Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (15)

Глава четиринадесета

Класът хич не го беше грижа какво мисли Мрачния. За класа настъпиха големи дни. Започна прочутият в историята на нашето даскало период на Големия асоциативен блъф. Триумфалните шествия с Алкивиад, наречени походите на Осми легион, продължиха. Установи се цял церемониал. В понеделник, сряда и петък — в дните, когато имахме история, ние посрещахме Алкивиад още по пътя за училище и го изпращахме чак до вратата на учителската стая, подготвяйки почвата за поредния дрейф. След това се появявахме отново през междучасието преди часа по история. Взимахме картите, таблата, прожекционния апарат, касетките с филми и заедно с Алкивиад крачехме към класната стая. Тези шествия предизвикаха сензация в училището, защото никой от учителите не беше съпровождан по този начин. В мига, в който Алкивиад прекрачваше прага на нашата стая, той моментално изпадаше в приятно замайване, произтичащо от действието на тишината — „хашиш“. Преди да дойде на себе си, пристъпваха към действие стоиците. Стоици той на шега наричаше онези ученици, които излизаха на дъската. Ние пренесохме това название върху дежурните, които действуваха по системата НУПУМ. С течение на времето институцията на стоиците се усъвършенствува и укрепна, а задълженията им бяха научно определени. Те трябваше да научат урока от учебника, да подготвят тема и материал за дрейф. Класът ни се състоеше от четиридесет момчета, а действителните часове бяха около десет месечно, защото два часа отиваха за исторически екскурзии. От тази проста аритметика излизаше, че всеки от нас е застрашен от стоическо дежурство веднъж на два месеца. В това се състоеше благословената изгода от системата НУПУМ. Да се подготвиш само веднъж на два месеца! Има ли по-прекрасно нещо?! Наистина, трябваше да се подготвиш основно, тъй като освен институцията на стоиците действуваше и институцията на дежурните контрольори, които проверяваха подготовката, но провал не се случи нито веднъж. Впрочем, самият Алкивиад улесняваше задачата ни.

Стоиците пускаха „морската змия“ и няколко минути дрейфуваха сами, докато Алкивиад клъвне, после известно време дрейфуваха заедно с Алкивиад, като водеха съответна дискусия, докато той започнеше да плува сам, а ние слушахме. Накрая той хвърляше котва в някое сигурно пристанище, а заключителният му дрейф обикновено ни снабдяваше с изходен материал за следващия ГАБ. И така, за всеобщо задоволство се създаде една доста системна верига от научни дрейфове. При това трябва да отбележа, че Алкивиад съвестно изпълняваше споразумението и не вдигаше никого на дъската. Достатъчно му бе, че стоиците сами изявяваха желание да говорят. Така че дори допълнителното подсигуряване според шифъра за имената, който ни бе разкрил Шекспир, се оказа излишно. И без него ние бяхме сигурни и свободни.

Но най-много ни радваха не сигурността и свободата. Скоро ние започнахме да се увличаме от самото прилагане на СПОЗА и от всичко, свързано с него: походите и приятелството на Алкивиад, часовете, които никога не бяха скучни, и разни други неща, за които по-рано не бяхме мислили.

Защото оказа се, например че СПОЗА имаше доста сериозни последици за нас и за Алкивиад, но което е по-странно, и за учителското тяло. Демонстративното ни обожание на историята и Алкивиад, спонтанните ни триумфални шествия не останаха незабелязани и веднага предизвикаха у другите даскали учудване, а после различни коментари и предположения. Скоро до ушите ни започнаха да достигат първите клюки.

— За мен работата е ясна — казала мадам Калино. — Смятам, че вие, другарю директор, сте намерили пътя към сърцата на младежите.

— Аз ли? — учудил се Шефът.

— Трябва да се мисли логично. Промяната в осми А клас настъпи непосредствено след разговора, който вие проведохте в кабинета си с най-лошите елементи от този клас.

