Алекс
Синьо (9)

8

Ето че последният учебен ден дойде. Всички ученици и учители трябваше да се съберат за тържество, с което се закриваше годината. Всъщност, повечето ги нямаше, защото това беше една тъжна, досадна и прашна традиция, която никого не радваше, а пък на тези, които я организираха, ни най-малко не им пукаше, че е така, ама… надницата нали върви… Както и да е, след като всичко свърши, Алекс, Анастасия, Мария и Иван се събраха, за да се видят за последно преди лятото и да си поговорят кой какво мисли да прави през ваканцията.

— Ние — започна Иван — сигурно пак ще обикаляме България.

— Мама и тате ще ме водят някъде на море — каза Мария.

— Ха, море!… — обади се небрежно Анастасия — Аз дочух една вечер как нашите си говориха, че ще ходим в Щатите.

— Уау, това е страхотно! — възкликнаха другите. — Брей, каква си тежкарка!… Като се върнеш искаме снимки.

— Добре, добре, ще има снимки. Нека първо отидем и се върнем.

— Ами ти, Алекс, какво ще правиш това лято? — попита Иван.

— Предполагам, ще си стоя вкъщи, както всяко друго лято.

— Ама няма ли да ходиш никъде? — учуди се Мария.

— Не — отвърна той с леко раздразнение. — А сега, ако ме извините, смятам да се прибирам.

Тримата се спогледаха и Анастасия каза:

— Ще отида да поговоря с него — и изтича да го настигне. — Алекс, чакай!

Той спря и без да се обръща попита:

— Какво искаш?

— Виж, знам, че още мислиш за онова, което ти казах, но…

Александър я прекъсна:

— Не искам да чувам нито дума повече. Беше достатъчно.

— Алекс, не може да избягаш от съдбата си — проговори сериозно тя.

— Това е моят живот и мога да правя каквото си искам.

— Не, не можеш.

— Само гледай!

Следващите два месеца Алекс прекара кажи-речи вкъщи самичък. Е, не и в неделя. Тогава се виждаха с Митко и прекарваха нощта заедно. И затова неделята беше чудесен ден, а другите — скучни и гадни… Едва-едва минаваха… Понякога излизаше да се разходи из близката горичка и на неговото си място, за което само той знаеше. Беше малък шубрак, скрит с храсти от останалата част на гората. Ходеше там, когато имаше нужда да избяга от всичко и да остане насаме със себе си. Точно както и днес. Залезът отново руменееше толкова умопомрачително, та чак да се уплаши човек от такава красота… Красота! Но накрая слънцето се скри. И притъмня. Стана студено.

Александър се прибра и кротко полегна, замислен за всичко, което му се беше случило от миналата година — намери си приятели, свой човек, намери обич, (Боже!) как звучеше, чак сам не можеше да повярва, дори отношенията с майка му се подобриха. Доста се беше променил, но тази промяна му харесваше. Изведнъж се сети, че Димитър още не беше звънял. Поиска да му се обади, за да провери дали всичко е наред, но реши, че вече е късно, отпусна се на възглавницата и заспа.

Изведнъж чу музика. Отначало реши, че сънува. Някакви странни джуджета се бяха заврели в главата му и пееха хобитски песни от Средната земя. Постепенно звукът се усили и момчето осъзна, че идва от телефона му. Натисна нужното копче, като едва се сдържаше да не изхвърли тъпата машинка през прозореца и сърдито избоботи:

— Ало! Кой е?

От другата страна се чу познат глас:

— Ами да видим, имаш само един опит.

— Митко? Здравей!

— Ха-ха! — разсмя се Димитър. — Май и сънен ме разпознаваш.

— Много смешно — отвърна Алекс. — Колко е часът?

— Полунощ.

— Защо не спиш по това време?

— Да спя ли? Че аз съм пред входната врата. Исках да те видя, но ако кажеш, че е късно, тръгвам си…

— Да бе, само да посмееш… Ей сега идвам.

