояхме все още задъхани и потресени. Най-сетне Мрачния шумно си изтри носа и каза:

— Само едно нещо все още може да ни спаси.

— Какво? — попитах аз.

— Способите.

— Способите ли? — учудихме се ние. — Какво е това?

Свил вежди, Мрачния помълча малко, сякаш усилено обмисляше нещо, накрая подхвърли един по-скоро риторичен въпрос:

— И учителите също са хора, нали?

Ние го погледнахме неспокойно.

— Ами, да — отвърнахме не особено убедени.

Мрачния кимна.

— В такъв случай, щом са хора като останалите, всеки от тях има и пета?

— Пета ли? — повдигнахме вежди.

Нима Мрачния е откачил от всичко, което преживяхме напоследък?

— Ахилесова пета — произнесе Мрачния. — Така се казва, братлета.

— Ахилесова ли?

— Кой беше този Ахил? — попита Слабака.

— Не зная — промърмори Мрачния — май някакъв гръцки рекордьор.

— Да, гръцки шампион — потвърди Четката с вид на познавач. — Него никакъв удар не можел да го нарани. Ама никакъв. Имал само едно слабо място. Който искал да ликвидира тоя тип, трябвало да го цели в петата.

— Интересно — промърмори Слабака.

— Само че не е много удобно — забелязах аз.

— Но защо точно в петата? — разпитваше явно заинтересуван Слабака.

— Ох, остави ме на мира, Слабак — ядоса се Мрачния, — не става въпрос за това, аз го казах само така… За да знаете, че всеки човек си има слабо място.

— Аха.

— Дори даскала си има слабо място, тоест пета.

— Всеки ли?

— Всеки — решително отговори Мрачния.

— И Дядката ли има пета? — попитах аз недоверчиво, защото някак трудно ми беше да си представя строгия математик Ейджатович с пета.

— И Дядката — отговори Мрачния.

— И Жвачек ли? — попита Слабака.

— И Жвачек.

— И Фарфала?

— Разбира се.

— И Шефът?

— И Шефът.

— И мадам Калино?

— И мадам Калино.

— Каква? — попита Слабака, който най-много се страхуваше от учителката по география, другарката Калино.

— Там е работата… ако знаехме каква — въздъхна Мрачния. — Цялата трудност е в това, да напипаме петата, а после да намерим за нея способ. И като го намериш, братче, можеш да си живееш спокойно, здравословно и без нерви, незаплашван от нищо и безгрижен като птичка божия. И най-строгият даскал няма да те пипне…

Във въздуха се носеше приятна миризма на мармалад. Лениви мухи бръмчаха пианисимо, есенни паяжинки се поклащаха на прозореца на сайванта. Ние се бяхме изтегнали удобно на сламените рогозки и с премрежени очи слушахме Мрачния. Да, чудесно ще е да се чувствуваш безгрижен като птичка божия и спокойно да чакаш какво ще ти донесе утрешния ден.

Но щом Мрачния млъкна, магията изчезна. Ние бързо изтрезняхме. Беше прекалено хубаво, за да бъде истина. Няма такива способи, които могат да ни изтръгнат от властта на училищните сили. Кой би могъл да обуздае енергията на Жвачек, да избегне клопките на Дядката, да заблуди зоркото око на мадам Калино, да се измъкне от анализите на Фарфала, а да не говорим за Шефа? По-скоро бихме повярвали, че ще можем да хипнотизираме тигри и да спираме морските бури.

— Ти за тези способи сериозно ли говориш? — усмихнах се иронично.

— Че как?! Не чу ли какво каза Алибаба?

— Той говореше прекалено умно — отвърнах аз, — нищо не можах да загрея.

— А аз загрях едно — каза Мрачния.

— Какво?

— Че те имат способи. Винаги е имало способи за даскалите. Още капитан Пучо…

— Сега времената са други.

