Людмила Улицка
Медея и нейните деца (11)

11

Раклата — кожена, с огънат дървен обков и с бяло-розова раирана басма отвътре, пълна с преградени кутийки, които в сложно взаимодействие помежду си образуваха различни рафтчета и отделения — беше принадлежала някога на Леночка Степанян.

С тази ракла се бе прибрала през деветстотин и девета от Женева, с нея бе пътувала от Петербург за Тифлис, с нея бе пристигнала през единайсета година в Крим. С нея се върна във Феодосия през деветнайсета година и тук преди заминаването за Ташкент я подари на Медея.

Три поколения момичета замираха в копнеж пред нея. Всички вярваха, че раклата на Медея е пълна със скъпоценности. Вътре наистина имаше няколко бедняшки скъпоценности: голяма седефена камея без обков, който бе обменен за храна през двайсет и четвърта, три сребърни пръстена и кавказки мъжки колан, при това за много тънко кръстче. Но освен тези нищожни скъпоценности в раклата имаше всевъзможни неща, за каквито би могъл да мечтае Робинзон Крузо. В безукорен ред, надлежно опаковани, тук бяха прибрани свещи, кибрити, разноцветни конци, всякакви големини игли и копчета, калерчета за несъществуващи шевни машини, телени копчета, риболовни куки, куки за плетене, марки — царски, кримски, немски окупационни, шнурчета, ленти, дантели и шевици, тринайсет разноцветни кичура коса от първото подстригване на децата Синопли, увити в оризова хартия, много фотографии, лулата на стария Харалампий и какво ли още не…

В двете долни кутии имаше писма, подредени по години, непременно със запазени пликове, внимателно разрязани отстрани със специален нож за хартия.

Там се пазеха и най-различни справки и удостоверения, между които и най-куриозни, например документ за отнемането на велосипеда на гражданина Синопли за транспортните нужди на Доброволческата армия. Това беше истински семеен архив и като всеки истински архив, той криеше неподлежащи до време на разгласа тайни. Впрочем тайните се намираха в сигурни ръце и се пазеха възможно най-бдително от Медея, поне първата от всички налични.

Тази тайна се съдържаше в писмо до Матилда Цирули от февруари хиляда осемстотин деветдесет и втора година. Писмото беше от Батуми, написано на много лош руски език и подписано с грузинското име Медея. Сегашната Медея знаеше, разбира се, за съществуването на батумската си адашка, снаха на Матилда, жена на по-големия й брат Сидор. Според семейната легенда онази грузинска Медея бе умряла по време на погребението на мъжа си, загинал при нещастен случай. Именно на нея бе кръстена Медея с това толкова необичайно за гърците име^[1]… Писмото с правописни поправки гласи следното:

„Матилда, далечна приятелко, миналата седмица се говореше, че са се удавили твоят Тиресий и братя Кармаки. А завчера в Кабулети водата го изхвърли на брега. За разпознаване извикаха Вартанян и Курсуа Фуражката. Погребаха го и, Царство му Небесно, повече нищо не мога да ти кажа. Когато ти избяга, той стана още по-лош, преби чичо Платон, с Никос винаги се сбиваше, теб Бог те спаси. Често ме болят краката. Зимъс изобщо не можех да стъпя. Сидор ми помага, Господ ще го възнагради. Венчай се още сега веднага. Изпращам ти любовта си и Господ да те пази. Медея.“

Медея намери това писмо няколко години след смъртта на родителите си и го скри от братята и сестрите си. Когато младата Сандрочка започна първите си похождения, Медея й разказа тази история с някаква смътна педагогическа цел. Тя сякаш се опита да омае съдбата й, да предпази Сандрочка от несполуките и трудностите на ориста, през които според това писмо бе минала майка им Матилда. Медея беше абсолютно сигурна, че лекомислието води до нещастие, и никак не й хрумваше, че по същия начин лекомислието може да доведе до щастие или да не доведе доникъде. Но Сандра от дете постъпваше по закона „както ми текне“, а Медея не можеше да разбере този закон на текването, щукването, прищевките и капризите.