Изприпка навън и го посрещна, като в движение оправяше косата си. Надяваше се да не прилича много на джуджетата от съня му. Веднага щом приятелят му влезе в стаята, Алекс хлопна вратата, облегна се на нея, хвана го за ръката и го придърпа към себе си.

— Много ли ти липсвах? — попита закачливо Димитър.

— Млъквай! — отвърна му Александър и захапа долната му устна.

— Внимавай! — предупреди го Митко — Играеш си не с когото трябва.

— И какво ще направиш? — попита той като бавно движеше устните си към ухото му.

— Това няма да ти се размине.

— Напротив, ще, както всеки път — и вкара ръката си под тениската и прокара нокти по гърба му.

— Изпроси си го.

Хвана двете му ръце в китките, вдигна ги и заби устни в неговите. Езиците им бясно се търсеха. За момент Димитър отпусна хватката си, а малкият само това и чакаше. Обгърна го и притисна силно към себе си. Усещаше, че се задушава, но не спря. Възбуждаше го да усеща тялото на Митко — караше го да иска още и още… Ако зависеше от него, щяха да останат вечно така. Внезапно Димитър се отдръпна. Усмихна му се, прегърна го и каза тихо:

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваш — отвърна тъжно Алекс. — Всяка вечер си мисля за твоите очи и протягам ръце в тъмното да те прегърна, но теб те няма…

— Сега съм тук. Можеш да ме гушкаш колкото искаш.

Останаха няколко минути така, без да кажат нищо. Александър пръв наруши тишината:

— Така и не ми каза защо си тук по това време? Защо не дойде по-рано?

— За да те изненадам.

— Да ме изненадаш?

— Да. Исках да се реванширам за това, че през последните два месеца се виждахме рядко и затова те каня да отидем на море, само аз и ти. Какво ще кажеш?

— Аз… аз… ами не знам… Трябваше да кажеш малко по-рано.

— Да, трябваше, извинявай, че ти го сервирам така, просто ми хрумна днес. Разбирам, че ти идва изневиделица, но ми се искаше, защото… ами след една седмица почваш училище, а аз тренировки и ще можем да се виждаме още по-рядко.

Александър се постара да не му проличи колко се радва и каза с уж нормалния си глас:

— Добре, ще дойда.

Събра набързо малко дрехи, остави на майка си бележка и тръгнаха.

— Аз мисля да се наспя в колата — тържествено съобщи Алекс. — Пък ти си гледай пътя, шофьорче.

— Пикльо!… Добре, като стигнем, ще те събудя.

Момчето се намести удобно на седалката и скоро люшкането на колата го приспа.

Когато отвори очите си на сутринта, първото нещо, което видя, беше главата на Димитър, прислонила се върху коленете му. Погали меката, светла коса, но лекичко, внимателно, за да не го събуди. Проточи шия през прозореца на колата — бяха спрели точно до плажа, а оттатък се плискаше и вълнуваше морето. Изведнъж Митко се размърда, а по-сините му от небето и океана очи се отвориха и усмихнаха. Не е честно. Прекалено красив е… Как може обикновен човек да е толкова красив?! Или не е човек, а гръцки бог? Ненадейно Алекс си спомни една древна статуя, лицето на която беше съвършено и перфектно, точно като Митковото…

— Прекрасно… — тихичко прошепна момчето.

— Прекрасно е, нали? — още по-широко се усмихна Димитър. — Да сме само аз и ти на това място…

— За мене няма значение къде, стига да съм в ръцете ти! — наведе се и поривисто го целуна.

След няколко минути баткото каза:

— Хайде, обувай джапанките и вън от колата. Искам да ти покажа нещо.

Излязоха. Митко хвана ръката му и го поведе по плажа. По-надолу от мястото, където беше спряла колата, имаше нещо като хълм, малка дюна, на върха на която спокойно можеха да се настанят двама души. Откриваше се страхотна гледка към морето. Седнаха един зад друг като Алекс беше отпред, а Митко го прегръщаше.

— Как разбра за това място?