Тук Жвачек и Дядката се усмихнали горчиво и скептично, а Шефът се окашлял:

— Но защо тази промяна се отнася само до историята?

— Тогава вие събудихте у тях уважение към традицията — отвърнала мадам Калино.

— Така ли мислите? — горкият Шеф съвсем не бил убеден.

— Според мен това са хормонални явления — казал биологът Дендрон. — В пубертета младежта търси обекти за обожание.

— И вие смятате, че са намерили такъв обект именно в лицето на нашия уважаван колега Мишак? — засмял се другарят Неруха и се обърнал към другарката Калино. — Не бих се учудил, ако вие бяхте станала обект на обожание за тия сополанковци, но колегата Мишак?

Другарката Калино се изчервила.

— Защо? Другарят Мишак е очарователен човек.

Дядката Ейджатович, за разлика от останалите ни подозирал в хитрост.

— Пазете се — предупреждавал той Алкивиад при всеки удобен случай, — аз надушвам тук нещо нечисто. Това е капан на четириръките. Готвят ви някакъв лош номер.

А класният, другарят Жвачек, наблюдаваше триумфалните ни шествия с все по-мрачно лице. Разтревожен от тишината в часовете на Алкивиад, всеки път, като минаваше край нашата стая, той спираше и се ослушваше. Веднъж нервите му не издържаха и той надникна в стаята. Надникна и се стъписа. Видя целия клас потънал в странна хипноза и един стоик, който свободно изхвърляше лавина от знания по темата на дрейфа.

— Мен ли търсите, колега? — обърна се усмихнат към него Алкивиад.

Жвачек се смути.

— Мислех, че няма никой — промърмори той и като се извини, бързо се оттегли.

Химикът Фарфала окачествил цялото явление с една дума: палячовщина. Но веднъж от разсеяност той попадна на сбирка на кръжока по история и оттогава вече не говореше за палячовщина, а търсеше нови теории.

— Открих — възкликнал той веднъж като влизал в учителската стая.

— Какво? — попитал го Шефът.

— Пеницилинът!

— Какво? — стъписал се Шефът.

— Флеминг, откривателят на пеницилина, го получил, може да се каже, случайно, без да иска, при замърсяване на бактериалните култури с някаква неизвестна плесен. Науката познава такива случаи, когато от най-малко очакваната суровина по странна случайност се получава нов ценен препарат. Мисля, че това, което се случи на колегата Мишак, може да се нарече благословена педагогическа случайност.

За съжаление, не знаем как е реагирал на тези мнения Алкивиад. Трябва да се предполага, че е запазил присъщото му философско мълчание.

Принудили го да говори едва на учителския съвет преди края на срока, когато трябвало да уточнят оценките. Макар че поведението ни беше претърпяло известни промени към по-добро, бележките по останалите предмети все още изглеждаха фатално. Само двойки или, ако предпочитате, цафета. На този фон особено безсрамно блестяха бележките ни по история, като рози сред двойките, всички по-високи от нормалното. Петици и четворки^[1].

Това, естествено, беше голямо сътресение за учителското тяло. Поискали от Алкивиад да даде обяснения и да сведе оценките до нормалното равнище. Но срещнали решителна съпротива.

— Вижте какво, колеги — изправил се този непреклонен мъж. — Оценките, които съм поставил, са новите пъпки. Не може да се подрязват пъпки.

— Какви пъпки? — попитали го.

— Пъпки на възраждането — тържествено заявил Алкивиад и вдигнал нагоре показалеца си. — Воистина ви казвам, възраждането ще дойде чрез историята.

— Защо чрез историята?

— Защото сме попаднали на исторически клас. Веднъж на тридесет години се случва такъв клас.

— Ами, това е клас на бавноразвиващи се.

— Тестовете не го потвърдиха.

— Във всеки случай на гаменчета.