Втората семейна тайна беше свързана именно с тази особеност на Сандрочка и до някое време бе скрита и от самата Медея на долния рафт на еднокрилния гардероб в офицерската чанта на Самуил Яковлевич.

В малката стая, където Самуил прекара последната мъчителна година от живота си, Медея си направи свой кът. Обърна фотьойла на мъжа си към прозореца, отстрани сложи раклата, на нея подреди няколкото книги, които постоянно четеше. В тази стая непрестанно сменяше белите завеси с още по-бели, бършеше от рафта с книги и Самуиловото гардеробче белезникавата кримска прах. Не пипаше нещата му.

Цялата тази година чете псалтира, всяка вечер по една катизма. Псалтирът й беше стар, черковнославянски, запазен от гимназиално време. Другият, гръцкият, който беше на Харалампий, я затрудняваше, защото беше написан не на езика на понтийските гърци, а на съвременен гръцки. Имаха вкъщи и руско-еврейски псалтир с паралелни текстове, издаден във Вилно в края на миналия век, който заедно с две други еврейски книги беше сега върху капака на раклата.

Медея се опитваше от време на време да чете псалтира на руски и макар някои неща да й бяха по-ясни по смисъл, губеше се тайнствената красота на патинирания славянски…

Медея прекрасно си спомняше смуглото лице на младия мъж с грубо раздвоена дебела горна устна, заострения му на върха нос и големите плоски ревери на кафявото сако, когато той решително се доближи до Самуил, седнал на пейка на феодосийската автогара в очакване на симферополския рейс. Младият мъж, притиснал с лакът към ребрата си три книги, спря пред Самуил и му изстреля директно въпроса:

— Извинете, вие евреин ли сте?

Самуил, измъчен от болките, мълчаливо кимна, без да блесне с някоя от обичайните си шеги.

— Вземете ги, моля ви, дядо почина и никой друг не знае този език — младият мъж взе да тика опърпаните книги на Самуил и тогава пролича колко е смутен. — Може да ги прочетете някога. Дядо се казваше Хаим…

Самуил мълчаливо отвори горната.

— Сидур^[2]… Бях слаб ученик в хедера^[3], младежо — рече умислен Самуил, а мургавият младеж, забелязал нерешителността му, се разбърза:

— Вземете ги, вземете. Не мога да ги хвърля. За какво са ни? Ние не сме вярващи… — и избяга, оставил трите книги на пейката до него.

Самуил погледна Медея с болни очи:

— Нали виждаш, Медея… — запъна се, защото се догаждаше, че тя вижда всичко, което вижда и той, плюс още някакви неща, и ловко извъртя: — Сега ще трябва да мъкнем тази тежест до Симферопол и обратно.

Отлетя и последният листец надежда — вярваща не в случайността, а в Божия промисъл, тя разбра този ясен знак: подготви се! И никаква биопсия, за която бяха тръгнали да ходят в областната болница, оттам насетне не й беше нужна.

Спогледаха се и дори Самуил, свикнал да изговаря незабавно всичко, което му дойдеше на ум, не каза нищо.

В Симферопол не му направиха биопсия, оперираха го на втория ден, изрязаха му голяма част от дебелото черво, изведоха му стома и след три дни Медея го върна да умре вкъщи.

Но след операцията той постепенно се съвзе. Колкото и да е странно, дори укрепна, макар че беше станал направо безтелесен. Няколко дни след като се прибира от болницата, взе да чете тези вехти книги и най-слабият ученик от Олшанския хедер в последната година от живота си с благословии за неизвестния Хаим се връщаше към своя народ, а православната Медея се радваше. Тя никога не беше учила богословие и може би благодарение на това чувстваше, че лоното Авраамово^[4] не е тъй далеч от местата, където обитават християнските души.

Тази последна година от живота му беше чудесна. Навън беше прекрасна кротка, тиха есен, необикновено щедра. Старите татарски лозя, отдавна неплевени и занемарени, даряваха земята с последна беритба. През следващите години те се изродиха окончателно и вековният труд отиде нахалост.

