Алекс
Синьо (3)

2

Беше 6:30 сутринта. Будилникът иззвъня и Александър стана. Отиде в банята, изми се, нахлузи дрехите и влезе в кухнята да закусва. Докато усети, вече беше станало време за училище. По програма имаха математика, тъй че заизкачва третия етаж. Огледа се, първо наляво, после надясно. Видя два коридора — един малък и един голям. Избра малкия, който водеше надясно. Последната врата беше тази, която му трябваше. Нямаше как да я пропусне, защото до горния десен ъгъл гордо се мъдреше табела: „Математика, г-жа Анелия Соколова“. Отвори и всички погледи се стовариха върху него.

— Добро утро! — измърмори той — Извинете за закъснението!

— Добро утро! Име?

— Александър.

— А, Александър, вие трябва да сте новия ученик.

— Да.

— Ще ви помоля да не закъснявате повече. Можете да заемете мястото си.

Алекс не отвърна и просто се запъти към чина на Иван:

— Свободно ли е?

— Да, разбира се — отвърна момчето и се ухили широко.

Александър седна и извади тетрадка.

— Виждам, че си разбрал съобщението ми — каза тихо Иван като се обърна към него.

— А?

— Онова с камъка — обясни той.

— Ааа, да, благодаря, беше… хубав.

— Значи приемаш?

— Ами щом седнах до теб — отвърна Александър с леко отегчение.

— Странен си.

На това не беше нужно да се отговаря.

— Но в добрия смисъл — продължи новият му приятел и леко се засмя.

Александър отново нищо не каза и само изсумтя. Иван пък реши, че за момента стига толкова и замълча. Неусетно часът мина и щом удари звънецът, пак същото блъскане около вратата. Все едно гледаш стадо бизони в книгите за Токай Ихто… Алекс излезе последен и се мъкнеше по коридора към кабинета по география с наведена глава, когато чу гласа на Иван до ухото си:

— В неделя ще правя парти за началото на учебна година. Ще бъдем аз, Анастасия, Мария, брат ми и нашите. Искам и ти да дойдеш.

— Съжалявам, но в неделя не мога. Имам… друго за правене.

— О, добре.

Иван откъсна малко от последния лист на тетрадката, написа нещо и му го бутна в ръката.

— Това е телефонният ми номер. Ако размислиш за неделя — звънни ми. Ще се събираме към три.

Момчето не отвърна нищо и прибра хартийката в джоба си.

Минаха часове и накрая денят свърши. Цялото училище се разтресе от крещене и писъци. „Прилича на зоологическа градина“, унило си помисли Александър. Не обичаше много хора на едно място и затова побърза да излезе. Щом мина през вратата, видя отново Иван и брат му. Този път реши да си спести случайната среща на погледи и забърза към къщи.

А те останаха и гледаха как избелелият му черен суитчър се губи сред всичките други тийнове, които бързаха да се махнат от училището.

— Имал бил работа и няма да дойде — рече Иван на брат си.

— Ще дойде — отвърна Митко.

— Откъде си толкова сигурен?

— Някога лъгал ли съм те?

— Много пъти.

— Имам предвид днес…

Иван се замисли, преди да отговори.

— Май не.

— Тогава върви с мене и не се бой!

— Добре — въздъхна малкият.

Няколко улици по-нататък Алекс влезе в хола при майка си и по традиция обяви с обичайния си студен тон:

— Прибрах се!

— Здравей, миличък! Нещо интересно днес?

— Едно момче от класа ще прави купон у тях с него, две съученички и брат му. Покани ме да отида.

— Не се казва така — „у тях с него“, но иначе е чудесно! — отбеляза майка му. — Ще ходиш ли?

— Не. Отказах му. Имам си работа.

— Но, защо? — искрено се учуди тя. — Трябва да си намериш приятели.

— Защото е в неделя, затова.

— О…!

И не искаше да продължи, но все пак каза:

— Разбирам. Нека е, както прецениш за най-добре.

Той замълча и тръгна към кухнята, за да вземе нещо за вечеря. После се прибра в стаята си. Нямаше желание да рисува, а и беше изморен, затова си легна рано. Тази нощ за първи път сънува две сини очи.

* * *

Ето че неделята дойде. Александър се събуди към обяд, защото миналата вечер се беше увлякъл с някои негови си работи. Майка му седеше на дивана в хола и гледаше пламъка на свещта, закрепена на масата. Той се прислони тихо до нея. Чак тогава тя сякаш се пробуди от кроткия си унес, погали го и сложи ръка на рамото му. В очите й се четеше тъга — баща му й липсваше. На него също, но какво да се прави… Той беше военен и загина по време на мисия преди 6 години. Алекс много го обичаше, не просто като баща, а много повече… След погребението момчето се затвори в себе си. Сякаш част от него също умря. „Защо ме остави, татко“, помисли си Алекс и въздъхна. Отиде до прозореца и се загледа в планината. От апартамента им се разкриваше величествена панорама към скалистите върхове, които синееха отсреща.

— Когато е време да тръгваме, кажи — глухо и сърдито рече той.

А майка му нищо не отвърна и така минаха поне петнайсетина тягостни минути и чак след това тя тихо промълви:

— Готова съм.

— Добре. Хайде тогава, той ни чака.