— Не. В тия работи нищо не се променя. Сигурно и сега действува някаква система. Кицки дори ми беше казал…

— И ти си повярвал на Кицки? Не го ли знаеш, че е мента?

— Да — намеси се Четката. — Братока беше ме предупредил да внимавам с него. И двамата братя са менти. И големия и малкия.

— Отде ще знае Тадек за Кицки? — попита Мрачния.

— С големия са в един клас. Той на времето останал да повтаря осми клас и Тадек го настигнал. Веднъж ме видя с малкия Кицки и ми каза да внимавам с него, защото е голяма мента и сигурно ще ме върже за нещо.

— Може да е мента, но той знае способите — упорствуваше Мрачния. — Впрочем помислете сами, как би могъл малкият Кицки да стигне чак до девети клас, ако не знаеше способи?

Ние се спогледахме объркани. Наистина това беше въпросът.

Мрачния се усмихна под мустак и започна да си разглежда ноктите.

— Аз впрочем не казвам да се обръщаме към Кицки — добави той. — Съгласен съм, че Кицки е мента и сто на сто ще иска майка си и баща си за способите. Тази работа ще трябва да я уредиш ти — посочи той Четковски.

— Защо аз?

— Много просто. Брат ти е в единайсети клас. Сигурно знае способите.

— Никога не ми е споменавал за това — промърмори Четковски.

— Ох, тези неща се пазят в тайна. Предполагам разбираш, че ако стигнат до ушите на даскалите… всичко ще пропадне. Трябва да убедиш Тадек, че ние сме вече почти големи хора и че може да ни издаде тайната. Ще му кажеш, че сме застрашени. Нямаме друг изход. Трябва да знаем способите. Това е последната ни възможност. Разбираш ли? — Мрачния се вгледа отблизо в Четковски.

— Е, добре де, ще поговоря с него, но вкъщи! Той не обича да приказва с мен в училище — отвърна Четковски не особено въодушевено.

С това нашето заседание свърши. Впрочем, беше избил звънецът.

На другата сутрин ние с нетърпение очаквахме идването на Четката. Той пристигна както винаги в последния момент. Защото живее срещу училището. Тези, които живеят най-близо, обикновено закъсняват.

Веднага го наобиколихме.

— Е, какво? Научи ли нещо?

Той поклати отрицателно глава.

— Как така? Нищо ли не ти каза Тадек? — погледнахме го ние разочаровани.

Четката въздъхна тежко и хвърли чантата на чина си.

— Оставете ме на мира, заради вас станах за смях. Той ми се подигра в очите.

— Подигра ли ти се? — изненада се Мрачния.

— Аз на кого разправях! — засмях се иронично. Никога не изпусках случай да натрия носа на Мрачния. — Няма никакви способи.

— Точно така каза и Тадек — потвърди намусено Четката.

Мрачния се посмути, но скоро се овладя.

— Това, че брат ти не е искал да каже — промърмори той, — още не означава, че няма способи. Това означава само, че той продължава да те смята за мърльо, на когото не си струва да издаваш нищо.

— Е де… е де… внимавай — настръхна Четката, но Мрачния вече не му обръщаше внимание.

— Нищо — каза той. — Ще се опитаме да ги научим направо от Алибаба.

— От Алибаба ли?! Мислиш, че той ще ти каже нещо? — недоверчиво попита Слабака.

— Трябва да каже — стисна зъби Мрачния. — Щом толкова писка за традициите на училището и изобщо… щом ни поставя искания… трябва да помогне. В края на краищата това и за тях е важно… Да успокоим учителското тяло — с удоволствие, но нека ни дадат способите. Поне за някои даскали.

Още първото междучасие тръгнахме да търсим Алибаба. Намерихме го в южния край на игрището, беше се изтегнал на една пейка и се грееше на слънце с книга в ръка.

— Какво има? — смръщи се той, щом ни видя.