Круши, праскови и домати тежаха по клони и стъбла. На опашки за хляб се чакаше на смени, захар изобщо нямаше. Стопанките варяха и консервираха домати, изсушаваха на покривите плодове, а опитните като Медея правеха татарски пестил без захар. Украинските свине наддаваха от окапалите сладки плодове и меденият аромат на гниещите плодове тежеше над Посьолок.

Медея тогава управляваше болничката, чак през петдесет и пета изпратиха лекар, дотогава беше само тя фелдшер в селището. В ранни зори тя влизаше в стаята на мъжа си с леген топла вода, сваляше грубо изработената неудобна торбичка от корема му, миеше го и чистеше раната с отвара от лайка и градински чай.

Той се мръщеше не от болка, а от неудобство и мърмореше:

— Къде е справедливостта? За мен — торба злато, за теб — торба лайна…

Тя го хранеше с воднисти каши, поеше го с билкова отвара от половинлитрово канче и сложила съдина под него, чакаше кашата да измине краткия си път и да се излее от отворената рана. Знаеше какво прави: билките го прочистваха от болестните отрови, а храната фактически не се усвояваше. Смъртта, за която се подготвяха и двамата, щеше да е от изтощение, а не от отравяне.

Гнусливият Самуил отначало се извръщаше, страдаше от оголването на тази неприятна физиология, после усети, че Медея не полага никакви усилия да крие някакво отвращение и че възпаленият ръб на раната или забавянето на самото изтичане я вълнуват наистина много повече от неприятната миризма на раната.

Болките бяха силни, но не редовни. Понякога минаваха по няколко дни спокойно, после се образуваше някаква пречка, Медея промиваше стомата с преварено олио и всичко отново се оправяше. Това все пак беше живот и Медея беше готова до безкрайност да носи бремето…

Сутрин около три часа прекарваше край мъжа си, в осем и половина отиваше на работа и бързаше да се върне по обяд. Понякога, когато се случеха със старшата сестра Тамара Степановна, тя я освобождаваше за следобеда и Медея повече не се връщаше на работа.

Тогава извеждаше Самуил в двора, слагаше го да седне, сядаше до него на ниско столче, белеше с ножче с почти изядено острие круши или махаше ципите на попарени домати.

В края на живота си Самуил стана мълчалив и те седяха безмълвни, наслаждаваха се на взаимното си присъствие, на спокойствието и обичта, в която сега нямаше никакви пукнатинки. Медея, която никога не забравяше за рядката му вродена незлобливост, за събитието, което за него беше непростим позор, а за нея — искрена проява на кротката му душа, се радваше сега на скромното мъжество, с което той понасяше болката, безстрашно посрещаше смъртта и буквално лееше благодарност към целия Божи свят и особено към Медея.

Той обикновено сядаше така, че да вижда плосковърхата планина, заоблените хълмове в розовосивкава мъгла.

— Тукашните възвишения приличат на Галилейските — повтаряше той думите на Александър Ашотович, когото никога не беше виждал, както и Галилейските планини.

Бавно четеше книгата, откъси от която най-зле от всички бе прочел при честването на еврейското си пълнолетие преди половин век. Забравените думи се надигаха от дъното на паметта му като въздушни мехурчета, ако пък това не се случеше и четвъртитите букви не пожелаеха да му разкрият съкровения си смисъл, той търсеше в успоредния руски текст приблизително подсказване.

Бързо разбра, че книгата не може да се преведе точно. В края на живота започнаха да му се разкриват неща, за които той не бе подозирал: че мислите се изразяват в думи не цялостно, а с доста голяма приблизителност, че има някаква пролука, празнота между мисълта и словото и тя се запълва с напрегната умствена дейност, която именно попълва ограничените възможности на езика. За да пробиеш до мисълта, която сега му се струваше подобие на кристал, трябва да отминеш текста — сам по себе си езикът замърсява скъпоценния кристал с неверни думи с блуждаещи във времето граници, графика на думите и буквите, с разнообразното звучене на словото.

