Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (11)

Глава десета

На другия ден отново опитахме Големия блъф. Този път, едва бяхме свалили фуражки на улицата, и Алкивиад отдалече ни позна. На лицето му се появи някаква гримаса, която в краен случай и при голяма доза добро желание, можеше да се сметне за нещо подобно на усмивка.

Освен чантата и вестника, тази сутрин той носеше и тежък пакет. Естествено веднага се спуснахме към него, за да извършим дезориентиращо действие.

— Ние ще го носим, другарю Мишак.

Аз и Мрачния хванахме пакета. Слабака грабна чантата, а Четката вестника. Този път излезе много по-естествено, може би защото Алкивиад не се съпротивяваше, а с видимо облекчение ни даде пакета. Той наистина дяволски тежеше и канапът се впи в ръцете ни.

— Само внимателно, да не се счупи пак. — Алкивиад свали шапката си и изтри чело.

— Това Катон ли е, другарю Мишак? Вече залепен?

— Да… макар че, честно казано, го нося с известен страх — задъха се Алкивиад.

— Защо?

— Този гражданин, както знаете, не се отличава с особена красота и другарят директор не го смята за украса на кабинета.

— Тогава защо досега го държеше?

— Това е стар бюст — каза Алкивиад. — Когато започнах да преподавам в училището, Катон вече беше тук… Пазеха го като спомен. Но, за съжаление, сега изглежда още по-зле, отколкото преди.

— А не можеше ли да се реставрира, да се шлифова и изглади?

— Да, реставраторът искаше дори да му залепи парченцата от носа и от ухото, които липсват, но аз не се съгласих.

— Защо?

— Защото носът на Катон носи отпечатъка на историята. Не зная, известно ли ви е, че нашият прочут възпитаник, генералът, една година преди матурата му отчупил носа. По същите причини се противопоставих на опитите да бъде възстановено ухото. Защото Катон загубил ухото си при обсадата на Варшава през 1939 година. Незабравимият ни разсилен Венцковски тъкмо го носел на сигурно място, когато една бомба ги повалила на земята и по този начин Катон придобил историческо значение. Ще ви кажа също в пълна тайна, че не всички парчета от бюста, който другарят директор събори, дадох за залепване.

— Как така?

— Исках нащърбеното място около долната челюст да остане, понеже, както знаете, тя беше се отчупила. По-точно, на нашия Катон сега му липсва част от устната.

— Да не би с това да сте искали да отбележите последния случай?

— Да.

— Да не би… Мислите ли, че е чак толкова важно събитие?

— Това ще реши историята. Във всеки случай не можем да я изпреварваме. Защото не е изключено някой от вас да стане известен човек и тогава събитието от миналия месец ще заинтересува историците.

— Вие надявате ли се на такова нещо? — подсмръкна Мрачния.

— Винаги допускам това, когато гледам учениците си.

Уви, не можахме да продължим този интересен разговор, защото вече влизахме в училищната сграда и глъчка заглуши думите на историка. Табуни от младежи препускаха насам-натам и съвсем задръстваха входа.

Ако се съди по това, че някои от моите съученици изпълняваха ролята на коне и носеха на гръб личности, които диво крещяха, сигурно се възпроизвеждаше прочута историческа битка. Алкивиад протегна ръце, заговори нещо на момчетата, опитваше се да се промъкне през огъня на битката, но пълчищата не му обръщаха никакво внимание. Най-сетне той спря примирен, загубен и безпомощен сред ревящата орда.

— Няма начин, трябва да поблъфираме — прошепна Мрачния и веднага след това извика на ухото на Алкивиад: — Не се безпокойте, другарю Мишак. Ще ви пробием път през тези пълчища. Давайте, момчета! По метода на козела! Слабака и Четката първи.

Навели глави, момчетата като стенобойни машини се забиха в сганта и събориха на земята някакъв „кон“. Ние с Мрачния незабавно се възползувахме от пролуката, побутвайки объркания Алкивиад. След двадесетина секунди благополучно се приземихме пред вратата на канцеларията.

— Готово, другарю Мишак — отдъхна Мрачния. — Фронтът е пробит.

Алкивиад изтри челото си.

— Нещо подобно се е случило май само на Сид при Самора… Но кажи ми, момче, защо употреби думата „пълчища“?

Мрачния не знаеше какво да отговори.

— Четохме в една историческа книга — отървах го бързо аз.

— Вие четете исторически книги? — попита Алкивиад, като че ли това беше много странно явление.

— Historia magistra vitae^[1], другарю Мишак — за щастие дойде ми на ум максимата, която често бях чувал от устата на баща си.

Алкивиад ни погледна през очилата.

