Едмунд Нижурски
Способ за Алкивиад (10)

Глава девета

На един ъгъл, близо до училището, ние четиримата дебнехме да се появи Алкивиад и да започнем с няколко дезориентиращи действия, според указанията на ГАБ.

Беше студено, но не валеше. Помнехме, че при Алкивиад имаме работа с метеорологично обусловен тип с критически показател 720 мм. Но за съжаление не знаехме точно какво е този ден налягането. Никой от нас нямаше барометър. Наистина, сутринта слушахме прогнозата за времето, но тя беше съвсем неопределена: „Област на понижено атмосферно налягане ще се наблюдава в северните райони на страната, променлива облачност… в следобедните часове във Варшава се очакват превалявалия от дъжд…“

Обаче точното налягане не съобщиха. И така, тоя въпрос остана неизяснен, но за всеки случай ние решихме да бъдем предпазливи. Алкивиад може да изпитва, затова уместно бе да го склоним превантивно към Дрейф.

Часовникът на Мрачния показваше осем без десет, когато зад ъгъла се появи характерната приведена фигура на Алкивиад със стара шапка с увиснала периферия и пардесю рибена кост. Под мишница стискаше празната си, както обикновено, чанта. В ръка държеше вестник.

Като по команда, ние свалихме шапки, но Алкивиад не ни забеляза. Поздравихме го повторно, уви, и този път без резултат. Той ни отмина, потънал в някакви само нему известни мисли.

Мрачния ни направи отчаян знак. Бързо настигнахме разсеяния учител. Мрачния хвана чантата му, а Слабака вестника.

— Ние ще ви ги носим, другарю Мишак.

Алкивиад се спря изненадан.

— Какво правите? Защо ми взе чантата? — попита той Мрачния.

— Ние ще ги поносим, другарю Мишак…

— Защо?

— Ча… чантата е тежка… Така ми се струва.

— Ще ви изпратим…

Алкивиад опули очи.

— Какво каза?

— Искаме да ви изпратим, другарю Мишак… — промълви Мрачния като се оглеждаше и отчаяно правеше знаци на мен и на Четковски.

Ние скочихме и уловихме Алкивиад, аз под лявата, а Четковски под дясната ръка… може би от вълнение малко рязко.

— Какво означава това, момчета? — задъха се изплашен Алкивиад.

— Нищо, ще ви изпратим, другарю Мишак.

В първия миг мислехме, че ще ни изгони, но мекият му характер надделя. Нещастните ни физиономии трябва да са събудили съчувствието му, защото той престана да се дърпа и само продължаваше да ни гледа объркан.

Така изминахме няколко крачки — с нещастни физиономии и почервенели от срам, съзнавайки, че сме много жалки, защото всичко излезе някак си изкуствено и неловко… Най-отпред вървеше Мрачния с чантата, след това ние, уловили под ръка Алкивиад, а отзад Слабака с вестника… Не допусках, че блъфът изисква толкова усилия и нерви.

Момчетата, които бързаха за училище, се спираха и ни зяпаха учудени. Погледнах към прозорците. Струваше ми се, че отвсякъде ни гледат присмехулни лица. Но не. На един прозорец зърнахме познатото лице на Шекспир… Той ни наблюдаваше спокойно, като че ли всичко бе нормално и наред.

Това малко ни насърчи. Ние поотпуснахме ръцете си, които конвулсивно стискаха Алкивиад. Мрачния се окашля и вече се готвеше за следващата точка от програмата, тоест да пусне пробна „морска змия“, когато изведнъж думите замръзнаха на устата му. За наш ужас точно пред училища забелязахме Жвачек. Той стоеше напрегнато изпънат и ни наблюдаваше изненадано.

Побързахме да го поздравим.

— Добър ден, колега — каза той и протегна ръка на Алкивиад. — Да не ви е прилошало?… — попита разтревожен.

Алкивиад се смути.

— Не. Нищо няма…

— Тогава защо така сте се увесили на ръцете му? — подозрително попита Жвачек. — Пуснете учителя си.

Освободен от нас, Алкивиад стисна ръка на преподавателя по полски. След което взе от Мрачния чантата си, а от Слабака вестника и все още смутен, тръгна заедно с Жвачек. На входа Жвачек се обърна и се огледа, а на нас ни се стори, че той за всичко се е досетил и ни обзе страх.