Той забеляза, че се получава някакво изместване на смисъла: двата езика, които владееше, руски и иврит, изразяваха мислите по различен начин.

„Национално по форма — усмихваше се Самуил, — божествено по съдържание…“ Шегуваше се по навик.

Почти нямаше сили. Каквото и да правеше сега, го правеше много бавно и Медея забеляза как са се променили движенията му, как тежко и дори тържествено вдига чашата до устата си, избърсва с изсъхнали пръсти поникналите през последните няколко месеца мустаци и късата прошарена брада. Но сякаш като компенсация за този физически упадък или може би благодарение на Медеините билки главата му беше бистра, мислите, макар и бавни, бяха много точни. Той разбираше, че му остава съвсем малко време за живот, но колкото и да е чудно, напълно го напусна усещането за вечно бързане и присъщото му суетене. Сега спеше малко, дните и нощите му бяха много дълги, но не се измъчваше — съзнанието му се преустройваше за друго време. Той се връщаше в миналото и се чудеше на моментността на изживяния живот и продължителността на всяка минута, която прекарваше на плетеното кресло с гръб към залеза, с лице към изток, към тъмнеещото синьо-лилаво небе, към хълмовете, които за половин час от розови ставаха мрачносини.

Загледан натам, той направи още едно откритие: оказа се, че е изживял целия си живот не само забързано, но и в дълбок страх, скриван дори от самия себе си, по-точно в много страхове и в най-острия от всички — страх от убийство. Като си спомняше сега онова ужасно събитие във Василишчево — разстрела, който трябваше да ръководи и който така и не видя заради позорния нервен припадък, — той се благодареше Богу за неприличната за мъж слабост, за нервното дамско поведение, което го бе спасило от злодейството.

„Страхливец, страхливец — признаваше си наум и пак не пропускаше да се самоиронизира: — «Тя го обикна, че е шушумига, той нея — че е толкоз отзивчива…»^[5] А страхопъзльовщината си винаги съм крил зад жените“ — формулира сега обвинението си Самуил.

Психоаналитик вероятно би могъл да измъкне от случая му някой комплекс с митологично име, във всеки случай щеше да обясни повишената сексуална агресивност на дентиста с подсъзнателно изтласкване на страха от кръвопролитията чрез прости възвратно-постъпателни движения в податливата мекота на пълнотелесните дами… С женитбата си за Медея той се бе прикрил с нейното мъжество от вечния си страх… Шегичките, закачките, вечното му желание да предизвика усмивка у околните е свързано с интуитивното знание, че смехът убива страха. Оказа се, че смъртоносната болест също може да освободи от страха от живота.

Последното страшно куче, което можеше да захапе всеки евреин за петата, беше космополитизмът. Още преди този термин да се възприеме, той вече беше обрасъл с безпощадно разгърнато определение: „Буржоазна реакционна идеология“; още от първата публикация на Жданов Самуил тревожно следеше вестниците, в които този балон ту се раздуваше, ту се спихваше. Заел социално незначителното, но материално повече от приемливото си място на районен зъболекар протезист след позорното бягство от редиците на непосредствените творци на историята към стадото на подопитните наблюдатели, Самуил предвиждаше поредното преселение на народите. Кримските татари, немците, отчасти понтийските гърци и караимите по това време вече бяха депортирани от Крим, та му хрумна хитра мисъл — да нанесе изпреварващ удар и да се вдигне на Север с договор за пет години, пък междувременно нещата може и да се успокоят…

Преди болестта често се беше разхождал с приятеля си Павел Николаевич Шимес, физиотерапевт от санаториум в Судак, из добре поддържания парк, който някога бе принадлежал към вилата на Степанян, и двамата шепнешком обсъждаха великата история в оперативен моментен разрез.