— Невероятно — каза той и за първи път се усмихна. После погледна към вратата на директорския кабинет. — А сега ме чака по-страшен преход — пошегува се той. — Боя се, че другарят директор ще ме отстрани заедно с Катон. Всичко ще зависи от това, дали ще го заварим в перипатетично състояние.

— Какво значи то?

— Значи, дали ще се разхожда из кабинета. Другарят директор е перипатетик, когато е ядосан.

Уви, още щом открехнахме вратата, веднага стана ясно, че директорът е в опасно перипатетично състояние. Нещо повече, при него беше Жвачек.

Ние смело затропахме с крака, оставихме Катон на един стол, след което бързо свалихме пардесюто на Алкивиад. Той явно се притесни от нашето старание. Аз закачих пардесюто на закачалката, а Четковски и Слабака се заеха да отмотаят шала на Алкивиад.

Директорът прекъсна перипатетичната си разходка и заедно с Жвачек ни загледаха учудени. А ние отново затътрихме крака. Май вдигахме прекалено много шум, но то беше от нерви. Връчихме на Алкивиад чантата и вестника.

— Да го развием ли? — посочихме пакета.

— Достатъчно — каза директорът. — Да ви няма!

При такова решително поставяне на въпроса не ни оставаше нищо друго, освен още веднъж да затътрузим крака и да се измъкнем от кабинета.

Естествено не отидохме в класната стая, а изтичахме навън и застанахме под прозореца на директора.

Чувахме гласа на Шефа и забързаните му крачки. Явно той продължаваше да бъде в страшно перипатетично състояние.

— Това е нечувано! Образцова гимназия! Училище с такива традиции. И такъв скандал! При това на тържество с възпитателен характер, така да се каже! Как можахте да го допуснете и — което е по-лошо — да не ме уведомите! Вие ме поставихте в смешно положение. Под влияние на вашите уверения, че всичко е минало както трябва, искам да благодаря за цветята, обаждам се на директорката на Дома весело, шеговито, бих казал дори… да, шеговито: „Как се чувствувате след юбилея?“ А на нея това й прозвуча като неприлична шега и подигравка! И едва тогава аз научавам, колега, че там е имало скандал! Някакви гоненици, крясъци, нападение срещу възпитаниците на Дома, гавра с питомците…

— Извинявайте, другарю директор — окашля се Алкивиад, — това е преувеличено, само ги боядисаха.

— Само? — крещеше директорът. — И това вие наричате само?! Неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че отдавна поставяте на мъчително изпитание моето педагогическо доверие. Впрочем, няма какво да се учудва човек, щом вас повече ви интересуват мъртвите скулптури, отколкото младежта. Защо сте ми донесли тая черупка?

— Бюстът е залепен…

— Не искам да го виждам в кабинета си. Само го задръствате с разни боклуци.

— Ще се осмеля да забележа, че този бюст е свързан със славната история на училището. Устоял е на две войни и петдесет випуска вандали. Струва ми се, че това значи нещо.

— Не, не… Веднага го махнете оттук!

— Какво ви пречи?

— Прави ме за смях. В този стадий на унищожение вече само ни прави за смях. Никога не сме го възприемали като произведение на изкуството, а като мебел. Износените мебели се изхвърлят.

— Все пак, самият факт, че това е Катон…

— Катон не е бил прогресивна личност… Всички знаем какво е писал той за отношението към робите.

— Все пак бил е символ на някои древноримски добродетели.

— Не, колега, не виждам никакви причини, нито морални, нито естетически… нито политически, това лице да остане тук, напротив, фактите говорят, че трябва да се махне този гипс или, както правилно се изрази другарката Калино, тази вехтория от кабинета. Тази жалка осакатена фигура внася само елемент на разсеяност и нарушава сериозността на нашите заседания. Стига ни, че трябва да понасяме цвиленето на коня под прозореца.

Наистина, Цицерон отново се беше промъкнал на територията на училището и тъжно цвилеше, вероятно защото есенната трева по отъпканото игрище бе съвсем оскъдна.

— Колега Жвачек, притворете прозореца — чухме гласа на Шефа.

Тъй като не желаехме да рискуваме и да бъдем разкрити, ние бързо офейкахме. Първите три часа изкарахме под впечатление на онова, което чухме. През голямото междучасие отидохме в учителската стая.

На вратата се натъкнахме на Жвачек.

— Пак ли вие? Какво искате?

— Търсим другаря Мишак.

— Какво има? — Алкивиад се приближи до нас с чаша чай в ръка.

— Искахме да вземем картите.

— Картите… Но нали чак последния час имаме история!

— Няма значение. През това време можем да си повторим материала.

Учителите ни загледаха с интерес.

— Да вземем и някакъв филм… — добавих аз бързо. — Момчетата казваха, че имало филм за пирамидите.

— За съжаление прожекционният апарат е повреден…

— Нищо. Ще го поправим… Бащата на Бем има радиотелевизионна работилница, сигурно и това ще може да поправи — каза Мрачния.