През целия му час треперехме да не ни припомни сцената пред училището и да не ни поиска обяснения, но Жвачек нищо не попита, ограничи се само да ни наблюдава внимателно по време на урока.

— На страха очите са големи — засмя се Мрачния, когато изби звънецът. — Жвачек нищо не се е досетил. Просто беше изненадан.

— Ако е така, скоро го очаква още по-голяма изненада — казах аз. — Във всеки случай нищо не ни пречи да продължаваме блъфа.

— Да — рече Мрачния. — Щом Алкивиад влезе в клас, пускаме „змията“.

— За случая в млекоцентралата или за триенето?

— Ще опитаме най-напред с триенето.

Уви, пак не ни провървя. Часът по история този ден беше след голямото междучасие. Звънецът изби, минаха няколко минути, а толкова точният обикновено Алкивиад не се появяваше. Затова пък дочухме подозрителна глъчка откъм училищния двор. Надникнахме през прозореца.

Навън се тълпяха момчетата от десети клас с някакви големи пакети в ръце. Между тях тичаше Алкивиад с разкопчано пардесю и вероятно се мъчеше да ги нареди в колона. Но едва успял да въведе ред в единия край на колоната, ето че в противоположния настъпваше безредие. Тарикатите се изтикваха един друг от колоната и се замеряха с пакетите.

Един пакет се разтвори и от него нападаха книги. Това предизвика още по-голяма бъркотия. Аз се наведох от прозореца и извиках на някакъв десетокласник, който беше наблизо:

— Ей ти, Дългия, я ела насам!

Дългунът с нежелание се приближи.

— Кво?

— Измъквате ли се някъде?

— Да, в Белани.

— А Алкивиад?

— Идва с нас. Шефът му нареди да ни придружава.

Ние се спогледахме. Нима часът ни ще пропадне?

— Защо в Белани? — попитахме дългуна.

— В дома „Майка и дете“.

— По какъв случай?

— На юбилей. Двадесет и пет годишнина на дома или нещо такова. Ще има тържествено събрание, а след това литературно-музикална програма. Ще играем нашата пиеса.

— Че тя още не е готова.

— Няма значение, по пътя ще се приготви — засмя се десетокласникът и тичешком се отдалечи.

На игрището се появи Шекспир, поогледа се наоколо, после притича под нашия прозорец.

— Ей, негри, слизайте долу! — извика той.

— Защо?

— Отиваме с пиесата.

— Ние нищо не знаем.

— Питайте Жвачек.

Хукнахме към учителската стая. Жвачек седеше между две камари тетрадки с класни работи и пиеше чай.

— Какво, още ли не сте тръгнали? — попита той.

— Ние не знаехме. Никой не ни е казвал.

— Предадох на Лепки да ви съобщи.

Без да разпитваме повече, бързо се облякохме и изтичахме навън. Там заварихме печална гледка — от колоната не бе останала и следа, момчетата препускаха по игрището, а пакетите се търкаляха по земята, разхвърляни безредно около Алкивиад. Самият той с два пакета в ръце се въртеше безпомощно и подвикваше с пресипнал глас:

— Момчета… момчета… време е вече да тръгваме… подредете се… Момчета… момчета…

Но гласът му се губеше сред глъчката и смеха. Никой не му обръщаше внимание. Ние гледахме всичко това със странна тъга. То нагледно ни показваше защо Способът за Алкивиад е толкова евтин. Помислих си, че Алкивиад също няма способ, а и за него някакъв способ би бил полезен. Никога ли не е помислял да го придобие? Защо не го е направил? Не е могъл или не е искал? От тази замисленост ме изтръгна гласът на Мрачния.

— Слушай, Шекспире — говореше той на Лепки. — Ти каза, че Алкивиад е под специална защита. Каква защита е това?

— То не се отнася до защитата — промърмори Шекспир.

— Как така… ами че това измъчва Алкивиад.

— Положително — въздъхна Шекспир. — Но с нищо не може да се помогне. Те не го правят нарочно. Сега изобщо не мислят за Алкивиад. Просто се забавляват.

— Но резултатът е един и същ.

— Вие не разбирате от тези работи — каза Шекспир. — Това е прекалено сложно за вас.

— Май наистина е прекалено сложно. Все пак ти би могъл да въдвориш ред и да им кажеш да си вземат пакетите.

Шекспир се усмихна.

— Разбира се. При друг случай бих постъпил така.

— А защо не днес?

— Защото искам да ви улесня в Големия блъф.