В края на октомври петдесет и първа, в ранното утро в неделя, доктор Шимес пристигна от Судак с половин литър разреден спирт, което беше твърде странен дар предвид безалкохолните навици на доктора, и помоли Медея — за огромно изумление на Самуил — да ги остави насаме.

След което, потраквайки с не много добре натаманеното си чене — впрочем не беше му го правил Самуил — и барабанейки с пръсти по ръба на масата, каза, че това е краят. Оказа се, че предния ден в санаториума се провело партийно събрание, на което с провинциално умствено изоставане го обвинили в космополитизъм заради клетия душ на Шарко, който докторът от години пропагандирал наред с други физиотерапевтични методи, разработени изцяло от немски физиолози в края на миналия век.

— Онзи идиот, директорът на санаториума, мислел, че Шарко е украинец. Някой го просветил по въпроса^[6]… Знаеш ли какво се сетих, Самуил: ами ако му представя справка? Пазя я вкъщи — зашепна Шимес.

— Каква справка? — учуди се Самуил. — Че Шарко е украинец?

— Че съм кръстен. Те мислят, че съм евреин, там е работата, но баща ми се е покръстил и е покръстил цялото семейство още през деветстотин и четвърта, преди погрома. Какво да правя? Какво да правя? — захлупи в длани плешивата си глава.

Все пак си беше истински евреин, защото православен в подобен миг нямаше да си позволи да забрави за донесената бутилка. Самуил се почеса по брадичката и отговори в обичайния с маниер:

— Запази си справката за погребението, та попове да ти попеят християнския кадиш^[7]. Това не е изход. За руснаците все едно си оставаш евреин, а за евреите си по-лош от неверник. Колкото до Шарко, обясни им, че Шарко е откраднал изобретението си… От Боткин или Спасокукоцки… Най-добре — от академик Павлов. Какво ме гледаш? Напиши в манипулационната: „Душ на академик Павлов“ — и всички ще се успокоят. Хем и Павлов няма да ти се обиди, той умря още преди войната. — Самоня ехидно се усмихна. — Ако пък си толкова православен, може да му запалиш свещ в черквата, моята Медея ще те научи, тя знае как се прави…

Нещастникът Шимес му се обиди и си тръгна. Обаче поразмисли, все пак написа с големи червени букви „Душ на академик Павлов“ и го закачи. Но късно — уволниха го, а надписът остана на вратата още две и кусур години… Тогава, след като Шимес си тръгна, Самуил усети, че страхът постепенно се измества от съжаление, задето наоколо цари такава ужасна глупост… А може би болестта още тогава беше започнала тайно да разяжда здравото на вид тяло на Самуил?

 

 

… Топлото време се задържа необичайно дълго за тукашния край, чак до края на ноември. Затова пък още от началото на декември започнаха студени дъждове, които скоро преминаха в сняг, и морски бури. Макар морето да бе доста далече и много по-ниско, неговият рев стигаше до Посьолок и нощем се усилваше. Вятърът носеше маси явна и скрита вода и дебелата водна възглавница над земята беше толкова плътна, че човек не можеше да си представи как само на около пет километра над това студено желе блести неизтощимо, безмерно слънце.

Самуил престана да излиза навън. Медея отнесе плетеното му кресло в кухнята и я затвори със зимния катинар. Сега готвеше в къщата на котлона и палеше малката печка, иззидана една година преди преместването им тук от феодосийски майстор — татарите не зидаха печки в жилищата си, а и подовете им бяха пръстени. Направиха дюшемето на втората година след преместването.

Самуил я помоли да закачи в стаята му плътни пердета. Той не обичаше междинната здрачна светлина, дърпаше тъмносиньото перде и палеше настолната лампа. А когато спираха тока, което се случваше доста често, палеше старата акумулаторна миньорска лампа, която гореше с ярка белезникава светлина.

Сега прозорците оставаха затворени и Медея постоянно гореше ароматни масла с билки в светилничета самоделки, така че в къщата винаги се усещаше сладникав ориенталски мирис.

Самуил не четеше вестници, дори космополитите, издавяни от време на време във всевъзможни области на науката и културата, престанаха да го интересуват.

