Алекс
Синьо (10)

9

Сутринта беше като всички други, само дето Алекс се събуди малко по-рано от обикновено. Прозина се и разтръска глава като сърдит кокершпаньол. Наблизо Митко тренираше на фона на изгряващото слънце. Нищо, че бяха на почивка, той продължаваше да блъска и потните му мускули красиво искряха под лъчите на свежата утринна светлина. Момчето притихна под одеялото и просто гледаше приятеля си — не искаше да го прекъсва, не искаше приказката да свършва, ето така си беше представял най-хубавото и сладко нещо, което животът може да му предложи — силен и сияещ млад мъж… като гръцки бог… и го обичаше… Обичаше него, Алекс, кой ли знае защо… Нищо повече не би поискал, на нищо повече не би се надявал. Това е… сбъднат сън, мечта…

Когато приключи, Митко се бухна в морето и мощно загреба навътре, чак до хоризонта, толкова далече, та сърцето на Алекс се сви от тревога, за миг си се представи отново сам и това беше така непоносимо, невъзможно и несправедливо, че сякаш и лазурът на морето помръкна.

Но Митко се върна. Целият мокър и блестящ, той се тръшна до него на одеялото и попита задъхан:

— Кога се събуди?

— Наскоро — предпазливо рече момчето и добави някак засрамено — Красив си!…

— Дам! — кимна Митко. — Много съм хубав, възпитан и културен, и някой ще ми купи апартамент на „Витошка“…

Алекс го замери с шепа пясък, който полепна по банските и по плоския му корем.

— Я пък ти какъв си невъзпитан, ще се наложи някой да те понапляска!… — обеща Митко.

— Ела де!…

След половин час боричкане той погали рошавата му коса и попита:

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Не, не знам — щастливо отговори Алекс.

— Четиринайсти септември. Трябва да се връщаме.

— Не, не трябва.

— Де да беше така… С какво ще ме запомниш? — попита внезапно Димитър.

— Моля? — извърна учудено глава към него Александър.

— Като си помислиш за мен, кое е първото нещо, което изниква в ума ти?

Алекс зарея погледа си към морето.

— Ех, Митко… От момента, в който те видях, животът ми се промени. Не минава и минута, без да мисля за теб. Когато погледна в очите ти, сини, сини като морето, имам чувството, че докосваш душата ми. Когато поискаш нещо от мен, не мога да ти откажа — и няма, никога, защото съм твой. Научи ме на толкова неща, научи ме какво е да обичаш и да бъдеш обичан, какво е да искаш, да жадуваш, да копнееш, да очакваш, да се страхуваш да не загубиш. След баща ми си мислех, че светът е свършил, но дойде ти и ми показа, че не е така и че все още има за какво да се живее.

Усети гореща ръка да го докосва и се обърна. Лицето му се озова на един дъх разстояние от неговото.

— А ти винаги ще си останеш моят малък Алекс, обичан повече от всичко, за когото ще направя и невъзможното.

Целуна го. Тази целувка беше нежна като цвете в пустинята, пламтяща като огън в камината, изпепеляваше повече и от горски пожар. Караше го да иска още и още, като наркотик… и още, и още, и още, и пак… Накрая, след хиляда години, когато отделиха устните си, той го погледна в очите, докосна бузата му и каза:

— Ако някога се случи нещо с мен, обещай ми, че ще се грижиш за себе си и никога да не се променяш — остани момчето, което познавам.

— Защо казваш това?

— Просто ми обещай!

— Няма да ти обещавам такива ужасни неща!

— Стига, дечко, обещай!

— Добре де, звяр такъв, обещавам!…

Звярът го чукна закачливо по нослето и каза:

— Хайде, време е да хапнем, че ни чака път.

Закусиха, натовариха всичко обратно в багажника и тръгнаха.

* * *

„Пътнико свиден, пътнико млад…“, разсеяно си мислеше Алекс, докато покрай колата с шеметна скорост прелитаха есенни ниви и гори, „дето минаваш пей и мечтай…“. Завъртя копчето на радиото и от него се разнесе дрезгав, топъл и подкупващ глас, който изпълни аудито със звуците на своята тъга:

 

I close my eyes, only for a moment, and the moment’s gone

All my dreams pass before my eyes, a curiosity

Dust in the wind

All they are is dust in the wind.

И заслушан в музиката на „Канзас“, Алекс приближаваше към София. Бедно дете, нима не знаеш, че щастието трябва да се плаща?…

Когато колата спря на паркинга пред блока, вече беше мръкнало. Пак имаше епични и исторически задръствания по магистралата. Трябваха им почти 10 часа да се приберат.