— Не разбирам — промърморих аз.

— Струва ми се, че е ясно. Вие ще вземете пакетите.

Ние се колебаехме. Шекспир ни наблюдаваше с интерес. В същност май би трябвало да вземем пакетите и да застанем в редица. Това определено би било част от Способа. От друга страна, бояхме се да не станем за смях. Защото едно е да правиш тези неща в клас, а съвсем друго — пред очите на големите. Те няма да разберат, че е блъф, и могат да помислят, че се страхуваме от Алкивиад, или че сме най-обикновени подмазвачи.

Погледнах Мрачния. Той пък погледна мен.

— Няма как, Чамчо — промърмори. — Ще почваме ли Блъфа, а?

— Ще го почваме — казах аз.

— Тогава напред.

Мрачния изтича до занемелия Алкивиад, грабна от ръцете му пакетите, а ние вдигнахме другите, които бяха на земята.

— Готово, другарю Мишак, можем да вървим. Няма какво да чакаме тия хаймани. Те сами ще тръгнат.

Алкивиад ни погледна, като че искаше да каже нещо, но нищо не каза и бързо закрачи след нас.

Аз се озърнах. Десетокласниците веднага прекратиха играта, естествено бяхме им развалили всичко. Разнесоха се няколко изсвирвания. Потърсих с очи Шекспир. Той одобрително кимаше.

Но, да си призная, яд ме беше на него. Пакетите тежаха май по десет килограма единият. Можеше да каже на десетокласниците да ни помогнат. А той нищо. Не знаех какво да мисля. Дали наистина ни помагаше в блъфа, или просто не искаше да настройва срещу себе си големите. И отново ме зачовърка мисълта дали Шекспир не ни взема за мезе и дали целият този голям блъф не е само обикновен малък блъф на Шекспир. Може би това е неговото отмъщение?

Обаче нямаше как да отстъпваме. Потни и полуживи ние се довлякохме до трамвайната спирка на улица „Мицкевич“. Зад нас маршируваха десетокласниците… Те се кикотеха и пускаха шеги. Бях убеден, че са по наш адрес.

На спирката те се държаха по-далече от нас. Но щом трамваят дойде, изблъскаха ни и се качиха. Ние с тежките пакети останахме. Алкивиад опита да се намеси, но безуспешно. Та неговата строгост стигаше едва до половин дракон. Яд ни беше на него за тоя половин дракон. Господи, и ние купихме способ за такъв учител! Чувствувахме се дълбоко унизени и с това трябва да се обясни фактът, че направихме сериозен пропуск в ГАБ. Когато Алкивиад смутено ни се усмихна и попита:

— Вие, струва ми се, сте от осми А клас? — ние не му отвърнахме нито дума. А това, че Алкивиад ни заговори, показваше, че съзнанието му е излязло от философския унес и че той започва да ни различава сред нищожността на света.

В дома „Майка и дете“ имахме още един неприятен случай.

Следващият номер от програмата след тържествените речи, трябваше да бъде нашата пиеса. Шекспир ни каза да влезем в умивалнята и да се боядисаме като негри. А той отиде да подрежда декорите на сцената. Ние на бърза ръка се гримирахме и искахме да излезем в коридора. Но ни очакваше неприятна изненада. Оказа се, че някой ни е заключил отвън… Това сигурно беше работа на големите. В същото време до нас стигнаха пронизителни викове от съседните умивални. Разтърсихме силно дръжката на вратата, но това не даде никакъв резултат. За щастие, оказа се, че отдушникът на прозореца е отворен. Помагайки си един на друг, ние излязохме през него навън… и попаднахме право в ръцете на Алкивиад. Той тъкмо се приближаваше разтревожен заедно с някакъв възпитател от дома, едър мъж, с шкембенце и мек поглед. При вида на черните тела, които се спускаха от отдушника, и двамата спряха като заковани и ни загледаха възмутено.

— Какво значи това? — изпъшка Алкивиад. — На чуждо място такива шеги!

Почувствувахме се доста неудобно. Та това можеше да погребе целия започнат с толкова труд и себеотрицание ГАБ. В първия миг исках да обясня, че десетокласниците са ни заключили, но се въздържах. Нали с Алкивиад беше тукашният възпитател. Не искахме да хвърляме сянка върху доброто име на нашето училище. По-добре да стоварим вината върху техническите неизправности на дома.