— В часовете по история са кротки. Нещо повече, прекалено кротки. Тази тишина ме замайва като хашиш и ме дезориентира.

Учителите се усмихнали полутъжно полувесело.

— Може би ще ни издадете по какъв начин постигнахте такива необикновени резултати. Педагогическият опит трябва да се споделя.

— Винаги съм имал педагогически талант — заявил Алкивиад, с присъщата си нескромност.

— Обаче досега някак си не личеше…

— Това е въпрос на шифър. Когато човек има работа с исторически клас, всичко се свежда до шифъра.

— Какъв е този шифър?

— Шифър може да бъде всеки от вас — заявил загадъчно Алкивиад. Винаги е имал склонност към максими.

Този път обаче сметнали максимата му за желание да се измъкне от сериозна дискусия и опит да замаже проблема с шега, естествено, съвсем неуместна.

— Вие дори започнахте да се шегувате — казал Дядката. — Променили сте се. На вашите години е опасно човек да се променя. Дано да съм лош пророк.

И Дядката за първи път гласно изразил мнението, което бе започнало да се оформя в училището за личността на историка. Несъмнено у Алкивиад се наблюдаваха очевидни промени. Освен склонността му към шеги и странната му неотстъпчивост на учителския съвет, той бе станал по-подвижен и се беше подмладил. Мадам Калино дори го заподозряла, че прилага някакво лечение с геровитан. Във всеки случай прегърбеността му бе значително намаляла. Данните в картотеката на СПОЗА вече не отговаряха на истината и се нуждаеха от частични поправки. Когато влизахме в учителската стая, ние вече не заварвахме Алкивиад седнал в някой ъгъл. Той енергично се разхождаше на кокилестите си крака.

Това дразнеше Дядката. Казват, че веднъж го попитал:

— Какво се въртите постоянно като щъркел?

— Поддадох се на перипатетични наклонности от прилив на мисли.

Дядката се опулил.

— Вие мислите? — попитал го той изненадан, като че ли мисленето е запазен периметър само за математици.

— Да, напоследък много мисля — казал Алкивиад и си оправил вратовръзката, действие, което у него бе съвсем необяснимо.

Той продължаваше да проявява пренебрежение към такова незначително от гледна точка на историята нещо като модата, но трябва да се отбележи фактът, че си уши нова риза, сива наистина, но на оптимистични розови точици, които предизвикаха естетически шок у мадам Калино.

Поведението на Алкивиад, фактът, че не ни наричаше другояче, освен „моя Осми легион“, шегите, които правеше, както и перипатетичните наклонности и преди всичко с нищо неоправданите педагогически успехи безпокояха и смущаваха учителското тяло. И като че ли най-много Жвачек. Той стана раздразнителен. В началото мислехме, че ще използува някой от часовете на класния да повдигне въпроса за отношението ни към Алкивиад. Той обаче старателно отбягваше тази тема. Но ние не му вярвахме. Подозирахме, че търси доказателства. Знаехме, че не ни изпуска от очи и само дебне да се препънем някъде, за да ни притисне до стената и да ни докаже нашата палячовщина.

Сметнахме това за предизвикателство и смело го приехме.

Само едно нещо все още ни потискаше: едномесечният срок, който ни бе даден, за да успокоим разтревоженото учителско тяло. Както вече споменах, по всичко личеше, че в резултат на нашите действия учителското тяло отново изживява период на педагогическа тревога. Затова, когато месецът изтече, ние с Мрачния смирено и със свито сърце се запътихме към Алибаба с молба да ни продължат срока.

Алибаба ни изслуша неохотно и каза:

— Не ви разбирам, колеги.

Ние увехнахме.

— Но защо? — промълви Мрачния.

— Вие вече изпълнихте задачата.

— Как така? — изненадах се аз. — На нас ни се струва, че даскалите продължават да се тревожат.