Беше стигнал вече до Книга Левит. По-безинтересна в сравнение с първите две книги от Петокнижието, тя е адресирана най-вече до свещениците и съдържа почти половината от общо шестстотин и тринайсетте забрани, на които се крепи еврейският живот.

Самуил дълго и внимателно чете тази книга и не можеше да разбере защо от всички „крилати влечуги, ходещи на четири нозе“ може да се ядат само „ония, които имат пищяли над нозете си, за да скачат с тях по земята“. Но и от тях годни за храна са само скакалецът и незнайните харгол и хагаб, а всякакви други са мръсни. Не се даваха никакви, абсолютно никакви логични обяснения. Той беше дървен и тромав, този закон, и в него много място се отделяше за всякакви ритуали, свързани с храмови богослужения, което е пълна безсмислица поради отдавнашната липса на храм и пълната невъзможност той някога да бъде възстановен.

После забеляза, че общите очертания на този неповратлив закон, набелязани още в Изход и напълно разработени в Талмуда, обхващат всички мислими и немислими ситуации, които може да се случат на човек, и дават точни предписания за поведение в такива ситуации, и всички тези хаотично налагани забрани са имали една-единствена цел — святост на живота на Израилевия народ и поради това пълно отричане на законите на земята Ханаанска.

Това беше пътят, който му бе предложен на младини, а той се бе отказал. Нещо повече, от законите на земята Ханаанска, които не обещаваха святост, но поне някакъв приемлив и справедлив ред, той също се отказа и на млади години беше положил доста усилия да разруши и едното, и другото…

Като изследваше сега древното еврейско законодателство, той стигаше до мисълта за изключителното беззаконие, в което живееха хората от неговата страна и той самият сред тях. Всъщност това беше общият закон на беззаконието, по-лош от ханаанския, нему едновременно се подчиняваха и невинността, и дързостта, и умът, и глупостта… И единственият човек, както разбираше сега, който наистина изцяло живееше по някакъв свой закон, беше Медея. Кротката упоритост, с която тя отглеждаше децата, трудеше се, молеше се, спазваше своите пости, се оказаха не особености на странния й характер, а доброволно поето задължение, изпълнение на отдавна отменения навсякъде от всички закон.

Познаваше впрочем и други хора от същия вид — покойният му чичо Ефраим, случайно убит от пиян войник, изчезнал в края на улицата, без дори да се обърне, може би такъв човек беше и малоумният чистач Райе, младият татарин, който имаше в малката си глава само две правила: да се усмихва на всички и старателно, идиотски старателно да чисти пътечките в парка на санаториума…

Той, който беше свикнал винаги да издрънква на Медея всяко нещо, което му идваше на ум, не споделяше сегашните си мисли не от страх, че ще остане неразбран, а по-скоро поради усещането, че не може да ги изрази съвсем точно. От редките му изказвания Медея разбираше как се е променил вътрешният му живот, радваше се на този факт, но беше твърде много угрижена за физическото му състояние, та да вниква дълбоко в тази промяна. Започнаха да го мъчат болки в гърба и сега тя му правеше инжекции, за да може да спи.

Мина декември, бурите утихнаха, но пак беше мрачно и студено. Още от средата на януари започваха да чакат пролетта. Медея, която преди прилежно отговаряше на писмата на роднините, сега им драсваше кратки пощенски картички — получих писмото ти, благодаря, при нас всичко е постарому, Медея, Самуил.

Не й оставаше време за писма. През цялата зима написа само две истински писма — на Леночка и на Сандра.

Февруари продължи безкрайно и все едно напук се случи при това с двайсет и девет дни. Затова пък след първата десетдневка на март слънцето се показа и повече не се помрачи нито за час, така че всичко веднага тръгна да се раззеленява. На път от работа Медея откъсваше по няколко теменуги и асфодили на хълма, напечен от слънцето, и ги слагаше в чинийка до Самуил. Той почти не ставаше, дори не сядаше в леглото, защото в седнало положение болките му като че ли се усилваха. Сега ядеше веднъж дневно, защото процесът на хранене беше много уморителен за него. Лицето му продължаваше да се променя и Медея го намираше одухотворено и прекрасно.