— Не можахме да отворим вратата! — промълвихме ние смутено. — Бравата нещо заяде, другарю Мишак.

— Това е невъзможно… Сигурно нашите момчета са ви заключили. Понякога имат такива глупави хрумвания — каза възпитателят.

— Не, сигурно не са те… — отвърнахме ние.

Алкивиад ни погледна странно. Навярно ни подозираше в хлапашки номера.

— Къде са другите? — попита той. — Търсим ги навсякъде.

— Бяха в съседната умивалня.

Заедно с учителя си и възпитателя от Дома отидохме в умивалнята. Беше празна. Дрехите бяха разхвърляни в безредие. По стените се виждаха следи от черна боя.

— Май вече са се гримирали — казах аз. — Вие почакайте тук, а ние ще ги намерим.

Оставихме разтревожените учители и тръгнахме към залата. В коридора срещнахме две задъхани момчета: Шекспир и Хърбата.

— Виждали ли сте актьорите? — попитахме ние.

— Не, тъкмо тях търсим.

— Няма ли ги в залата?

— Не.

— Че какво е станало с тях?

— Именно, какво е станало! Просто изчезнаха.

В този момент край нас пробягаха двама негри по шорти.

— Те са — обърна се Шекспир.

— Ей, господа! — извиках аз.

Уви, за наше искрено учудваме, щом ни видяха, двамата нададоха пронизителни викове и се впуснаха да бягат.

— Стой! — извикахме ние и хукнахме след тях.

Негрите прелетяха с вик край умивалнята… Отвътре надникнаха Алкивиад и възпитателят. Възпитателят въпросително погледна Алкивиад.

— Какво им става? — попита той учудено.

— Нищо, това е репетиция — засрамен от държанието на актьорите, Алкивиад се опитваше да спасява положението.

— Но защо така крещят?

— Пиесата е с доста силни звукови ефекти — отвърна Алкивиад.

— Но те викат някак странно… това е вик на ужас!

— Смятате ли? — окашля се Алкивиад.

В този момент се появи още един негър. Щом ни забеляза, той спря запъхтян, огледа се отчаяно наляво-надясно, после се втурна към парапета на стълбището и по него се спусна долу.

— И това ли е част от репетицията? — попита втрещен възпитателят.

Алкивиад правеше опит да се засмее.

— Те са доста живи момчета, нали разбирате.

— Да, доста живи — възпитателят го гледаше уплашено.

В коридора се появи разтревожена директорката на Дома.

— Какво става с представлението? Всички чакат.

Алкивиад изтри с кърпичка плешивата си глава.

— Малко търпение, тъкмо се подготвяхме…

— Чухме някакви викове. Публиката става нетърпелива. Да не се е случило нещо?

— Не… нищо, просто репетиция — каза Алкивиад. — Засега нека да пее хорът.

— Хорът трябваше да пее след това.

— Нека пее сега — каза със страдалчески глас Алкивиад.

— Какво?

— Нещо много силно.

— Може би „Хело, Хеленко“ от репертоара на „Шльонск“?

— Да пеят „Хело, Хеленко“.

Докато в залата се разнасяше пеене, ние, отчаяни, търсехме актьорите. В един момент забелязахме, че Шекспир ни прави някакви знаци. Приближихме се на пръсти. Шекспир посочи към умивалнята в другия край на коридора, откъдето се чуваше плисък на вода.

— Май са там — прошепна той.

Надникнахме през ключалката. И наистина видяхме две насапунисани черни тела.

— Мият ли се? — спогледахме се ние изненадани.

— Кои са те? Познаваш ли ги? — попита Хърбата.

— Не мога добре да ги различа. Единият май че прилича на Кицки, а другият — на малкия Алибаба — отвърна Шекспир.

Хърбата нахълта в умивалнята.

— Момчета, какво ви става?! Защо си миете грима?

Щом ни зърна, негърът, който приличаше на Алибаба, се хвърли към прозореца, а другият… май Кицки… запуши с пръст крана, пръсна струята право в лицата ни и, възползувайки се от нашата изненада, изтича в коридора.

— Кицки, спри! — извика след него Шекспир. — Какво правиш, човече?

— Те като че ли са откачили — забелязах аз.

— С тях наистина става нещо странно — промърмори Мрачния.

— Нещо, което никак не ми харесва — каза Хърбата. — Те изобщо не могат да ни познаят.