— Надявам се, че си прекара добре… — усмихна се Митко.

Беше го притиснал до бронята, макар и не толкова бурно, както го правеше на морето. Все пак — град е, а не плаж. Град — скучен, сив, лицемерен… Ненадейно на Алекс отново му се прииска да не се бяха връщали.

— Повече от добре, плувецо!

— Радвам се.

— Благодаря за всичко!

— Даже и за прегорялата риба?…

— Даже и за нея. Хайде, прибирай се при своите, че стана вече късно, да не ти се случи нещо…

Митко колебливо направи крачка назад, после още една, но повече не издържа, върна се обратно и го сграбчи за раменете със силните си ръце:

— Не може така, не искам да те оставям, още утре ще кажа на всички, че сме заедно, няма да се крия повече!…

Момчето се сгуши в него цялото.

— Ами майка ти и баща ти дали ще разберат? А приятелите ти от плуването?… Недей, Митко, нека си остане така, страх ме е да не ти се случи нещо лошо заради мене. Стигат ми твоите очи. Да ме гледаш така, като на морето… а на другите… не им влиза в работата, ние сме си двамата…

Баткото го погали нежно по бузата:

— И мен ме е страх да не ти се случи нещо лошо…

Алекс не се стърпя и го целуна бързо и крадешком по устните. И тъкмо, като го правеше, нещо го блъсна силно и грубо в гърба. Обърна се и видя един налудничав поглед, с разширени зеници, почти колкото целите ириси и затова онзи гледаше черно, безумно и страшно. Беше се надрусал като лайно.

— Педали! — изхриптя Камен и бръкна в джоба си.

А после всичко се случи ужасно бързо. Митко застана пред момчето и го прикри с тялото си. Камен извади лъскав нож и го мушна три пъти в гърдите. Изпусна ножа, залитна назад, спъна се и седна на тротоара. А Митковото тяло отведнъж омекна и се отпусна в ръцете на Алекс, който едва успя да го удържи. Митко обърна глава към него и се опита да му каже нещо, но от устните му блъвна кръв.

А Камен ги гледаше с тъп, безизразен поглед. И повтори:

— Педали!…

Тогава Алекс закрещя…

* * *

Вървеше по тротоара, вторачен в обувките си. А върху едната — залепил се кафяв лист. Увехнал. Загинал. Тръсна нетърпеливо крак, но листът не падаше. Все едно, нямаше значение, почти беше стигнал. Насили се да погледне насреща. Миришеше на прясна пръст, а изкопът приличаше на нещо хубаво — основа на нова къща например. Пък то — гроб… Лицето на Митко едва личеше сред купищата цветя, отрупали ковчега. Изглеждаше като жив, някой добре го беше гримирал, сигурно същият този някой беше склопил и клепачите му. Завинаги.

Никога повече няма да види сините очи!!

Тази мисъл — толкова простичка и ужасна — извика обратно демоните, вдигна черната мъгла, мътилката, в която с нетърпение чакаше да потъне, защото от опит знаеше, че в нея нищо не чувства и не страда. Лудост, ела!…

Анастасия не му позволи. Стисна го до болка за лакътя и просъска в ухото му:

— Стегни се и върви! Заради него!

Него… Само това вече имаше значение… Затова Алекс се насили да прекрачи към ямата. По бузите му се затъркаляха отново горещи сълзи. Да плаче никой не би посмял да му забрани…

* * *

Камен с почуда гледаше почервенелия нож, а тялото на Митко все повече натежаваше в прегръдките на момчето и като не можеше да го удържа повече, положи го на тротоара. От раните бликаше кръв. Трябваше да я спре, но не знаеше как и затова легна върху него и със своите гърди покри неговите.

— Митко, Митенце! — шептеше той и милваше лицето му. — Моля те, събуди се, ще те слушам, ще правя всичко, само не ме оставяй!…

— Стига де, не съм умрял още — промълви Димитър.

— Няма да умираш! Не и когато те намерих, не може!

— Хей, какво е това? Не искам да плачеш! Помни какво ми обеща днес. Гушни ме за последно.

Алекс го послуша и притихна до нараненото му тяло, от което живота изтичаше, заедно с топлата, алена кръв.