— Ах, това определение е неподходящо — отвърна Алибаба. — Сега е съвсем друго. В настоящия момент по-скоро имаме работа с леко даскалско безпокойство и дезориентиране. Но това е много полезно дезориентиране от гледна точка на равновесието на силите. Вие просто разколебахте гледището, че сте импрегнирани за по-висшите чувства, както и че не се поддавате на магията на знанието, във всеки случай поне на историческото.

— Но на нас ни се струва…

— Я не ми губете времето! — ядоса се Алибаба. — Кръгом марш и продължавайте да държите фронта!

Първоначално се страхувах, че по-продължителното прилагане на Способа може да се окаже отегчително и скучно, нещо по-лошо, че ще излезе на бял свят неестествеността на онова, което демонстрирахме. Но стана точно обратното. С разгръщането на СПОЗА нещата изглеждаха все по-естествени. Нима наистина бяхме обикнали Алкивиад? Не ми е ясно кога всичко започна да ни увлича като игра. Ние се гордеехме, че сме променили Алкивиад, а безпокойството на учителското тяло повишаваше самочувствието ни. Стигна се дори до нещо невероятно, което породи у Мрачния дълбоко раздвоение. Все по-често нови и незапланувани стоици взеха да изявяват желание да дрейфуват. Просто — доброволци. При това положение бяхме принудени да удвоим броя на дежурните. Всеки искаше поне веднъж месечно да бъде герой на дрейфа.

Чудех се какви са причините за този устрем. Понякога ми се струваше, че класът вече не държи толкова на СПОЗА, а на това, да угнетява Жвачек.

Историческият кръжок направи главозамайваща кариера. Окупирахме клуба и там прожектирахме филми, които имаха някаква връзка с историята. Освен нормалните походи преди часовете по история, сензация направиха и нашите шествия до клуба.

Най-отпред вървяха дежурните, въоръжени с навити на руло карти, като с копия, след това художниците със собственоръчно направени рисунки, планове и исторически скици, след тях Алкивиад, заобиколен от библиофили и антиквари. Библиофилите носеха стари книги, изровени от библиотеките, а антикварите — експонати, открити по таваните, изпросени от дядовците, измъкнати от вуйчовците-нумизматици или в краен случай придобити с големи жертви от антикварните магазини.

Отзад вървяха кинематографистите с касетките и апарата, а подир тях група развълнувани хлапета от по-долните класове.

Тези шествия придобиха особено очарование, когато започнахме да подготвяме исторически представления и тръгвахме към клуба, облечени с римски дрехи, тръбейки с оригинален боен рог (хорн). Естествено, подобни маскаради предизвикваха всеобщ интерес към нашия кръжок, който от ден на ден набъбваше.

Мрачния наблюдаваше с кисела физиономия тези маймунджилъци, както ги наричаше. Един ден, когато манифестацията беше особено триумфална, той ми каза:

— Слушай, на мен ми се струва, че те наистина обичат Алкивиад и историята.

— Това, доколкото знам, не противоречи на Способа — отвърнах аз.

— Но е идиотщина — намръщи се той. — Не сме организирали цялата тая работа, за да се лигавим с Алкивиад. Това е очевидно отклонение.

— Глупости, не се притеснявай — казах. — Най-важното е, че са доволни. Главната цел е постигната. Освободиха се от потиснатостта и мрачните мисли. Не виждаш ли как са се разгърнали?

— Разгърнали ли? Не, те просто се забавляват. Работата не беше там. Намериха си играчка. И понеже Алкивиад играе заедно с тях, го обикнаха като добър чичко. Помисли си, това нормален СПОЗА ли е? Мисля, че се е изродил.

— И аз така мисля — казах. Мрачния измъкна от джоба си семки.

— Ще чоплиш ли?

— Ще чопля.

Двамата мълчаливо зачоплихме семките и собствените си тревоги.

