Людмила Улицка
Медея и нейните деца (2)

2

Елена Степанян, майката на Георгий, беше от много издигнато арменско семейство и през ум не бе й минавало да стане жена на простоват грък от феодосийското предградие, по-голям брат на най-близката й гимназиална приятелка.

Медея Синопли беше незалязващата звезда на девическата гимназия, образцовите й тетрадки се демонстрираха пред следващите поколения ученички. Приятелството на момичетата беше започнало с тайно и огнено съперничество. Нея година — дванайсета — семейство Степанян не си замина както всяка година след летуването за Петербург поради белодробната болест на по-малката й сестра Анаит. Семейството остана да презимува във вилата си в Судак, а Елена с гувернантката изкара цяла година в хотел във Феодосия и ходеше в девическата гимназия, където се оказа в остра конкуренция с Медеината репутация на първа отличничка.

Пълничката ведра Леночка като че ли не изпитваше никаква нервност и сякаш не участваше в съревнование. Това поведение можеше да се дължи или на ангелско великодушие, или на сатанинска надменност. Елена не обръщаше никакво внимание на успеха си: сестрите Степанян получаваха прекрасно домашно възпитание, учеха с гувернантки френски и немски, при това бяха прекарали ранното си детство в Швейцария, където баща им беше на дипломатическа работа.

Двете момичета — и Медея, и Елена — завършиха трети клас с пълно отличие, но отличията им бяха различни: лесни и много стабилни за Елена и трудови, мазолести за Медея. При все неравната тежина на отличията им, за края на годината те получиха еднакви подаръци — тъмнозелени еднотомници на Некрасов със златни букви на кориците и калиграфски надписи на форзаците.

На другия ден към пет часа в дома на Синопли неочаквано пристигна семейство Степанян в пълен състав. Всички жени в къщата начело с Матилда, прибрала избледнелите си коси с бяла забрадка, разточваха кори за баклава на голямата маса в сянката на две черничеви дървета. По-грубата част от операцията, извършвана върху самата маса, вече беше приключила и сега те разтягаха корите с китки. Медея и всичките й сестри участваха равноправно в заниманието.

Госпожа Степанян плесна с ръце — в Тифлис, когато била малка, правели баклава по съвсем същия начин.

— Баба ми беше най-голямата специалистка! — възкликна тя и помоли за престилка.

Господин Степанян поглаждаше с пръсти прошарените си мустаци и с доброжелателна усмивка наблюдаваше празничното женско занимание, любуваше се как се мяркат в шарената сянка омаслените женски ръце и как леко и нежно докосват разтегнатата кора.

После Матилда ги покани на терасата, те пиха кафе със захаросани плодове и Армик Тиграновна с умиление разказа детски спомени и за тези сухи сладки. Общите кулинарни пристрастия от турски произход още повече предразположиха знаменитата дама към трудолюбивото задружно семейство и съмнителният проект да поканят почти непознатото момиче от семейството на пристанищен механик за малолетна компаньонка на дъщеря им сега й се стори много сполучлив.

Предложението прозвуча неочаквано, но приятно за Матилда, тя обеща още същия ден да се посъветва с мъжа си, това засвидетелстване на съпружеско уважение в простоватото семейство окончателно предразположи Армик Тиграновна.

След четири дни Медея бе изпратена с Елена в Судак в прекрасна вила на морския бряг, която и до днес е там, преоборудвана на санаториум, не много далеч от Верхни посьолок, в който много години по-късно ще пристигат общите потомци на Армик Тиграновна и рижата Матилда, която така сръчно разточваше кори за баклава…

Момичетата откриха взаимните си съвършенства: Медея оцени благородното простодушие и сияйната добрина на Елена, а Елена се възхищаваше от Медеиното безстрашие, самостоятелност и особена женска сръчност, отчасти наследена и отчасти изкопирана от майка й.

Изтегнати през нощта на немските хигиенични корави сгъваеми легла, те водеха дълги обстойни разговори и оттогава запазиха за цял живот дълбоко чувство на душевна близост, макар че в по-късните години не можеха да се сетят за какви толкова съкровени неща си бяха бъбрили до зазоряване.

Медея ясно си спомняше един разказ на Елена как веднъж през нощта по време на боледуването й се привидял ангел на фона на станалата изведнъж прозрачна стена, зад която видяла млада и много светла гора, а в спомените на Елена се бяха запечатали разкази на Медея за многобройните й находки, с които животът й беше пълен. Тази си дарба впрочем тя изцяло прояви пред всички същото лято, като събра цяла колекция кримски полускъпоценни камъчета.