— Идваме във връзка с успокояването на Тялото — каза със сериозен, дори леко развълнуван глас Мрачния.

Алибаба тежко въздъхна, изправи се лениво на пейката и остави книгата настрана. Заглавието й бе: „Теория на информацията“ — ние се побутнахме с лакти. Това звучеше доста тайнствено.

— Та за какво става дума? — попита Алибаба нетърпеливо. — Само че бързо, защото имам работа.

Мрачния се окашля и заговори:

— Става дума за това, че ние… разбира се, и това, че… колкото може повече… естествено, но какво е доброто желание… когато липсват… така да се каже практика и опит… тъй че,… ние дойдохме именно при вас… хм… като при по-възрастен и по-опитен колега… за да ни помогнете и да ни посочите… тоест, исках да кажа, да ни дадете… да, точно това исках да кажа… да ни дадете указания, как… е, нали знаете… с Тялото…

Алибаба го слушаше и все повече бърчеше вежди, накрая, без да остави Мрачния да свърши, той го прекъсна рязко:

— Какви ги плещите? Помощ ли? Указания? Какво значи това? Как може да искате подобно нещо?

Ние се спогледахме смутени и отстъпихме назад.

— Не разбирам — промърмори изплашен Мрачния, — струваше ми се… мислех, че…

— Не сте мислили, както трябва. По всичко личи, че ще се потвърдят най-страшните ни опасения. — Алибаба ни гледаше с явно отвращение. — Нещо нечувано! Момче от училище „Линде“ да моли за помощ! На нито един уважаващ себе си възпитаник на училище „Линде“ в продължение на два века и през ум не му е минавало да се обърне към по-възрастен колега с такава молба. Виждам, че сте паднали по-ниско, отколкото можехме да предположим! Срам и позор! Запомнете това! Нашият девиз е: „Оправяй се сам, както можеш!“, а вие искате да ви водят за ръчичка! Срам и позор!

Мрачния ме ръгна с лакът да спасявам положението. Затова започнах по друг начин:

— Колега… кой ви каза, че за ръчичка… не става въпрос за помощ в такъв смисъл… за ръчичка… става въпрос за един малък лиценз… да, само за лиценз.

— Какъв лиценз?

— Лиценз за някой способ.

— За способ ли?

— Да, за малък способ. Вие сте разработили способи, лошо ли ще е, ако те се предават от ръка на ръка, за да не западне традицията?

Като чу тази реч Алибаба най-напред се опули, после сви вежди и ме погледна със страшни очи.

— Какви са тези малки способи?

— За даскалите.

— Аз не зная никакви способи, приятелю — рече Алибаба, като ме гледаше внимателно, така, както ме гледаше веднъж лекарят, когато не бях напълно в съзнание. — Иди да пийнеш вода — добави той загрижен.

После се изтегна отново на пейката и се зачете в „Теория на информацията“.

Тръгнахме си унижени и вбесени.

— Сега може би вече ще повярваш, че няма никакви способи — казах аз на Мрачния.

Но се уверих, че неуспехите, които ни преследваха, само бяха засилили упорството му.

— Крият — процеди той през зъби и стисна юмруци — крият, мошениците, но мен няма да ме измамят. Аз съм стар вълк. Ти видя ли, какво четеше той?

— Учебник за разузнавача — каза Четката.

— Или за контраразузнавача — добави Слабака.

— Смяташ ли, че тези неща имат приложение в училище? — попитах аз Мрачния по-скоро иронично, но той не се усети.

— Положително — отвърна. — Това е част от способа.

Погледнах го със съчувствие. Горкият, започваше да се вманиачава.

Бях убеден, че през целия следващ час не е мислил за нищо друго, освен за способа. Затова не се изненадах, когато междучасието дойде при нас и каза:

— Не виждам друг изход. Утре все пак ще трябва да потърсим Кицки. Не знаете ли къде кибичи той сега?