— А засега да вземем картите и може би египетските таблици, за които говореха момчетата.

— Добре, ще изберем нещо… — рече след малко Алкивиад.

Допи си чая и тръгна с нас към горния етаж. Когато избрахме картите и историческите табла, Четковски неочаквано попита:

— Успяхте ли да оставите Катон, другарю Мишак?

— Уви, опасенията ми се оправдаха — спокойно отвърна Алкивиад. — Другарят директор не желае Катон да се върне в кабинета му.

— И какво сега?

— Нищо. Ще трябва да го махна.

— Ще го изхвърлите ли?

— Не, ще му намеря място вкъщи.

— Не може ли в кабинета по история?

— Няма кабинет по история. Той беше напълно анексиран от другарката Калино за нуждите на географията.

— И вие се съгласихте?

— Не съм сключвал по този въпрос никакъв договор, момчето ми. Никой никога не би ме принудил да сключа такъв позорен договор.

— Тогава, значи, сте си запазили правата.

— Естествено, но да се постави там главата на Катон в този момент, би било крайно неблагоразумно. Доколкото ми е известно, другарката Калино е от враговете на Катон и се боя, че римлянинът няма да може да остане там дори час. Затова ще трябва да го отстраня поне засега.

— Това е невъзможно — казах аз. — Той принадлежи на училището.

— Да, той принадлежи на училището — повтори Четковски. — Брат ми разправяше, че когато тръгнал на училище, Катон вече бил тук, а едни познати на брат ми, по-големи момчета, казваха, че когато те тръгнали на училище, Катон също вече бил тук. Той винаги е бил тук.

— Наистина — рече Алкивиад. — Но такава е съдбата на старите неща.

— Другарю Мишак — реших аз, — дайте го на нас.

Алкивиад се вцепени.

— На вас ли? Защо?

— Ще стои в нашия клас.

— Да, другарю Мишак — подкрепиха ме бързо Четковски и Слабински. — Ще го пазим чак до матурата.

Алкивиад известно време мълчеше и ни гледаше внимателно.

— Добре, можете да го вземете — рече той накрая. А после бързо се отдалечи.

— Ти май прекалено много блъфира? — каза ми Мрачния. — За какъв дявол ни е тоя гипс?

— Аз само така… просто дезориентиращо действие…

Мрачния ме изгледа подозрително.

— Мислех, че наистина си се загрижил за съдбата на тая вехтория.

— Аз? — засмях се. — От къде на къде! Казвам ти, всичко е в рамките на блъфа.

— Разбира се, че в рамките на блъфа — побързаха да повторят Четката и Слабака, забили очи в пода.

Още същото междучасие ние взехме Катон от кабинета и го инсталирахме в нашата стая, в ъгъла отляво на катедрата.

Както обикновено, Жвачек влезе в клас едновременно със звънеца. Разбира се, веднага забеляза нещастния Катон. Повдигна въпросително вежди.

— Дежурният? Какво е това? — попита той Слабака, който този ден беше дежурен.

— Това е Катон — заяви Слабака.

— Тази нещастна маска не е украшение за класната стая.

— Положително — отвърнах аз. — Но това е заслужила маска. Преживяла е две войни и петдесет випуска обикновени вандали, без да смятаме четириръките. Това все пак значи нещо, нали?

Жвачек ме погледна учудено.

— Твоята реч ме изненадва, Чамчара. Не подозирах, че имате култ към традицията.

— Никога не се знае какво се крие в младежта, другарю Жвачек — подхвърлих аз една обща забележка от философски тип.

— Знаете ли поне кой е бил Катон?

— Имаме известни сведения — отвърнах.

— Във всеки случай е странно — каза Жвачек с иронична усмивка, — че Катон намира убежище именно във вашия клас. Вие, струва ми се, не сте се загрижили да развивате добродетелите.

— Да развиваш добродетели в училище е трудно нещо, често пъти направо невъзможно — отвърнах аз, — но на нашата възраст понякога се опитват невъзможни неща.

Жвачек настръхна.

— Ти май се подиграваш?

— Съжалявам, че смятате така. Нима правилното формулиране на мислите е толкова рядко явление в това училище?

— Да, като че ли рядко, особено във вашия клас. И твоето внезапно красноречие, Чамчара, ме изненадва.

— Упражнявам се в ораторско изкуство.

— Или в шутовщина.

— Да бъдеш добър шут също е изкуство.

Тук учителят по полски сметна, че ще е най-добре да обърне всичко на шега. Затова ми разроши косата и се засмя.

— Сядай!

Повече не спомена за Катон. Затова пък забелязахме, че от този ден той малко се промени. Вглеждаше се внимателно в нас и често ни вдигаше за разговори.