Още един запомнен епизод беше свързан със смях до припадък, когато една нощ си представиха, че учителят по пеене, куц и много превзет млад мъж, се жени за началничката на гимназията, огромна строга дама, пред която се разтреперваха дори цветята на перваза на прозореца.

През есента откараха Елена в Петербург и оттогава започнаха да си пишат, което с някои прекъсвания продължаваше вече шестдесет години. Първите години писмата им бяха изключително на френски, който Елена по онова време владееше писмено много по-добре от руския. Медея положи големи усилия, за да постигне същата лекота, която бе добила приятелката й, докато се е разхождала с гувернантката по брега на Женевското езеро. Момичетата според духовната мода от онези години си признаваха помежду си лоши мисли и лоши намерения („… и ме обзе непреодолимо желание да я ударя по главата!… историята с мастилницата ми беше известна, но аз си замълчах и мисля, че това от моя страна беше истинска лъжа… мама и досега е сигурна, че Фьодор взе парите, а мен все ми се щеше да й издам, че провиненото беше на Галя…“) И всичко това изключително на френски!

Тези трогателни саморазкопки секват завинаги след Медеиното писмо от десети октомври деветстотин и шестнайсета година. То е написано на руски, сухо и кратко. В него се съобщава, че на седми октомври деветстотин и шестнайсета година близо до севастополския залив се е взривил корабът „Императрица Мария“ и сред загиналите е корабният механик Георгий Синопли. Предполагало се, че това е диверсия. Поради военновременното положение, плавно преляло в революция и хаотична война в Крим, не можаха да извадят кораба веднага след потъването му и чак след три години, вече по съветско време, експертното заключение доказа, че експлозията е причинена наистина от взривно устройство, сложено в двигателя на кораба. Един от синовете на Георгий бе участвал във водолазната бригада за изваждането на кораба.

В същите октомврийски дни Матилда доизносваше четиринайсетото си дете, което трябваше да се роди не през август като всичките й останали рожби, а в средата на октомври. И двете, и Матилда, и розовоглавото момиченце, на деветия ден след смъртта на Георгий го последваха.

Медея първа научи за смъртта на майка си. Тя отиде сутринта в болницата и санитарката Фатима я пресрещна на стълбите и й каза на кримскотатарски, който в онези години знаеха много от жителите на Крим:

— Момиче, не ходи там, върви при доктора, той те чака…

Доктор Лесничевски излезе да я посрещне с мокро лице. Той беше малко дебело старче, Медея стърчеше една глава над него. Каза й:

— Злато мое! — и протегна ръце нагоре, за да я погали по главата…

Двамата с Матилда бяха започнали в една година: тя — да ражда, а той — да ръководи акушерското отделение, и всичките й деца беше изродил лично.

Сега останаха тринайсет. Тринайсет деца, които току-що бяха загубили баща си и още не бяха повярвали в реалността на смъртта му. Символичното погребение на загиналите моряци с оркестър и топовни гърмежи се сториха на по-малките деца като някакво военно развлечение от рода на парадите. През шестнайсета година смъртта още не беше се обезсмислила, както през осемнайсета, когато закопаваха мъртвите в ровове, криво-ляво облечени и без ковчези. Вече от доста време се водеше война, но тя беше далече, а тук, в Крим, смъртта все още беше единично явление.

Нагласиха Матилда, покриха с черна дантела звънливите й коси и сложиха до нея некръстеното момиченце… По-големите синове понесоха ковчега на ръце първо в гръцката църква, а оттам на старото гробище до гроба на Харалампий.

Погребението на майката запомни дори най-малкият, Димитрий. След четири години той разказа на Медея за две събития през този ден, които го бяха потресли. Погребението се падна в неделя и в черквата преди това имаше венчавка. По тесния път за черквата сватбеният кортеж се срещна с погребалното шествие. Получи се леко объркване, наложи се хората с ковчега да отстъпят встрани, за да мине автомобилът, на задната му седалка беше кацнала като муха в сметана мургава уплашена булка в белия облак на сватбената рокля, до нея — плешивият младоженец. Това беше един от първите автомобили в града, собственост на богаташите Мурузи, и беше зелен. За този автомобил Димитрий разказа на Медея. „Наистина беше зелен“ — спомни си Медея. Вторият епизод беше загадъчен. Момчето я попита как се наричат онези бели птици, дето бяха накацали до главата на майка им.

— Чайки ли? — учуди се Медея.

— Не, едната по-голяма, а другата по-малка. И личицата им са други, не са като на чайките — обясни Димитрий.

