Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (18)

Глава седемнадесета

За място на екзекуцията избраха най-напред „Краковске Пшедмешче“. Слязохме от автобуса близо до Художествената академия и с лица на обречени тръгнахме след Шефа, Шекспир и Алкивиад. Шекспир през цялото време се усмихваше под мустак, от което ние изпаднахме в най-черни мисли. Отстрани ситнеха доверчивите хлапета от Елк начело с учителя си. Жал ни стана, че им се бяха паднали такива екскурзоводи като нас. На вид бяха много симпатични и сигурно заслужаваха нещо по-добро.

Шефът спря на пресечката на „Тренбацка“ и „Кожа“ и посочи една от ъгловите сгради.

— Може би Слабински ще ни каже нещо за този исторически паметник и неговата роля.

— Това е Саската поща — отговори, без да се запъне Слабака.

Отдъхнах си. Присъдата беше отложена. Засега щастието ни се усмихна. Слабака беше голям филателист и веднъж бе пуснал по-дълбоко „морска змия“ за ролята на пощата в историята. Тогава ние целия час дрейфувахме през вековете, разглеждайки начините за общуване между хората от разстояние от най-стари времена до наши дни. Тъй че Слабака сигурно някак си ще се измъкне.

И наистина му тръгна гладко. Той започна от Хермес, който бил нещо като министър на съобщенията при олимпийските богове, после през древните бързоходци и пратеници, през римската поща и кралската поща от Средновековието, през кралските „очи и уши“, конната поща, дилижансите, оптическия телеграф, жичния и безжичния телеграф — щастливо кацна на съвременната поща.

С Мицкевич също някак се оправихме. Благодарение на Жвачек, който предъвкваше с нас Мицкевич от началото на годината.

Малко се стегнах, когато отидохме на Площада на победата, бившия Саски площад, и до Саската градила и по този случай Алкивиад започна да тормози с въпроси Бем. Но стана чудо — Бем се движеше уверено напред. Едва по-късно си спомних, че веднъж бяхме пускали „змия“ за подковите, които крал Август Саски Силния чупел с ръка и една от които искаше да ни пробута потомъкът на ковачите от Черск.

На площад „Замкови“ Четковски даваше обяснения за Колоната на Зигмунт и кралете от династията на Вазите. Недоверчиво слушах малко бъбривата му, но смислена реч и установих, че той говори неща, които са ми известни и че аз също, а вероятно и всеки от нас би могъл да говори за това. Тогава откъде се бе взел кошмарният ми сън?

Алкивиад стоеше самоуверено отстрани и спокойно усмихнат гледаше към Шефа, който слушаше недоверчиво. Конското му лице се бе издължило още повече от обикновено, веждите му бяха сбърчени. На него все още не му се вярваше и аз усещах, че се готвя за генерално настъпление.

Наистина, щом спряхме на площада в центъра на Старе място, той ни загледа проницателно един след друг, сякаш търсеше жертва. Изплаших се, че моментът на моята екзекуция е дошъл. Стоях по-настрана с неопределена физиономия, което би могло да се изтълкува като опит да се изплъзна от сондата. Защото лицето ми е такова, без късмет, и щом почна да мисля напрегнато, заприличвам на последния глупак, а това провокира даскалите. Затова се изплаших, че моят ред е дошъл и сондата ще бъде пусната в мътните плитчини на знанията ми. Не се излъгах. Погледът на Шефа се спря върху мен. Аз моментално се озъбих в невинна усмивка, но беше вече късно. Чух плътния глас на Шефа:

— А сега може би Чамчара ще се прояви?

— Нужно ли е, другарю директор? Аз съм малко пресипнал — и наистина веднага пресипнах като железопътния високоговорител на гарата в Кожеброди, преструвайки се, че гласните ми струни са в доста лошо състояние.

В очите на Шефа трепна весел блясък.

— Не е нужно да викаш, Чамчара, — каза той благо.

Почувствувах се, меко казано, доста зле. Но реших да запазя достойнство.

— Какво да говоря?

— Може би ще обясниш на другарите си как се наричат отделните страни на площада и защо?