— Ще те чакам! — прошепна Митко и някак успя да докосне устните му със своите. Целуна го…

* * *

„Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъжданееее…“, протяжно нареждаше попът. Млад, неопитен, още незакоравял и си личеше, че го е страх да закопае Митко в земята… Бял ковчег… защо трябва да е бял, като след малко ще го хвърлят в калта… и ще го затрупат с лепкави буци пръст…

Малцина имаше събрани около гроба. На другите Людмила категорично даде да разберат, че погребението ще бъде в тесен кръг и не са желани там. И въобще не я интересуваше какво ще си помислят. Беше се вледенила и нищо човешко в нея нямаше останало. Мълчеше. Не плачеше. Защо да го прави, след като знаеше, че скоро ще тръгне след прекрасния си син и пак ще бъдат заедно…

Баща му — точно обратното — рухнал съвсем, развалина, пиян и болен още от съмнало. Стоеше до ямата, вкопчен с все сила в другото си дете, сякаш се боеше, че и то може да изчезне. А Иван крепеше баща си, колкото можеше и когато видя Алекс да приближава, го изгледа злобно и диво. Казваше му: „Ето — виж! Ти си виновен за нашето нещастие!“

Момчето стисна зъби и протегна ръка към джоба си, където криеше хапчетата. Доста бяха, сигурно ще стигнат… Анастасия заби нокти в лакътя му.

— Да не си посмял!

— Аз съм виновен! — уморено и унило рече Алекс.

— Не си!

— Съм! — настоя той.

* * *

Нищо от това не се случи. Всъщност, в онази вечер те така и не можаха да стигнат до София, защото един от тунелите на магистралата беше затворен и ги насочиха по друг път, пък те се забъркаха в тъмното по разни села и махали толкова жестоко, че се прибраха чак на другия ден привечер. И Алекс не можа да отиде на първия учебен ден, а Митко — на тренировка. Майките им хич не се зарадваха, но скоро и това мина. Виждаха се рядко, но пък всеки миг заедно беше сладък като мед и истинско щастие. В останалото време Алекс учеше като бесен, защото искаше приятелят му да се гордее с него. Завърши първи по успех в цялото училище, а после записа химия и взе осем семестъра само за две години. Докато беше на стаж в едно училище, с учудване разбра, че има талант да преподава и после някак набързо, без сам да разбира какво точно се случва, вече беше любимият на всички учител в една от елитните гимназии. Митко пък продължи с плуването и с всеки ден ставаше все по-добър. Защото го правеше заради някого. Гребеше водата като атомна подводница. И след няколко години се случи истинско чудо — той спечели медал от Олимпийските игри. Ех, не беше златен, но се качи на стълбичката. И дали защото олимпиадата гостуваше в свободна страна като Швеция, или защото не можеше да мълчи повече, от самата стълбичка пред всички журналисти той обяви, че обича едно момче… Не беше лесно нито в семейството, нито навън, но на шампион всичко се прощава. С времето лошото се нареди, събраха се, заживяха заедно, дълго и щастливо. Като в приказка.

Приказка.

Приказка толкова истинска, че Алекс имаше чувството, че ако протегне ръка, може да я докосне. И тогава камъните затрополиха по капака на ковчега…

* * *

Хората се изреждаха един подир друг да хвърлят земя върху Митко. Това беше грозно. Някакъв отвратителен варварски обичай, който те с мрачна наслада спазваха. Затрупваха затворените му очи. Алекс гледаше всичко отдалече. Не смееше да се приближи. Той беше виновен за всичко. Щяха да го прокълнат и да го прогонят. Нямаше вече кой да го пази. Сам. Самичък…

Гробарите заработиха сръчно с лопатите и накрая, когато всичко беше свършено, побиха дървен кръст със снимка на него. Опечалените закрачиха един след друг, поведени от попа нанякъде. Алекс знаеше какво следва още от погребението на баща си. Ядене и пиене. Само от мисълта за това му се доповръща и всичко притъмня.

— Няма да ти позволя да припадаш, той не би ми простил! — прошепна в ухото му Анастасия.

Ти знаеше, че така ще стане, нали? — попита Алекс, без да се обръща.

Тя въздъхна.

— Да, знаех.

— Защо не ми каза нищо?

— Защото щеше да се опиташ да промениш естествения ход на събитията.

— Значи според теб той е заслужавал да умре, така ли?

— Не съм казала това. Но никой не може да избяга от съдбата си. Дори и Митко. Той знаеше какво ще стане. И го прие. Само се притесняваше какво ще правиш ти, когато вече го няма.

— Значи и той е знаел? Защо нищо не ми каза?

— Да, и той знаеше. Защото искаше да бъдеш щастлив до последно.