Нищо повече не си спомняше. Медея беше на шестнайсет. Петима бяха по-големи от нея, седем бяха по-малки. Двама отсъстваха този ден, Филип и Никифор, и двамата воюваха. И двамата после загинаха, единият убит от белите, другият — от червените, и цял живот Медея пишеше имената им заедно в бележката за поменуването на умрелите…

От Батуми пристигна по-малката сестра на Матилда, вдовицата София, и реши да вземе две от по-големите момчета. След мъжа й беше останало голямо стопанство и тя с трите си дъщери едва се справяше. Четиринайсетгодишният Афанасий и дванайсетгодишният Платон скоро щяха да станат истински мъже, каквито толкова липсваха в стопанството.

Но не им било писано да помагат в стопанството, защото след две години умната София продаде всичко и откара децата първо в България, после в Югославия^[1]. В Югославия Афанасий, още с жълто край устата, стана послушник в православен манастир, оттам отиде в Гърция и после следите му се губеха. Последното, което се знаеше за него, е, че живеел в скалите на някаква загадъчна Метеора^[2]. София с щерките и Платон накрая се засели в Марсел и постижението на живота й беше гръцко ресторантче, до което стигна благодарение на търговията с ориенталски сладкиши, включително баклава — корите за тях сръчно разтягаха чевръстите й грозновати дъщери. Платон, единственият мъж в къщата, наистина крепеше дома. Той омъжи братовчедките си, преди Втората световна погреба леля си и чак след войната, вече на години, се ожени за французойка и му се родиха двама французи с веселото презиме Синопли.

Десетгодишния Мирон отиде при роднина по линия на Синопли, милия Александър Григориевич, собственик на кафене „Каро“ в Коктебел — той пристигна за погребението на Матилда и не възнамеряваше да си пълни къщата с още деца.

Но сърцето му се обърна и той го взе. След няколко години момчето умря от скоротечна и неизвестна болест.

След един месец Анеля, най-голямата от сестрите и както се смяташе, най-голямата късметлийка, взе шестгодишната Настя в Тбилиси^[3], където живееше с мъжа си, по това време известен музикант. Възнамеряваше да вземе и по-малките момчета, но те нададоха такъв мощен рев, че се реши временно да останат с Медея. С нея остана и осемгодишната Александра — винаги много привързана към Медея, тя напоследък направо се беше лепнала за нея.

Анеля се притесни как ще остави три малолетни деца на грижите на шестнайсетгодишно момиче. Но се намеси старата Пелагея, еднооката бавачка, която цял живот беше работила в дома им и се падаше далечна роднина на Харалампий.

— Докато съм жива, нека малките израснат тук.

Така нещата се решиха.

След някое време Медея получи от Петербург три писма наведнъж — от Елена, Армик Тиграновна и Александър Арамонович. Неговото писмо беше най-кратко: „Цялото ни семейство дълбоко ви съчувства за сполетялото ви нещастие и ви моли да приемете малкото, с което можем да ви помогнем в труден миг.“

„Малкото“ се оказа доста значителна за онези времена сума, половината от която Медея даде за кръст от черен крехък мрамор с изписани на него имената на майка им и баща им, чието тяло се беше разтворило в чистите и силни води на Евксински понт, погълнал мнозина мореходци Синопли…

На същото място, в сянката на дивата маслина, посадена над гроба на Харалампий, през двайсет и шеста година, задрямала на пейката, Медея сънува и тримата: Матилда с ореола от рижа коса, не събрана на кок, както я носеше приживе, а вдигната празнично над главата й, с голото розовоглаво момиченце в ръце, но не новородено, а кой знае защо, тригодишно, и баща си, прошарен, със съвсем бяла брада, на вид много по-стар, отколкото го помнеше Медея. Да не говорим, че приживе никога не беше пускал брада.

Те бяха мили с нея, но нищо не казаха, а когато изчезнаха, Медея разбра, че изобщо не е задрямвала. Във всеки случай не усети никакъв преход от сън към будно състояние, а във въздуха усети чудесна миризма на смола, древна и смугла. Тя вдиша аромата и се досети, че с появата си, въздушна и тържествена, те и бяха благодарили, че е опазила по-малките, и сякаш я освобождаваха от някакви пълномощия, които тя бе поела отдавна и доброволно.

Мина време, докато можа да опише това необикновено събитие в писмо до Елена:

„От няколко седмици, Еленочка, не мога да седна да ти пиша, за да ти разкажа за едно невероятно мистично произшествие…“

И после продължи на френски: всички руски думи, които би могла да употреби тук от рода на „видение“, „явление“, „чудо“, се оказаха невъзможни и й се стори по-лесно да се възползва от чуждия език, в който сякаш липсва това богатство на нюансите.