— По-рано се отбиваше в сайванта — казах аз.

— Сега вече не се отбива — промърмори Четката. — Венцковска го изхвърли, защото й дразнел кокошките и й подяждал слънчогледа.

— Аз го виждам в стола — каза Слабака. — През междучасията играе там пинг-понг и върти търговия с хобистите. Да не искате да коснете марки, етикети, пощенски картички или да купите нещо от филуменията или филателията…

— Добре че ме подсети — прекъсна го Мрачния. — Четко, за утре да приготвиш семки, а ти, Чамчо — обърна се той към мен, — малко от оня пощенски боклук.

Мрачния презираше филателията.

Кицки наистина кибичеше в стола. Когато още първото междучасие на другия ден надникнахме там, той седеше на една маса с „палитра“ за пинг-понг в ръка и заобиколен от група хлапета от по-долните класове, разглеждаше някакъв класьор с марки.

— Здрасти, Кицки — рече Мрачния — ела за малко, имаме нещо да ти кажем.

Кицки скочи от масата. Отидохме в ъгъла, зад фикуса и филодендрона.

Мрачния измъкна от джоба си книжно пакетче и тенекиена кутийка от чай.

— Дъвчиш ли или чоплиш?

— Какво имаш за дъвчене?

— Дъвка.

— Сакъз?

— Не, восък.

— Предпочитам семки.

Мрачния му поднесе пакетчето със семки.

— Трябва ни способ — започна той направо.

— На кой не му трябва? — рече Кицки, като чоплеше семки.

— Искаме да купим няколко.

— И аз бих купил.

— Ще платим в брой.

— Това е хубаво. Но на кого?

— На теб, като ни дадеш способите. Могат да бъдат два или три.

— Хубаво — каза Кицки.

— Щом е хубаво, давай ги!

— Само че аз нямам способи — рече Кицки.

— Как така нямаш? — ядоса се Мрачния. — Нали казваше…

— Казвах, че има способи, а не, че аз ги имам — усмихна се Кицки.

— Но вие сигурно разполагате с някакъв способ? Да не вземеш да ме убеждаваш, че кълвете? — развика се Мрачния.

— Може и да разполагаме. Но не е за продан — каза Кицки и посегна за още семки.

— Как така „не е за продан“?

— Забранено ни е да продаваме способите — отвърна Кицки, като люпеше семките с ловкостта на лалугер.

— Много бързо ядеш — забеляза Мрачния.

— Това е от нерви — рече Кицки и пак посегна към пакетчето. — Напоследък съм доста нервен.

— Ще имаш семки, колкото си искаш, но трябва да ни продадеш способ.

— Казах ви вече, забранено ни е да ги продаваме.

— Но кой тогава ги продава?

— Само десети и единайсети клас. Но на вас няма да продадат.

— Защо да не ни продадат?

— Защото сте малолетни. Продават чак в девети клас.

— А може би ти знаеш някакъв начин тайно да се купи способ?

— Вие за какво ме навивате? — неискрено въздъхна Кицки. — Ако научат, ще ме свият! — той отново посегна към пакетчето, но вътре вече нямаше семки.

Мрачния побърза да измъкне от джоба си второто пакетче и сипа семки в шепата на Кицки.

— Никой няма да научи — каза той тихо, — а ти ще получиш две кръгчета с мотора на Четката. Около Ворцеловата градина.

— Три — отсече Кицки.

— Дадено — отвърна Мрачния.

— Слушайте тогава. Аз нищо не мога да ви дам, но идете при Лепки от десети клас, тоест при Шекспир, и поговорете с него. Ама нито дума, че аз съм ви казал — рече Кицки.

— Къде можем да го намерим? — попита Мрачния.

— Във физкултурния салон. Те репетират там пиесата „Пробуждането на Африка“ — Кицки изсипа в шепата си останалите семки и се върна при хлапетата с класьорите.