Алекс
Синьо (5)

4

Мина повече от месец. А през това време всичко отиваше на добре — Алекс, Иван, Мария и Анастасия излизаха все по-често заедно, даже успехът им в училище се подобри, което беше много неочаквано, особено за Иван. И чудо — Алекс даже се усмихваше. Тези усмивки не останаха незабелязани за майка му. Тя се радваше с него и мъдро не го питаше каква е причината, беше й достатъчно онова, което виждаше. Понякога тайно влизаше в стаята му и разглеждаше новите картини, които той рисуваше, а сега те бяха изпълнени със слънца и небета. И още по-тайничко си поплакваше от щастие… Ех, сърце майчино…

От известно време Алекс забеляза, че никой не чака Иван след училище и той се прибираше с метрото. Един ден го попита защо е така.

— Митко има състезание скоро и остава допълнително след тренировките — отговори Иван. — Миналата година остана четвърти за съвсем малко.

— Дано тази година успее!

— Дано. Впрочем, нашите няма да са вкъщи за уикенда и можем да се съберем у нас на спокойствие. И без това времето ще се разваля.

— Супер!

— В неделя до четири да си готов. Ще дойда да те взема от двора на училището, че Митко пак ще е на тренировка, а знаеш, че трудно се стига до нас.

— Добре, ще съм там в три и половина.

— Да.

В неделя Алекс удържа на думата си и стигна навреме, където трябваше. Беше се издокарал с по-новия от двата си суитчъра, с джинси и сандали. И естествено не съобрази, че времето става все по-хладно, а по небето се събираха черни облаци. Момчето потръпна зиморничаво, нахлупи качулката и се облегна на ръждивата ограда. Няма и минута — от края на улицата забоботи мотор. Обърна се и погледът му замръзна — беше черното Ауди на Димитър. Колата намали и спря точно пред него. Прозорецът се отвори и от него се показа престорено сериозното лице на шофьора, който все едно беше тръгнал да посреща кралицата, но Алекс не помръдна от мястото си. И щеше да стои така Бог знае колко време, но усети как нещо капна върху ръката му и като погледна нагоре, осъзна, че вали.

— Е, ще влизаш или ще стоиш отвън, докато се измокриш като мен, когато излизам от басейна? — дочу присмехулния глас на Митко.

Имаше ли шанс да направи нещо различно от това да мине от другата страна и да се качи в колата?… Дали можеше?… Дали искаше?… Вие кажете…

— Ти не си ли на тренировка? — попита Александър.

— Днес реших да се прибера по-рано. Тъкмо влизам и виждам Иван да се обува на вратата. Питам го: „Накъде?“ „За Алекс. Ще събирам дружината у нас.“, казва ми пикльото. „Връщай се, аз ще го докарам“, заповядах му аз, хвърлих сака и ето ме тук!

— Аха…

А после помълчаха, също както и предишния път. Това май беше любимият им начин на общуване. Димитър пръв наруши тишината:

— Виж, извинявай за тогава. Явно те стреснах. Не исках да става така.

Не последва отговор и през останалото време пак си мълчаха. Стигнаха до апартамента и се качиха горе. Иван едва не заподскача от кеф, толкова много му се радваше. Влязоха в стаята му, където на пода вече бяха настанени Мария и Анастасия.

— Здравейте, момичета!

— Здравей, Алекс!

— Анастасия е донесла карти таро и докато ви чакахме, ни гледаше. Много е добра — похвали я Иван. — Ако искаш, пробвай и ти.

— Става — съгласи се Александър.

— Може ли аз да съм преди него? — попита Димитър.

— Разбира се — отговори „врачката“. — Идвай тука!…

Тя разбърка тестето и сложи три карти отляво, три в средата и три отдясно.

— Левите три карти разкриват част от твоето минало, средните три — настоящето и близкото бъдеще, а последните — това, което ще ти се случи.

Анастасия обърна три карти. На първата бяха изобразени мъж и жена, голи и обърнати на обратно — сцената наподобяваше Адам и Ева пред Дървото на знанието. На втората имаше слънце, а под него гол човек на кон. На третата пък — някакви хора с шест пентаграма над тях.

— Първата карта — това са любовниците, но тъй като е обърната, това означава раздяла. Втората е слънцето — то е символ на щастието. Третата са шест пентаграма — което означава подаръци.

След това започна да обръща втората тройка карти. На тях беше нарисуван човек в колесница, дърпана от два сфинкса — черен и бял, на следващата — подобен на него, но с наметало и държеше пръчка, а накрая — жена в бяло с превръзка на очите и въоръжена с два меча.

 

 

— Първата карта е колесницата — очаква те успех в някакво начинание. Втората е паж с жезъл, значи ще се влюбиш. Третата с двата меча — ще ти се наложи да се приспособиш към определена ситуация.

Най-после тя стигна до последните карти, които търпеливо чакаха своя ред. Оттам гледаше мъж, който стоеше на ръба на една скала с куче до себе си и заобиколен от вода. На втората карта имаше страховита тъмна фигура, а срещу нея облак със седем чаши, пълни с различни неща, а на третата — бог или може би елф със зелен венец и глави на различни животни в четирите ъгъла.

— Първата карта е глупакът, това предсказва пътуване. Втората са седемте чаши — знак, че в бъдещето ще изпиташ копнежи. Третата пък е светът — значи ще преоткриеш себе си в някакъв момент от бъдещето.

Сега тя се обърна към Алекс:

— Твой ред е. Ако искаш, разбира се.

Не беше съвсем сигурен дали иска, но устните му вече бяха произнесли „Добре.“ И така, тя размеси картите по пода с останалите от тестето и отново нареди тройки, както при Митко. Започна да обръща първите три. Там имаше някакъв цар на трон, старец, който носеше фенер и мъж с 5 чаши наоколо.