„Qu’en penses-tu?“ — завърши с калиграфския си почерк, който във френския вариант ставаше по-решителен и остър.

Писмата дълго пътуваха в брезентови чували по пощенски вагони и писмовната връзка с два-три месеца изоставаше от живота. След три месеца Медея получи отговор на изпратеното си писмо. То беше едно от най-дългите писма, писани от Елена, и беше написано със същия гимназиален почерк, толкова сходен с Медеиния.

Тя благодареше за писмото, пишеше, че е проляла много сълзи в спомени за онези ужасни години, когато всичко й е изглеждало загубено. По-нататък споделяше, че и тя е изживяла подобна мистична среща преди спешната евакуация на семейството в нощта срещу седемнайсети ноември осемнайсета година:

„Три дни преди това мама получи удар. Видът й беше ужасен, тя беше много по-зле, отколкото я видя след три седмици, когато се добрахме до Феодосия. Лицето й беше синьо, едното й око се беше подбелило, всеки миг очаквахме смъртта й. В града се стреляше, на пристанището с бясна скорост се товареха щабове и гражданско население. Татко беше, както знаеш, член на кримското правителство, изключено беше да остане, Арсик боледуваше от поредната си безкрайна ангина, а Анаит, винаги толкова жизнерадостна, плачеше безспир. Баща ми беше все в града, идваше си за броени минути, слагаше ръка на главата на мама и пак заминаваше.

Всичко това съм ти го разправяла, освен може би най-важното.

Вечерта сложих Арсик и Анаит да спят, легнах до мама и веднага съм се унесла. Стаите бяха анфиладни, една след друга, всички преходни, неслучайно го споменавам, това е важно. Изведнъж през сън чувам, че някой влиза. «Татко» — си помислих, но отначало не бях разбрала: влизането беше през дясната врата, от вътрешността на жилището, а не отляво, откъм улицата. Исках да стана, да налея чай на татко, обаче бях като скована и не можех да помръдна. Татко, както знаеш, не беше висок, а застаналият до вратата беше едър мъж и ми се стори, че е с халат. Смътно личеше, че е старец, лицето му беше много бяло и сякаш светеше. Уплаших се, но и ми беше интересно, представяш ли си. Разбрах, че това е някой близък, роднина, и веднага все едно някой каза гласно: прадядо Шинарарян. Мама ми беше разправяла за някакви свои странни предци, които строели арменски храмове. Той плавно се доближи до мен и ми каза ясно, с напевен глас: «Нека всички заминат, а ти остани, моето момиче. Ще заминеш за Феодосия. От нищо не се страхувай.»

И тогава видях, че не е цял човек, а само горната част, надолу е мъгла, сякаш призракът още не беше се оформил изцяло.

Така и стана. Потънали в сълзи, на сутринта се разделихме. Те заминаха с последния кораб, аз останах с мама. На другия ден червените превзеха града. В тези ужасни дни, когато в града разстрелваха наред, нас не ни докоснаха. Юсим, кочияшът на покойната княгиня, в чиято къща бяхме живели през цялото онова време, отначало ни откара с мама в крайградската къща на свои роднини, а след една седмица ни качи на файтон и потеглихме. Две седмици се тътрихме до Феодосия и за това пътуване знаеш всичко. Копнеех да пристигна при теб, все едно се прибирах вкъщи, и сърцето ми се обърна, когато видяхме, че портите ви са залостени. Отначало не се сетих, че използвате вече страничния вход.

Никога не съм сънувала нито мама, нито татко — сигурно спя много дълбоко и никакви сънища не могат да стигнат до мен. Какво щастие ти е дарено, Медея, да получиш такъв жив поздрав от родителите си. Не се притеснявай, не се самоизмъчвай с въпроси какво и защо… Така или иначе, не можем да го разберем. Помниш ли как ми чете любимия си откъс от апостолските послания за мъждивото стъкло^[4]? Всичко ще ни се разясни с времето, след като дойде времето. Когато бях дете в Тбилиси^[5], Господ живееше с нас в къщата, ангелите се разхождаха из стаите, а тук, в Азия, всичко е друго. Той е далече от мен и тукашната черква е като опустяла… Но грехота е да се оплаквам, всичко е наред. Наташа беше болна, сега почти оздравя, но кашля. Фьодор замина за цяла седмица по обекти. Имам голяма новина: пак чакаме дете. Вече наближава. За нищо не си мечтая толкова много, както да дойдеш. Няма ли как да стегнеш момчетата и напролет да пристигнете?“