Алекс
Синьо (7)

6

През следващата седмица Александър си остана вкъщи и се лекуваше. Димитър беше при него след всяка тренировка. Оставаше за час-два и после се прибираше. Един ден му каза:

— В неделя е състезанието.

— Къде ще бъде?

— В залата, която построиха миналия месец.

— По кое време?

— От три следобед.

— Искам да дойда да те гледам.

— Не! Докато не оздравееш, никакво мърдане от къщи.

— Ама аз…

— Няма, ама, ще лежиш и ще се лекуваш! — нареди му Митко със строг глас.

— Е, хубаво де, така да бъде — примири се Алекс.

— Добро дете.

Александър го изгледа злобно.

— Нали осъзнаваш, че искам да те удуша?

Митко се ухили:

— Ама защо с лошо? Аз съм такова сладко агънце… — и добави. — Сега обаче трябва да тръгвам. Утре по същото време пак ще съм тук.

— Добре. Ще те чакам.

Той стигна до вратата и се обърна назад. Искаше да каже нещо, но реши да замълчи. Излезе и затвори тихо вратата след себе си.

* * *

Ето че неделята най-после дойде. Целия ден Алекс се чудеше как да постъпи. Накрая реши — стана, облече се, взе пари от касичката и излезе. Хвана едно такси, каза на шофьора адреса и скоро колата спря пред сградата. Влезе вътре, миризмата на хлор го блъсна в лицето. Не му бяха нужни табели, за да разбере накъде да отиде — шумът беше достатъчен. Застана на вратата и огледа залата. Погледът му се спря върху групата момчета, които разгряваха. Изведнъж се чу свирка, всички застанаха на стартовите блокчета и се приготвиха да скочат във водата. Залата утихна, на таблото светнаха имената на състезателите. Алекс погледна натам, но не видя Митковото. Съдията вдигна сигналния пистолет и стреля, при което цялата група скочи във водата и заплува. Направиха по една дължина и се върнаха. След това излязоха от водата и отстъпиха място на следващите. Постепенно чакащите реда си намаляваха, но Димитър все още не беше минал. Започна да се притеснява дали въобще е на състезанието. Излязоха последните осем плувци. Алекс погледна таблото с надежда да зърне така чаканото име и най-после го видя — беше в седми коридор. Всички затаиха дъх в очакване. Пистолетът гръмна за последен път и осемте момчета скочиха. Александър си беше хванал двете ръце и си мислеше „Давай, с теб съм!“ В последните няколко метра Димитър успя да изпревари всичките си съперници и финишира първи. Алекс примря от радост и леко извика, но изведнъж млъкна — стресна се, че някой можеше да го чуе, но в залата беше толкова шумно, че нямаше от какво да се притеснява. Почти веднага след това се проведе финалът, което му се стори нечестно, защото другите момчета бяха почивали повече, а Митко, още мокър, трябваше да плува пак. Дали по тази причина, или защото просто имаше и по-добри от него, този път двама го изпревариха. Започна награждаването и неговият плувец се качи на третото стъпало. Поднесоха му букет и го наградиха с бронзов медал. Последваха малко снимки и суета, и малко по малко всички започнаха да се разотиват. Реши да го посрещне на изхода. Слезе по стълбите и зачака.

Минаха петнадесет минути, но Димитър не слизаше. Започна да се безпокои какво се случва, затова се върна обратно към залата, но преди да стигне до нея, шум от вода привлече вниманието му. Отиде до вратата, от която се чуваше шума и я отвори. Оказа се мъжката съблекалня. Единият от душовете работеше и Алекс се запъти крадешком нататък. Банята беше разделена на кабинки с непрозрачни пластмасови прегради от двете страни. Той надникна иззад тази, която беше най-близо до вратата и в дъното видя Митко. Сърцето му затуптя и той се дръпна назад. Любопитството му обаче надделя и погледна отново. Плувецът не го виждаше. По цялата дължина на гърба му имаше татуировка на дракон. По краката и ръцете играеха мускулите, развити от тренировките. Капки вода се стичаха по бедрата му и Александър намираше това за доста привлекателно. Внезапно му се прииска да отиде и да докосне това тяло, за което всички момчета завиждаха и по което момичетата полудяваха, но се овладя. Димитър се завъртя и май го видя, но малкият се надяваше, че е успял да се скрие в последния момент. Сгуши се в една от кабинките. Водата спря и Митко се появи, загърнат в кърпа. Е, донякъде загърнат, защото почти всичко му се виждаше…

— Защо си тук?

Александър усещаше как очите на по-голямото момче го изпиваха, а могъщите гърди развълнувано се повдигаха и отпускаха. Беше съвсем близо и ако той, Алекс, посмееше да направи мъничка крачка напред, щеше да се озове само на един дъх разстояние от него. И тогава лесно би загубил контрол, а той не биваше да го допусне. Разтърси глава, за да изгони мислите от главата си, и отговори:

— Исках да те гледам.

— Трябваше да се сетя, че ще направиш нещо такова. Добре, но защо не си тръгна с всички останали?

— Исках да те поздравя за успеха, но ти не слезе и дойдох да видя какво става.

— Аха… А защо, като видя, че съм под душа, продължи да гледаш?

Алекс прехапа устни. Самият той не разбираше какво се случи преди малко, защо не можеше да откъсне поглед от голото тяло на Димитър. С ужас осъзна, че ръката му бавно и незабелязано се приближаваше към плочките на корема на Митко. Отдръпна я в последния момент и избяга към вратата.

— Виж, исках да те поздравя за успеха и затова се върнах. А сега, такова, си тръгвам.

— Изчакай ме, ще те закарам.

— Не е нужно.

— Стой там ти казах!…

Алекс послушно приседна на пейката пред съблекалнята и се намръщи. Ребрата още го боляха. След малко Димитър се появи с медала и букета си.

— Хайде!

Качиха се в колата и през целия път мълчаха. Стигнаха блока и тъкмо като слизаше, Митко спусна стъклото и каза:

— Покрай всичко забравих да ти кажа най-важното. Нашите ме помолиха да ти предам, че ви каним най-учтиво да прекарате Нова Година с нас.

Алекс помълча малко и отговори:

— Добре, ще говоря с мама.

— Супер, като се разберете, кажи на Иван. Хайде, лека нощ!

— Лека!

Докато се качваше с асансьора се чудеше как може собственото му тяло да работи против него самия. Всеки път, когато искаше да каже „не“ на Митко, всъщност казваше „да“. Сякаш той притежаваше някаква сила, на която беше невъзможно да устоиш и да му откажеш.

Майка му тъкмо се беше прибрала от село и разопаковаше багажа. Носеше разни низи пипер, чесън и други подобни неща. Миришеше на билки и на дом.

— Как си, наред ли е всичко, липсваше ми! — усмихна се тя.

— Ами, бях на състезание по плуване, Митко участваше, помниш ли, разказвах ти за него?…

— И как мина?

— Трето място.

— Браво, не е зле.

— Да. Семейството му ни кани да празнуваме заедно Новата година.

Не й трябваше много време да реши.

— Добре, кажи им, че ще отидем.

— Хубаво — рече той и стана да си ходи в стаята.

— Видях картината, дето си нарисувал първия ден, когато се прибра от училище — каза тихо майка му.

Алекс спря. Просто стоеше срещу вратата и я слушаше.

— Не можеш да избягаш от това, което си. Няма да си щастлив така. Бори се за щастието си, а не бягай от него. И да, майките разбират всичко, даже и без да им е казано.

Момчето нищо не отговори. Беше твърде изморен, за да мисли за каквото и да било. Легна си и много скоро заспа.