Поръчаха такси. Беше мръсно и миризливо. Но ги откара. Слязоха и се запътиха към гроба. Стигнаха до него и спряха. Над кафявата земя гордо и скръбно се издигаше каменна плоча с надпис „Александър Александров Иванов“, а над името беше закрепен бяло-черен медальон с неговото младо и мъжествено лице. И на тази, както и на всички други снимки, баща му гледаше в обектива с едва различима лека и дяволита усмивка. Алекс я имаше същата, това беше неговото наследство. До плочата, от дясната страна, стоеше ваза, в която майка му сложи букет свежи цветя, а от лявата — фенер, като онези старите, дето са висели по улиците през миналия век. Александър погали кованото му желязо, запали свещ и хлопна бързо вратичката, да не угаси вятъра пламъчето. До гроба имаше пейка. Майка му седна и заплака. Не биваше да плаче там. Баща му беше весел човек и не би искал… Алекс сложи ръка на рамото й и се загледа в свещта. Спомни си как на 4 годинки неговият татко го учеше да кара колело. Или пък после, когато за пръв път бяха на море. Играеха на плажа, боричкаха се във водата, а после се разхождаха по крайбрежната алея, нищо че беше мръсна и неугледна… Купиха и хвърчило, то летя цял следобед над бурните вълни… Да, така беше… Но има ли значение?… Спомени… Никому ненужни… Искаше да заплаче с майка си, ала сълзите му отдавна бяха пресъхнали. Преди 6 години, след погребението. Де да можеха сълзите да го върнат! Но няма. Затова — никога повече, никога, никога…

Останаха, докато свещта изгори и си тръгнаха. Когато стигнаха пред блока, майка му каза:

— Мисля, че въпреки всичко трябва да идеш на гости у… как му беше името?

— Иван и нямам желание да отида, не искам да виждам никого.

— Ами, искаш не искаш — ще отидеш — имам нужда да остана малко сама.

— Брей! Даже и да не искам?

— Даже и да не искаш! Няма да те пусна вкъщи! За твое добро е. Не казвам, че трябва да си скъсаш подметките от танци или нещо подобно, просто малко да се поразсееш.

Александър въздъхна.

— Добре, ще отида, но го правя заради теб.

Майка му се усмихна.

— До после! Ще те чакам — каза му тя и се изгуби из бетонните дебри на блока.

Той остана сам на стълбите. Бръкна в джоба и извади листчето с номера на Иван, както и телефона си. Погледна часа — беше почти три и половина. Чудеше се дали да звъни, но какво да прави, вкъщи нямаше как да се прибере. Въздъхна още веднъж и набра номера. След няколко секунди се чу момчешки глас от другата страна:

— Ало?

— Здравей, Иване, аз съм Александър.

— А, здрасти, Алекс. Как си, какво правиш?

— Нищо, добре съм… виж, исках да питам, понеже каза, че се събирате в три, но вече минава три и половина, та поканата още ли важи?

— Ха-ха — разсмя се пискливият пуберски глас от другата страна — разбира се, че важи. Колко време ще ти трябва да дойдеш?

— Ами аз съм готов да тръгна веднага, само кажи как да стигна до вас.

— Ааа, това е малко трудно, но Митко, брат ми де, може след двайсетина минути да те вземе от училището.

Алекс замълча.

— Тук ли си? — попита Иван разтревожено.

— Да, къде да съм… Ами добре, ще го чакам…

— Суууупер! — провикна се Иван в своята слушалка. — До скоро, брат!

— До скоро! — отвърна смутено Алекс, но френда оттатък вече беше затворил. Момчето поклати глава и напъха телефона в джоба си. Иван, кой знае защо, му напомняше на млад и енергичен голдън ретривър…

Бързо стигна до училището, облегна се на оградата и зачака. „В какво се забърках…“ помисли си, но вече беше късно, нямаше връщане. След 15-тина минути видя как едно черно Ауди се приближи до него и спря. Вратата се отвори и от нея излезе Димитър. Застана пред него и му подаде ръка.

— Здравей! Ти си Алекс, нали? — попита той и се усмихна.

* * *

Тази година есента настъпи по-рано от очакваното и дърветата около тях вече бяха обагрени в най-различни цветове — жълто, оранжево, червено, охра, кафяво, а тук-там някое още зеленееше. Имаше и купища шума, нападала по тротоара. В мига, в който се здрависаха, сякаш като по команда, внезапно духна топъл вятър. Той подхвана листата и ги завъртя. Беше приказно красиво. Вятърът лудуваше, разнасяше навред есенна красота, а ръката на Митко здраво държеше неговата и не я пускаше. И Алекс се остави в нежната му и крепка десница и се наведе напред да погледне отново очите му, които синееха дори още по-ясно от миналия път, само дето сега бяха много по-близо от преди. Не знаеше защо, но не можеше да им се насити. Прииска му се да потъне в тях, да се изгуби и да остане завинаги с тази Миткова синева… Сърцето му започна да бие учестено, също както онази вечер и му беше хубаво, хубаво… Постепенно вятърът утихна и те пуснаха ръцете си.

— Хайде, Иван и другите чакат! — рече някак тъжновато Димитър и се запъти към колата.

Алекс го последва, като заобиколи от другата страна. А щом хлопна вратата и се огледа, ахна. Седалките бяха покрити с черна, лъскава кожа, част от тапицерията около ръчната спирачка и волана изглеждаше така, все едно е от дърво, отгоре имаше прозорец, а останалата част от тавана между предното и задното стъкло беше облепена с нещо, което наподобяваше мъх.

— Харесва ли ти? — попита Митко.

— Да, много — отвърна Александър.

— Това е моето бебче! — рече Димитър и се усмихна. — А сега да тръгваме, че вече доста закъсняхме.

След двайсетина минути колата меко спря пред блока и двамата слязоха. Качиха се в асансьора и бързо се озоваха пред входната врата. Митко пъхна ключа си в ключалката, завъртя го и тържествено обяви:

— Добре дошъл в нашия дом!