— Аз съм на вашите услуги — обърнах се към учениците от Елк. — Както виждате, площадът има форма на квадрат. Квадратът е геометрична фигура както окръжността. Около квадрата може да се опише окръжност, а също така в него може да се впише окръжност. Тук наблизо дори има една уличка, наречена „Кривото колело“, което показва, че строителите на площада са искали да опишат около квадрата окръжност, но тя излязла крива, затова направили само една част от окръжността и се отказали…

— По-конкретно, Чамчара. Не го усуквай! — намръщи се директорът. — Трябва да говориш за страните на площада.

— Да, другарю директор. И тъй, площадът има четири страни и всяка от тези страни носи историческо название. Тук, където сме застанали, е страната на Колонтай, там — страната на Барс, тази е на Закшевски, а онази на Декерт.

— Да кажеш сега нещо за Декерт…

— Дадено, другарю директор. Декерт — обърнах се към гостите от Елк, — не бива да бъркате с декрет, и тъй Декрет, извинявам се, Декерт е бил…

„Дявол да го вземе — мислех трескаво, — какъв е бил всъщност този човек? Сигурно някакъв патриот“.

— Няма съмнение, че е бил голям патриот, прочут и достоен мъж — казах аз високо и спрях. — Представителен на ръст — добавих слепешката, но нищо повече не можех да добавя. Чувствувах, че се провалям. За кралете все нещо бих могъл да бръщолевя, но тоя Декерт? Напразно се ровех в паметта си!

В очите на Шефа отново долових ироничен блясък. Да, той все пак беше стара лисица и веднага усети, че ме е спипал.

— Някои подробности, Чамчара — каза той, като разглеждаше върха на обувката си. — Да кажеш нещо за епохата, за историческия фон.

Господи, какво да правя?! Все още нищо не се сещах. Измъквах от кътчетата на мозъка си всички портрети на прочути мъже, картини на Матейко и музейни боклуци. Напразно. Тоя Декерт трябва да е някой от времето на Колонтай. В такъв случай контош, не по-скоро, фракче и перука. От глъбините на паметта си измъкнах на бял свят всички ония червеникави и жълти, блестящи, лакирани и напукани лица. Те изплуваха от гъстите черни и кафяви бои, в които ги бяха потапяли тогавашните художници. Напразно! Никое лице не ми напомни Декерт.

Погледнах към Алкивиад, но, о ужас, горкият явно изобщо не си даваше сметка за сериозността на положението и с безгрижен поглед наблюдаваше гълъбите, които гугукаха на сградата на Баричковците. А аз продължавах да съм в шах, нещо повече, започвах леко да изпадам в паника. За малко да кажа, че Декерт е бил прочут пират, но в последния момент си спомних, че пиратът се казваше Дрейк и е бил англичанин от двора на кралица Елизабет. Пък и откъде ще се вземе някакъв пират на стария достоен варшавски площад? Боже мой, трябва да се стегна. Готов съм да плещя всякакви глупости.

Стана ми много тъжно. Не, не може да учиш историята безболезнено с помощта на дрейфа. Все ще се намери някаква тъмна личност, някакъв Декерт, когото не си назубкал и в когото е съвсем лесно да се препънеш.

А след това си помислих, че сънят ми е бил символичен. Цялата тази тъжна група е всъщност погребение. Погребваме Алкивиад и себе си. Още малко Шефът ще изгуби търпение и ще се върнем в училище, понесли загубените си илюзии, траурна черна процесия… Изведнъж се вцепених. Тези думи ми припомниха нещо. Процесия… Черната процесия! Сетих се! Сигурно сте изпитвали онова приятно свиване на сърцето, когато то изведнъж като че ли спира за миг, а след това започва да бие силно и радостно, когато всичко в главата ви става прозрачно ясно, като малка ядрена експлозия в клетките на сивото вещество. В този миг на мене ми се случи именно нещо подобно.

— Черната процесия — повторих аз високо.

Видях процесията от облечени в черно мъже. Те излизат от кметството, чиято сграда днес не съществува, и точно там, начело на тия мъже е Декерт. Качват се на каретите. Приближават се до замъка. Кога става това? По време на Четиригодишния сейм.^[1] А Четиригодишният сейм? Четиригодишният сейм е трябвало да изправи Полша на крака. Веднъж в час по история разговаряхме на тази тема. Започнах да си припомням…

Беше след много дрейфове, когато ставаше все по-трудно да се намери подходяща тема. Затова след като поумувахме, ние решихме да поставим на обсъждане упадъка на Полската държава.