— Първата карта — това е императорът, символ на мъж, който в миналото е имал голямо влияние върху теб, вероятно баща ти. Втората е отшелникът. Той означава уединение, затваряне в себе си. И третата са петте чаши — една тъжна карта със значение на непрежалима загуба.

Алекс преглътна, но не каза нищо. Анастасия започна да открива средните карти — тези на настоящето и близкото бъдеще. Картата със слънцето, но този път на обратно; човек, който гледаше в далечината, а до него три пръчки и нещо като кула, върху която се стоварваха гръмотевици, а от нея летяха хора.

— Тук отново, както при Митко, имаме слънцето, но този път е на обратно, което е знак за несигурност. Втората е три жезъла. Очаквай да се разкриеш пред някого. И накрая кулата. Тя означава, че ще избягаш от нещо.

Последните три карти тя обръщаше и тълкуваше значението им една по една. Първата изобразяваше мъж, а пред него жена и дете и те, най-вероятно, на Алекс му беше трудно да различи, плуваха в лодка. Вниманието му обаче привлякоха мечовете.

И Анастасия каза:

— Това е картата на шестте меча. Предвещава пътуване.

Втората изобразяваше ръка, която излизаше от облак и държеше чаша, а от чашата бликаше вода, като от фонтан.

— Това е асо чаши. Ще откриеш любовта.

Време беше за последната карта. Жена с черни крила, която яздеше кон и държеше коса. Отзад се виждаше мъж в черни дрехи, който оставяше роза на някакъв гроб.

— Ах, това е смъртта. В твоя случай… — тук тя замълча, след това, гледайки го право в очите, продължи — се приема буквално.

Изведнъж нещо в Александър се преобърна — сърцето му забърза пулса си, усети как започна да се поти. Както беше седнал, започна да отстъпва назад, докато не опря в леглото зад него. И като вече нямаше накъде повече назад, стана и изтича до външната врата, нахлузи сандалите и хукна надолу по стълбите.

— Алекс, спри! — чу зад себе си гласа на Димитър, който тичаше след него по стълбите, но това само го накара да забърза още повече — искаше колкото може по-бързо да се махне оттук.

Ето — най-после се измъкна от входа на светло и тъкмо тогава някой сграбчи врата му. Знаеше и не можеше да сбърка чия беше тази ръка, запомнил беше топлината и силата й и никога нямаше да ги забрави.

— Пусни ме, Митко! — извика момчето.

— Слушай…

— Няма какво да те слушам! — тросна се Александър и повтори. — Пусни ме, искам да се прибера вкъщи.

— Не можеш да избягаш от съдбата си.

— Аз мога! — инатливо отвърна малкият и с рязко дръпване изскубна ръката си от неговата.

Стигна до стълбите, навън валеше като из ведро, и се обърна към Димитър:

— Вече загубих един човек, който ми беше повече от всичко. Няма да го понеса втори път!

И като каза това — тръгна си, а качулката му се намокри до дъно, и протече толкова, че още преди да е направил и десет крачки, целият вече беше мокър, но не му пукаше и се отдалечи, навел глава и обърнал гръб. А Митко все гледаше след него, гледаше и гледаше, чак докато се стопи сред едрите като сърца дъждовни капки, които бурята носеше насам и натам, навсякъде.

— Какво стана? — попита го брат му, когато се прибра при другите.

— Нищо. Ще се оправи. И той като времето. Сега е сърдит, но ще се оправи.

— Стаси, трябваше ли да е точно смърт? — попита леко раздразнена Мария.

— Мила моя, знаеш много добре, че аз само тълкувам картите, не си измислям нищо. Малко в повече му дойде, но ще се оправи, както казва Митко.

— А къде отиде той? — тъжно попита Иван.

— Прибра се вкъщи, предполагам.

— Какво?! — скочи Мария и започна да се кара на шампиона плувец. — Ти знаеш ли навън какво е?

— Да, знам — отговори спокойно той.

— И го пусна да си върви ей така?

— А какво трябваше да направя?

— Ами например да го спреш, да го вържеш, ако трябва. Сега, стане ли му нещо, ти си виновен.

Митко замълча, обърна се. Но на вратата все пак застана и гърбом каза:

— Той е достатъчно голям да прави, каквото реши.

И като рече това, излезе от стаята и отиде в своята. А Иван, Мария и Анастасия останаха да си шушукат.

По едно време шумът утихна и при Димитър влезе Анастасия. Приседна тихо на леглото му. Той стоеше до прозореца и гледаше дъжда.

— Може би трябваше да го спра — продума той.

— Направи, каквото трябваше. Не бива да се обвиняваш или да съжаляваш. Той ще разбере. А и скоро пак ще се видите. Помниш ли картата паж с жезли? Когато преди време ти гадаех — казах, че някой ще има нужда от помощ. Е, Алекс има нужда от теб, колкото и да не го разбира. Не си му безразличен, той също не ти е. Не ти остава много, Митко, използвай времето разумно.

— Знаеш ли, не е честно. Ама никак даже. Какво ще прави след това той?

— Животът не е честен.

— Кажи ми поне още колко?

— Не съм съвсем сигурна, може би до края на лятото. Толкова. Малко ли е, много ли е — толкова. Сега ще те оставям да помислиш. За тебе и за него. За двамата.

* * *

Още преди да се прибере, Алекс беше започнал да подсмърча. Същата вечер вдигна и висока температура. Няколко дни не успя да я свали. Майка му доста се разтревожи. Беше гадно, но след една седмица отново се поизправи на крака и тръгна на училище. Държеше се така, като че нищо не се е случило, а Иван не задаваше въпроси — брат му го предупреди, даже и го беше заплашил. И така измина още един месец — един месец по-близо до края…