— Най-лошото е — каза накрая Мрачния, — че привлякохме върху себе си вниманието на другите даскали. Никой не предвиди, че като прилагаме Способа, ще привлечем вниманието на учителското тяло. Шекспир трябваше да ни предупреди… А, добре че се сетих, знаеш ли, днес говорих с Шекспир.

— И какво?

— Тоя тип ме попита дали сме доволни.

— И какво?

— Усмихваше се иронично. Нали разбираш? Той се усмихваше иронично.

— Така ти се е сторило.

— Впрочем, това вече не може и да се нарече Способ. Те се побъркаха.

— Е, струва ми се, че прекаляваш — казах аз. — Способът наистина претърпя известни промени или „израждане“, ако толкова държиш да го наричаме така, но нито един план не може да остане съвсем неизменен. При изпълнението животът винаги внася промени. Старият вкъщи казва, че при тях в металургичния завод…

— Хич не ме интересува какво казва твоят старец!

— Излизаш от форма, Мрачни — казах аз. — Нервираш се, а това не е здравословно.

— Извинявай, но всичко е заради тия сополанковци. Лигльовци. Струваше ли си заради тях да купуваме СПОЗА? Не са в състояние да запазят стила. Слабака дори се отказа от тренировките. Питам го вчера: „Отиваме ли на плуване?“ — „Не“ — казва. „Защо?“ — „Защото имаме кръжок, правим пластмасов модел на замък и околните заселища“. — Мрачния съчувствено се удари по челото. — Затова ли се мъчихме с тоя шарлатанин Кицки, с онзи умник Шекспир, с оня идиот Хърбата, затова ли плащахме скъпо и прескъпо със собствените си нерви, а понякога и с пари, за да зубкаме сега историята?! Това може да се прави и без Способ.

— Грешиш — казах аз замислено. — Те никога не биха го правили без Способ.

— Във всеки случай аз няма да гледам това падение със скръстени ръце. Ще им отворя очите.

— Добре — казах аз примирено. — Отвори им очите.

След поредния час по история Мрачния почака момчетата да изпратят Алкивиад с обичайната процесия и ги събра в класната стая. Тук той описа огромните усилия, жертви и мъки, които ни струваше придобиването на Способа, и изрази съжалението си, че възможностите, които той дава, не се използуват.

— Днес трябваше да бъдат дежурни само Чарнецки, Врубел, Олшевски и Пацан, а какво стана: вземаха думата и Бем, и Шкембо, и Салото, и Четката. Можеш ли да ми кажеш защо взе думата, Четка?

Четката се смути.

— Аз? Ами… просто така, за спорт, не е ли разрешено?

— Не казвам, че не е разрешено — прехапа устни Мрачния, — но нали затова е способът, за да можеш в часа да се заемеш с нещо друго. Нямаш ли по-интересна работа, ами се бъркаш в дрейфа? Честна дума, много съм изненадан! Аз ви освободих от силата на Алкивиад, а вие не сте в състояние да се възползувате от това. Шекспир си прави майтап с нас и се усмихва иронично.

Настъпи невероятна тишина. Всички бяха недоволни от Мрачния, като че ли бе казал нещо неуместно.

— А ти самият? — обърна се към него Четката. — А ти самият, Мрачни, какво прави през часа?

— Нищо не съм правил — гордо отговори Мрачния. — Почивах си, рисувах малко.

— Точно така — каза Четката, — рисуваше. Но какво?

— Че какво? Нищо…

— Не. Аз добре видях. Ти рисуваше хоплити.^[2]

— Аз? Хоплити? — смути се Мрачния.

— Да, най-напред рисуваше хоплити, а после всички войници от египетските чак до римските. С подробности. След това скри листа в джоба си. Още е там.

— Сигурно съм рисувал механично…

— Възможно е, но хоплитите също са история. Впрочем, ти рисуваше много подробно. Откъде ги знаеш тези работи? Може би зубкаш?

— Ти да не си полудял? — ядоса се Мрачния. Този ден настроението му окончателно се развали.