Този въпрос отдавна ни вълнуваше. Спомням си колко ни бе трудно да разберем как Полша, която през 1683 година още е разбивала турците край Виена, само тридесет години по-късно вече е толкова слаба, че царят й нарежда колко войска може да притежава.

 

 

Спомням си онзи мрачен декемврийски ден. Нямаше сняг. Но валеше проливен дъжд. Алкивиад дойде в училище с чадър, а атмосферното налягане беше толкова ниско, че ние започнахме да се страхуваме да не би да наруши договора и да започне да изпитва с бележки когото му падне. Затова още щом влезе в класната стая, впрочем, в доста лошо настроение, ние моментално му приложихме двойна доза „хашиш“ под формата на такава гробна тишина, че се чуваше шипенето на водата в радиаторите. А веднага след това, без да се бавим, пуснахме една гъвкава и многоглава „морска змия“.

— Според нас упадъкът на Полша е настъпил по вина на Собески.

Алкивиад замига. Нашите тези първоначално винаги го смайваха.

— Та той е имал толкова много войска. И е бил победител при Виена.

— Не е ли могъл да въдвори ред?

— Имал е последната възможност!

— Трябва да е бил лош политик.

— Защо е помагал на Австрия?

— Може би по-добре щеше да бъде, ако турците бяха превзели Виена. Щяха да изгонят Хабсбургите.

— И тогава може би нямаше да има подялба на Полша?

— Трябвало е да се съюзим с турците.

— Нали тогава враговете ни са били общи.

— А Собески нищо не направил, за да заздрави Полша отвътре.

— И после настъпил крах.

— Защо никой не е вдигнал бунт, когато с подкуп поставили на трона Сас^[2]?

— Не е ли имало тогава умни хора?

— Къде са се били дянали хусарите?

— Защо са допуснали Немия Сейм?

— Войската е трябвало да вдигне бунт.

— Да направи преврат!

— Заговор!

— Революция!

Алкивиад стоеше смаян. Когато се съвзе, той започна да подрежда проблемите и да ни обяснява заплетените и неясни причини за упадъка на Първата полска държава. Ние разсъждавахме дали един, макар и голям вожд би могъл да спаси страна, която има лош строй, без смяна на този строй. И какво е трябвало да се направи, за да се промени строят. И дали можело да се вдигне революция, когато още няма „революционни обществени сили“.

Говорехме за хората, които се бяха заели да укрепят Полската държава. За Замойски, Конарски, Лешчински, Чарториски, за участниците в Ковачницата на Колонтай^[3]. Между тях именно е бил Декерт. За полските якобинци, за създателите на конституцията от Трети май и за ония, които им пречели.

Всичко това сега застана пред очите ми. Аз вече знаех за какво трябва да говоря. И грубо пресметнато, бих могъл да издържа на тази тема два часа. Само да не ми измени вдъхновението, и ще ги науча аз тях. Завинаги ще им се отще да пускат сонди в Осми легион! Ще сложа край на това мероприятие! Имам способ! Ще шашна и Шефа и гостите. Ще пукнат от скука да ме слушат два часа. Ще ни оставят на мира с въпросите си и ще се разбягат.

И тъй, аз започнах голямата си „реч“.

— Моля да ме извините за прекалено дългата пауза. Това не беше от разсеяност, а ако мога така да се изразя, от просветление. Изведнъж видях историческа сцена. Представете си старото кметство. То е било тук, в средата на площада. От него излиза мъж, облечен в черно, с дълго и тъжно лице. Това е Декерт, кметът на Варшава. След него достойно крачат представители на други градове от кралството, и те в траурни дрехи. Качват се на каретите, естествено, също черни и впрегнати с врани коне, врани тоест черни… Това е стара дума, скъпи гости от Елк. Произхожда от птицата врана, която има черна перушина. Означава още дявол, врана и капак за страничен отвор на бъчва.

След като учудих Шефа с лингвистичните си познания, аз гладко продължих:

— Но да се върнем към нашата Черна процесия. И тъй тези тъжни мъже са в траур. Защо? Заради участта на града. Къде отива това шествие? Отива в замъка, където заседава Четиригодишният сейм, за да изкаже пред него своите болки, желания и основателни искания.