— Няма какво да се прави. Ще трябва някак си да ги изловим — рече Шекспир. — Алибаба искаше да избяга през прозореца. Вижте какво става с него. На всичкото отгоре ще вземе да се пребие.

Изтичахме към прозореца. Алибаба вече бе успял да мине по корниза до съседния блок. В момента, когато надникнахме, той тъкмо прескачаше парапета. Втурнахме се в коридора и се спотаихме до вратата на съседната стая… След малко тя се открехна и отвътре внимателно надникна черното лице на Алибаба. Той не ни забеляза, защото вратата ни прикриваше. Успокоен Алибаба изтича на застлания с дълга пътека коридор. Тогава Мрачния светкавично дръпна пътеката. Алибаба падна. Преди да успее да скочи на крака, Хърбата вече беше при него. Хвърлихме се и ние. Изведнъж Хърбата се дръпна смутен.

— О, боже! — промълви той. — Това не е Алибаба!

Наистина, отблизо можеше съвсем определено да се установи, че заловеното лице няма нищо общо с Алибаба. Освен големите бузи нищо друго не съвпадаше.

— Да, това не е наш човек — каза изненадано Шекспир, след като внимателно разгледа пленника.

— Сигурно е някой от местното туземно население — рекох аз.

— Ей, калтак! Какво значи всичко това?! — извика Хърбата.

Момчето мълчеше. От черното му лице ни гледаха непознати изплашени очи. От страх то не можеше да произнесе нито дума. Абаносовата му кожа лъщеше от пот.

В този момент до нас се приближиха Алкивиад и възпитателят от Дома.

— Другарю Мишак, въпросът отчасти е изяснен. Това не е наш човек. Май е от местното туземно население… тоест… исках да кажа, от тукашните момчета.

Алкивиад си отдъхна, но както след малко се оказа, много рано.

— Колега, — обърна се той към възпитателя от Дома. — Този черничкият не е мой ученик. Бъдете така любезен да определите самоличността му.

Възпитателят от Дома разгледа пленника и се втрещи.

— Каргулевич? Как си могъл…

— Не съм аз… — изломоти момчето.

— Не отричай! — каза възпитателят. — Познавам те.

— Не казвам, че не съм аз — промълви момчето, — само казвам, че не съм се боядисал сам…

— А кой?

— Момчетата от „Линде“.

Алкивиад се олюля.

— Не говори глупости! — сви вежди възпитателят.

— Честна дума. Ние само искахме да видим как се обличат и… гр… гравират.

— Гримират.

— Да, гримират.

— С тях ли бяхте в умивалнята?

— Не, ние от другата страна…

— Как „от другата страна“?

— През ключалката.

— Аха, значи сте ги шпионирали?

— Ами… да… защото ни беше интересно как се гравират.

— Гримират.

— Да, гримират. И тогава те отвориха вратата. Ние искахме да избягаме, но те ни казаха: „Елате де, елате, не се бойте, елате да видите отблизо“. А като се приближихме, хванаха ни и ни боядисаха.

На това място от разказа Алкивиад силно изохка, което бе особено знаменателно, защото той бе известен със самообладанието и философското си спокойствие, достойни за древните мъдреци.

— Да — каза възпитателят от Дома на своя питомец — сега всичко ми е ясно. Само още не мога да разбера защо бягаше ей от тези момчета.

— Страх ме беше да не почнат пак да ме боядисват…

— Тези ли те боядисаха? — попита със слаб глас Алкивиад.

Момчето внимателно се вгледа в нас.

— Не, онези май бяха малко по-големи, но отдалече ми е трудно да ги различа. И едните, и другите са черни.

— Наистина, не зная как да ви се извиня… за този неприятен инцидент… — сломено говореше Алкивиад на възпитателя от Дома.

— Е, какво да се прави, младежи — въздъхна възпитателят. — Особено такива живи момчета.

— Те ще бъдат най-строго наказани, и то веднага — рече Алкивиад.

— Другарю Мишак… Моля ви, само не ги наказвайте веднага — изплаши се възпитателят. — Най-напред да изпълним програмата. Чувате ли? — хорът пресипна, пеят с последни сили. Моля ви, бързо на сцената.

— Но къде са актьорите?

— Актьорите отдавна чакат — чухме ние гласа на Алибаба.

Този път вече беше истинският Алибаба. Изтичахме зад сцената.