— Вещица!

* * *

Когато докторите пристигнаха, те само потвърдиха смъртта. Алекс не искаше да повярва. Качиха тялото в линейката и го отнесоха. Взеха му го. И не му позволиха да отиде с тях, затова той стана и се прибра у дома с бавни, тежки стъпки. Помисли дали да не скрие окървавените си дрехи от майка му. Не го направи. Погледна я. Пък тя позна този поглед, въпреки че го беше виждала само веднъж — преди седем години. Стана и го прегърна силно.

— Не е честно — изхленчи Алекс и сълзите рукнаха свободно. — Просто не е честно.

А тя не се опита да го утеши. Защото знаеше, че не може.

Остана затворен в стаята си. За дни, а колко — не знаеше. Мислеше за него. За него. Сети се за картината, която беше нарисувал, когато се бяха срещнали миналата година. Стана и я взе в ръце. Докосна я. Тогава в стаята му влезе Анастасия.

— Защо си дошла?

— Заради тебе.

— Майната ти!

— Слушай, Алекс — три дни вече стават — ни ядеш, ни пиеш. Не може така. Трябва да го изпратиш. Длъжен си.

— Никой не ме иска. И той не ме иска…

Момичето приближи и удари силен шамар по зачервените му от рев бузи.

И повтори.

* * *

Той бръкна в дълбоките джобове на палтото. Най-официалната дреха, която имаше. Беше на баща му. И прекалено дългите пешове се заплитаха в краката му. Голяма работа. Който иска, нека се смее. Не можеше да откъсне очи от прясната пръст на гроба. Странно, есен беше, а отгоре се събираха пеперуди. Красиви.

— За него ти беше всичко. Обичаше те с цялото си сърце — чу зад себе си гласа на Анастасия. — Ти си най-хубавото нещо, което му се случи за тези 23 години. Той също се страхуваше да не те загуби. Също като теб смяташе, че е прекалено хубаво. Но въпреки всичко не беше готов да се откаже.

Но какво е това? Мислеше, че всички сълзи вече са изсъхнали, а то не било така…

И отново се разрева — отчаяно и диво…

— Митенце, защо ме остави? Какво ти направих, та избяга от мен? Толкова лош ли бях? Не те ли обичах достатъчно? Само да знаеш колко ми липсваш!… Протягам ръце в тъмното да те прегърна, няма те. Чакам телефонът да звънне — мълчи. Поглеждам навън за колата ти — нищо. Не си тръгвай, мислех, че сме заедно завинаги, не мога да ти кажа „сбогом“, не ме карай…

— Блажени плачещите — рече Анастасия — защото те ще се утешат.

И още:

— Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят…

* * *

— Аз ще се прибирам.

— Искаш ли да те изпратя? — попита го тя.

— Не, искам да съм сам.

— Добре. До скоро.

Той не отговори. Искаше му се да послуша някаква музика, но не можеше, защото беше разбил телефона си в стената. И все пак, съвсем ясно в ушите му зазвуча ангелска песен:

I am so lonely broken angel

I am so lonely listen to my heart

One ̀n only, broken angel

Come ̀n save me before I fall apart

Стигна светофара и зачака. Светна зелено, стъпи на пешеходната пътека. Не чу, нито видя колата, която се зададе. Усети нещо нередно, чак когато го блъсна и се изтърколи на асфалта. Нямаше болка, никаква. Беше хубаво и странно. Паникьосаният шофьор звъни на 112, но вече нямаше смисъл. Кръвта обилно тече по пресния асфалт. Такава една алена и млада. Как да повярваш, че е твоя?… Кой знае защо, спомни си името на последната глава от дългия и тъжен роман „Спартак“, който някога беше чел.

„Идилията на смъртта“

— Идвам, Митко! — промълви той и се усмихна.

* * *

Анастасия изтича към изхода на гробищата. Видя сломеното, изпочупено тяло на Алекс. Не й трябваше да пита, вече знаеше всичко.

Вдигна поглед към небето, а там, в дълбоката му синева, светлееха две красиви сини очи. Светлееха.

Пое дъх и усети аромат на лято и на прегоряла риба. На щастие. И още се заслуша, и дочу смеха на две хлапета, които се гонят из блещукащите морски вълни и сред топлите и обсипани с мидени черупки плажове. Смееха се. Заедно. Винаги заедно, винаги.

„Ех вие, лудетини!“, поклати глава чародейката. Помаха им с ръка и се стопи в есенната багра на съвсем обикновената софийска улица.