Тук започнах да говоря как градовете загубили своя някогашен блясък, как алчната шляхта им отнела правата, как западнала търговията — все поради органичното заболяване на държавата. Болестта започнала много отдавна — аз изредих първите признаци — и понеже не я лекували, след Саските крале довела до парализиране на кралството.

Говорих така около четвърт час, докато най-сетне забелязах, че някакво пълно момиченце се прозява. Значи всичко се развива успешно. Поотдъхнах си и за да ги отегча още повече, взех да предъвквам болестите на държавата. Сравнявах я със съседите, разгънах цяла историческа панорама. Могъщите врагове със силна централизирана власт, с огромни армии и между тях немощният колос — Полша. Говорих за лошите закони, за магнатите и дребните кралчета, за невежата и подкупна шляхта, за размириците и местните владетели, на които не им се искало да плащат нито за войска, нито за училища. После се захванах със съдбата на селянина. Както знаете, по тези въпроси може да са говори безкрайно. Стигнах чак до Мария Конопницка^[4] и вече се изплаших, че много съм задълбал и че могат да ме прекъснат, затова изоставих съдбата на селянина и сега пък се завайках за съдбата на краля, колко нещастен бил полският крал. Защото само го ласкаели, но не го уважавали, и колко бил безсилен.

И за загниването на строя говорих. А понеже е бил доста загнил, можех да се разпростра нашироко. Когато ми омръзна, отново се върнах към Декерт. Как се борил за обнова на Полша в Ковачницата на Колонтай. И изразих съжалението си, че градовете били толкова западнали, а след това и предположението, че ако били по-силни, може би и у нас е щяла да избухне революция, както във Франция, и тогава нямаше да има нужда те да ходят в замъка и да молят краля и представителите на шляхтата. Но при съществуващото положение кметовете е трябвало да се облекат в черно и да отидат в замъка. А на всичко отгоре ги обвинили в якобинство.

Учениците от Елк нетърпеливо взеха да се озъртат и да пристъпват от крак на крак, а някакъв рационалист седна на бордюра на тротоара, извади сандвич и започна да дъвче. Нещастният им учител час по час поглеждаше Алкивиад с надежда. Обаче той, след като престана да наблюдава гълъбите на покрива на Баричковците, сега беше погълнат от гълъбите на покрива на Фукер. Нещастният педагог от Елк взе да поглежда към Шефа, но с нашия Шеф ставаха странни неща. Той стоеше като омагьосана статуя. Положително моите вдъхновени думи са звучали в ушите му като най-сладка музика и той не е знаел на какво повече да се учудва: на широтата на историческата панорама, на изненадващите отклонения или на плавната ми реч.

А аз продължавах да говоря, като бодвах балона на знанията си ту от една, ту от друга страна, изпусках по малко сведения, после го надувах отново и се понасях към друг край на историята чак до философски висини. Понякога подскачах, но винаги с чар и с уверено лице.

Смайването на Шефа продължи по моя часовник около трийсет минути, и, както ми съобщиха по-късно, това е било рекорд на даскалското му смайване (този рекорд впрочем още не е бит).

Най-сетне се предаде.

— Чамчара, стига! — каза той. — Струва ми се, че това е достатъчно за днес. Гостите сигурно са уморени.

Бледият учител от Елк побърза да ни благодари. В знак на особена благодарност аз получих от хлапетата герба на Елк. Закачиха ми го на гърдите като орден за заслуги. След това дечурлигата бързо изчезнаха.

На бойното поле останахме само ние, Алкивиад, директорът и Шекспир. Шекспир продължаваше да се усмихва подозрително, директорът смутено потриваше ръце. Ние наобиколихме Алкивиад и победоносно загледахме директора в очите.

Той се окашля:

— М-да… Поздравявам ви. Виждам, че във вас се е събудил духът на нашето училище. Само че се чудя как стана това!

Ние стояхме с неуверени лица. Наистина! Как стана това? Чудо ли бе? Отмъщение на Шекспир ли? Хитрост на Алкивиад? Необикновена сила на Способа? Или просто гениалност на Осми легион?