— Като малък, всяка година летувахме наблизо. Тогава го открих. Често идвах тук. Сам. Вечер седях на това хълмче, гледах залеза и си мечтаех да го споделя с някого, но така и не намерих с кого. Докато не те срещнах.

Александър замълча, само се притисна още повече в него. Но, понеже все пак си беше глезеничък, не пропусна да се оплаче:

— Гладен съм. Какво има за закуска?

— Аз какви неща му показвам и споделям, а той — гладен съм, та гладен… Ужасен си!

— Стига де!…

— И аз съм гладен, ама за закуска няма нищо. Ще трябва да се разходя до града.

— Добре, аз ще те чакам тук.

Митко стана, запали колата и скоро се върна с храна. Като закусиха, решиха да използват хубавото време и да се позабавляват. Първо направиха пясъчен замък, после се къпаха в морето и Алекс, естествено, замалко не се удави. Събираха миди и се катериха по скалите. Малкият тъпчеше в джобовете си черупки, раковини и камъчета като обезумял, докато накрая дрехите му се издуха и заприлича на шишко. Митко му го каза, а пък той му се изплези. Но ето че слънцето започваше да се скрива — беше време за вечеря. И Алекс не пропусне да изтъкне този факт, което пък позволи на Митко да се изхили отново и да направи някои забележки за вредата от лакомията и за Гаргантюа, който и да беше той… Но за щастие успя да купи няколко риби от едни истински морски вълци с бради, лули и космарлаци, които преливат от моряшките им фланелки. Запали огън и се подготви да ги пече, не че беше съвсем сигурен какво точно прави… Потърси с очи малкия… Някак му беше неспокойно, когато не е наблизо. Видя, че е седнал на възвишението и наблюдаваше залеза. Качи се при него и попита:

— Хей, какво има?

— Нищо, сетих се, когато тримата с майка ми и баща ми бяхме на море заедно. Спомням си как с татко тичахме, хвърляхме фризби и правехме куп други неща. Мъчно ми е…

Димитър се отпусна на топлия пясък до него.

— Знам, че ти е мъчно и съжалявам, но сега имаш мен. Ще направя всичко, за да си щастлив.

— Вярвам ти…

— Хайде, време е за вечеря — рече големият и стана, подавайки му ръка.

 

 

Тръгнаха към рибата, която подозрително миришеше на изгоряло, но изведнъж Алекс спря.

— Митко, чакай!

— Да?

Приближи се до него, обви ръце около врата му и го целуна. Слънцето ги галеше с последните си лъчи. Морски бриз милуваше леко косите им. Дори и морето като че ли се бе успокоило. Изглежда, когато двама души си казват „Обичам те!“ без думи, морето винаги е тихо и ласкаво. Пази тяхната обич…

— Така и не ти благодарих, че ме доведе на това прекрасно място.

— Не, аз трябва да ти благодаря.

— Защо?

— Заради залеза. Защото си тук с мен…

Значи това е истинското щастие. Да седиш на топлия пясък с най-близкия си човек, да ядеш прегоряла риба, вятърът да роши немирните къдрици и да си играе с голите ви тела, а ти да гледаш отсрещната скала и да ти се иска да скочиш и да напишеш върху нея с огромни букви „ОБИЧАМ ТЕ!!!“…

— Ще пренощуваме навън, тъй че се облечи. През нощта става студено — каза Митко.

— Е, ти нали ще ме топлиш?

— Аз да не съм фурна?

— Фурничка…

— Я да се обличаш, да не те хвърля в морето на русалките!…

— Е, добре де, нека е както кажеш ти — и без повече възражения навлече суитчъра.

Постлаха едно голямо одеяло и се сгушиха върху него. Алекс скоро заспа. А приятелят му го притискаше до себе си и слушаше спокойното му дишане. Шумът на вълните го унасяше, а отдалече се дочу самотният вик на чайка. „Колко е хубаво“, помисли си Митко, „че сме заедно. Няма да го оставя. Никога, никога!…“. И още по-крепко прегърна момчето.

Шумът на вълните го унасяше…