След училище двамата си тръгнахме заедно.

— Знаеш ли, с Четката наистина нещо не е в ред — каза той огорчен. — Вчера исках да покарам малко мотора му. Отидох при него. Няма го. Питам брат му. И знаеш ли какво ми каза? Че този тип заминал за Плоцк, да подготви новия дрейф. Това май вече е прекалено.

— Да, малко е прекалено — казах аз.

— Те всички се заразиха. Съпротивителните им сили са били прекалено малки. Шекспир би трябвало да ни предупреди, че е възможно да се заразим от СПОЗА.

— Да, Способът не беше напълно сигурен — въздъхнах аз. — Налагаше се да се сблъскваме с тинята на вековете, да дишаме задухата на отдавнашни събития. И обяснимо е, че се оцапаха и се нагълтаха с мухлясалия въздух на историята. Оттам са и болестните признаци. Но не се безпокой, ще им мине, щом времето се затопли и изхвръкнат на чист въздух…

— Не бива да чакаме до пролетта — навъси се Мрачния. — Напролет ще бъде много късно. Отравянето може да се окаже неизлечимо…

— Не ставай глупав — свих рамене аз. — Толкова по-добре за нас. Можем спокойно да извличаме полза от това отравяне. Нас двамата то не ни заплашва. Ние не сме заразени.

Мрачния ме погледна подозрително.

— Сигурен ли си, че не сме?

— Разбира се! — разсмях се аз гласно.

— Струва ми се, че се майтапиш — каза Мрачния.

— Само ти се струва. Хайде на тренировка!

Засега обаче и дума не можеше да става да извличаме по-голяма полза. СПОЗА ни отнемаше все повече време и нищо чудно. В този преломен период това беше единствената ни утеха, нашият отдих, нашето убежище. А периодът наистина беше преломен. Както правилно бе предвидил Мрачния, даскалите не се задоволиха с ялови коментари и спорове, а преминаха в настъпление.

Засилваха се признаците, че променят фронта.

Първият пробен балон пусна Фарфала. В един от часовете по химия, вместо да измъчва водата с електролиза, той произнесе реч за това, че бъдещето на света е в химията. Само тя е в състояние да разреши проблема за храната и облеклото на новите милиарди хора. Каза например че благодарение на химията в бъдеще ще стане възможно да се яде асфалт. С тези сензационни изявления той хитро ни въвлече в спор. Ние не искахме да ни прави на луди и му казахме нашето мнение. Фарфала беше възхитен.

Скоро последваха и други изненадващи неща. Аз например, за срока получих по химия тройка. Това за мен бе необяснимо, особено като се има пред вид какво бях направил с Киповия апарат. Учудването ми, а същевременно и любопитството на моето репортерско перо бяха толкова големи, че си позволих да попитам Фарфала за причините на тази огромна милост.

Фарфара се върна към случая с апарата.

— Обстоятелството, че се лишихме от Киповия апарат — каза той, — бе за всички нас голяма загуба и сериозен удар, но аз обикновено имам навик да вземам под внимание причините. Твоите мотиви, Чамчара, ме накараха да се замисля дълбоко.

— Наистина ли?

— Тогава ти каза, че ти било интересно да видиш какво ще стане, ако завъртиш крана на другата страна. Това ме убеди, че имаш душа на експериментатор. И сметнах за необходимо да възнаградя научния ти интерес със задоволителна оценка.

— Благодаря ви — седнах аз развълнуван на чина си. Наистина е приятно да чуеш нещо хубаво за собствената си душа. Толкова рядко ми се е случвало.

От тези радостни чувства ме изтръгна, уви, отново гласът на Фарфала. Оказа се, че той не бе свършил.

— Марчин Чамчара — каза той, — естествено задоволителната оценка не е подходящо мерило за един експериментатор. Затова надявам се, че в бъдеще ще се трудим за по-висока оценка.