Наистина там чакаха големите в пълен състав. Те седяха на пейките с отегчени физиономии. Още преди да им кажем нещо, ни обсипаха с упреци:

— Къде се губите? Всички отдавна ви чакат. Хорът пресипна, а вас още ви няма. Кажете им на тия малките, другарю Мишак, да разберат! Нямат никакво чувство за отговорност и уважение към изкуството! Заради тях трябвате да се червим… Точно когато сме на гастроли, да правят такива номера!

На Алкивиад му призля от тяхното двуличие.

— Господи, защо не си ми дал силата на Херкулес, хитростта на Одисей и мъжеството на Ахил…

Представлението донякъде ни реабилитира и предизвика възторг у възпитаниците на Дома, дори и у горките негърчета, които, мити-недомити, се присъединиха към общите ръкопляскания. Ние като актьори получихме цветя. Връчиха ни и букетче рози за Шефа.

Но учителското тяло на Дома продължаваше да ни гледа подозрително и за всеки случай веднага след представлението изведе питомците си от залата.

Ние също на бърза ръка си дигнахме чуковете и, без да се бавим, се оттеглихме. Връщането мина спокойно. Всички вече бяха уморени. Дори десетокласниците съвсем се отпуснаха и мълчаливо зяпаха плочите на тротоара, покрити с лепкава кал. Ръмеше дъжд.

Скришом наблюдавахме Алкивиад. През последните три часа той като че ли още повече се бе състарил. С разкопчано пардесю, по-прегърбен от обикновено, той тежко влачеше крака. Очилата му се замъглиха, а по набразденото му лице се стичаха дъждовни капки.

— Да блъфираме ли малко? — предложи Мрачния.

Поклатих отрицателно глава.

— Понеже го гледаше — промърмори Мрачния, — си помислих…

— Аз само така, изобщо — измънках смутено.

— Той е тъжен — каза Мрачния. — Трябва малко да поблъфираме.

— Не виждам възможност — отвърнах.

Когато се върнахме в училище, заварихме класа потиснат. Оказа се, че докато ни нямало, Дядката устроил истинска Вартоломеева нощ и писал шестнайсет цафарки. Освен него буйствувал и Фарфала, отмъщавайки си за унищожения Кипов апарат. Оставачът Бем, дълъг като върлина, се приближи до нас.

— Успяхте ли да се сдобиете със способ?

— Способ ли? — погледнахме го ние изненадани.

— Нали трябваше да купите способ?

— Ти откъде знаеш, Бем?

— Нали трябваше нещо да измислите. Видях ви като говорехте с Кицки.

— Да — отвърна объркано Мрачния — водим преговори по този въпрос.

— Дрън-дрън, та пляс… Няма да се оправят. Кой ще им продаде способ? Дори Кицки не искаше да разговаря с тях! — обади се дебелият Бабинич. — Казвам ви, че единственият способ е да зубрим.

Мрачния го изгледа презрително.

— Не е чак толкова зле — процеди той. — Въпросът се придвижва, но изисква предпазливост. Училището ни гъмжи от мошеници, които продават фалшиви способи. Трябва да действуваме на сигурно, за да няма гафове.

— На първо време взехме за изпробване едно способче — добавих аз скромно.

— Какво способче? — попита Бем.

— СПОЗА. — Мрачния небрежно изтръска някаква прашинка от ръкава си.

— Споза ли? Какво е това?

— Ох, не си струва да се говори… Ще се пръснеш от смях — омаловажаваше нещата Мрачния.

— Но какво е?

— Способ за Алкивиад.

Страх ни беше, че Бем ще избухне в смях, но той ни погледна оживено.

— Наистина ли сте го купили?

— Да… От утре започваме — каза безразлично Мрачния. — Можеш да съобщиш на класа.

— В какво се състои способът?

— Ох, нищо особено. Ела у нас след училище. Ще си поприказваме.

— Това вече е гот! — възкликна Бем.

— Защо толкова се радваш, Бем. Че то е само за Алкивиад.

— Нищо… няма значение! Дори и за Алкивиад, пак е нещо… От всяко положение ще ни е по-леко… няма да е такъв позор… поне малко да се утешим, защото вече ни се отщя да живеем. Ще видите как на всички изведнъж ще им се оправи настроението!

Той се отдалечи възбуден. Бяхме уверени, че моментално ще разтръби из класа. Погледнахме подир него доволни.

— Веднага му се повдигна духът — забеляза Мрачния. — Може би е добре все пак, че купихме способа.

— Да, това ще има сериозно морално значение за класа — казах аз.