— Благодаря, другарю Фарфала — казах аз, усещайки, че гласът ми замира в гърлото.

— Аз ще бдя над тебе. Имам навик да полагам особени грижи за експериментаторите.

— Благодаря, другарю Фарфала. — Това вече бе изпято само от моята тъжна душа, тъй като ужасеното ми от тези перспективи тяло се бе вцепенило.

Втори се активизира Дядката. Всичко започна с това, че веднъж по време на час той хвана Мрачния, както шифрираше някакво тайно съобщение по двоичната система.

Измъкна му листчето от ръцете и го разгледа. Всички замряхме в очакване на скандал. Но изведнъж свитите вежди на Дядката се повдигнаха учудено.

— Двоичната система на Лайбниц? — възкликна той. — Откъде я знаеш?

— От машините, другарю Ейджатович.

— От какви машини?

— Като бяхме на изложбата по космонавтика в Двореца на културата, видяхме електронните машини, които подготвят изчисленията за полетите. Те изчисляват по тази система.

Изумен от своето откритие, един миг Дядката се разхождаше задъхан между прозореца и вратата на класната стая и дори се опита да направи някакви манипулации с чадъра си, което вършеше само при изключително вълнение. Накрая той се добра отново до катедрата и оттам изрази съжалението си, че бидейки все пак интелигентни същества, в което досега не вярвал, не се опитваме да проникнем във вечнозелените градини на математиката.

Оттогава всеки час той правеше намеци за логичното ни мислене и живия ни ум и не преставаше да се учудва, че не се възползуваме от присъщите на ума висши удоволствия. Сигурно скромността и юношеската стеснителност не ни позволяват това, но той ни призовава да отпуснем мускули и да правим свободни плувни движения в кристалния басейн на знанието, а също и да отприщим, както се изрази той, математическите инстинкти, които дремят у нас непробудени и притъпени. Предложи сам да ги буди и упражнява. За тази цел един ден вдигна Мрачния на дъската и половин час го измъчва с многочлените.

— Представи си, че това не е алгебра, а ребус, не е задача, а игра и удоволствие. Защото алгебрата в края на краищата е спорт и игра за точния ум — говореше той и караше Мрачния да прави такава гимнастика, че той пет пъти се изпоти.

След това заяви, че Мрачния е нешлифован брилянт. Липсва му наистина номенклатурата от понятия, но в края на краищата номенклатурата е нещо странично. След една седмица ще го изпита по нея, а засега вижда в Мрачния брилянт, който трябва да се шлифова.

Мрачния се върна на чина си блед, изтощен и потресен от това откритие.

— Спукана ни е работата — заяви той — Не ти ли казвах, че тия лекета дотам ще я докарат. Сега Дядката ще ме шлифова. Това ще ме довърши.

В учителската стая Дядката започнал да споменава за интелигентността на осми А клас, както и свенливо да споделя, че наблюдава у нас „математически прелом“, на което Фарфала отвърнал, че той отдавна е забелязал същото в химията.

Няколко дни след това ние бяхме нападнати откъм чуждите езици, биологията и физиката.

Само Жвачек и мадам Калино твърдо стояха на старите си позиции. Жвачек ни тормозеше с граматиката и ни „цивилизоваше“, отбелязвайки, че да се преминат всички стадии на развитие от неандерталския човек до ученика от осми клас на училище „Линде“ е дълъг процес. Той твърдеше, че засега ние сме в новокаменната епоха.

Мадам Калино от своя страна подчертаваше, че и дума не може да става за някаква промяна на курса, докато не се научим да различаваме Атина от платина и мусон от циклон.

По едно време дори искахме да купим способите за тях двамата, но СПОЗА поглъщаше всичките ни средства. Потискани от мадам Калино, всекидневно превръщани в нищожества от другаря Жвачек, ние все още се държахме само благодарение на СПОЗА. Затова не жалехме за него нито време, нито средства.