Последната неделя на март се случи съвсем топла и безветрена и Самуил я помоли да го изнесе в двора. Тя изми плетеното кресло, изсуши го на слънце, застла го със старото одеяло. После облече Самуил, стори й се, че палтото му тежи повече от него самия. Той измина двайсетината крачки от леглото до плетения стол бавно и с огромно усилие.

На близкия хълм напъпиха тамариските, вейките им бяха обсипани с лилав цвят, който още не беше се разпукал. Самуил гледаше към плосковърхите планини, а те гледаха към него — дружелюбно, като равни към равен.

— Господи, колко хубаво… колко е красиво — повтаряше той и сълзи бликаха и от външните, и от вътрешните крайчета на очите му и се стичаха в клиновидно израсналата му брада.

Медея седеше до него на столчето и не забеляза мига, в който той спря да диша, защото сълзите още няколко минути се стичаха от очите му…

Погребаха го на петия ден. Съсухреното му тяло търпеливо изчака пристигането на роднините, без да проявява признаци на разлагане. Пристигнаха Александра със Серьожа, Фьодор с Георгий и Наташа, брат им Димитрий със сина си Гвидас от Литва, цялата мъжка рода от Тбилиси. Мъжете го отнесоха на ръце до местното гробище и седнаха на скромна софра за помена.

Медея не позволи да се пекат баници и да се прави празнична гощавка. Сложи на трапезата жито, хляб, сирене, чиния със средноазиатски зеленилки и варени яйца. Когато Наташа я попита защо е решила така, Медея отговори:

— Той е евреин, Наташа. А евреите изобщо не правят помени. Връщат се от гробището, сядат на пода, молят се и постят… Да ти призная, този обичай ми се струва правилен. Не обичам нашите помени, на които се преяжда и прелива. Нека е така…

След смъртта на мъжа си тя облече вдовишки дрехи и слиса всички с красотата и необикновения израз на мекота, който досега не бяха забелязвали у нея. С този нов израз на лицето тя започна продължителния си вдовишки живот.

Цяла година, както вече се каза, чете псалтира и чакаше задгробна вест от мъжа си с такова прилежание, с каквото се чака раздавач с отдавна пратено писмо. Но тя не идваше. На няколко пъти й се стори, че дългоочакваният сън започва, че всичко вече е изпълнено с присъствието на мъжа й, но това очакване се разрушаваше от внезапна — пак насън — поява на враждебен и непознат човек, а в реалността — от силен вятър, който удряше прозореца и отнасяше съня.

Първия път го сънува в началото на март, малко преди годишнината от смъртта. Сънят беше неясен и не я успокои. Чак след няколко дни го разбра.

Сънува Самуил с бяла престилка — това беше хубаво, — ръцете му бяха в гипс или тебешир, лицето му много бледо. Той седеше на работната си маса и почукваше с чукче по някакъв много неприятен метален предмет, но не беше протеза. После се обърна към нея, стана. И се оказа, че в ръцете си държи портрет на Сталин, но надолу с главата. Взе чукчето, почука с него по ръба на стъклото и внимателно го извади. Но докато се занимаваше със стъклото, Сталин изчезна някъде и под него имаше голяма снимка на Сандрочка като млада.

Същия ден съобщиха за болестта на Сталин, а след няколко дни — за смъртта му. Медея наблюдаваше истинската скръб и искрените сълзи, а също безсловесните проклятия на онези, които не скърбяха с останалите, но остана съвсем равнодушна към това събитие. Много повече я притесни втората половина — какво търсеше в съня й Сандрочка и какво предвещава присъствието й… Медея смътно се тревожеше и дори мислеше да отиде до пощата, за да се обади в Москва.

Минаха още две седмици. Дойде годишнината от смъртта на Самуил. Денят се случи дъждовен и Медея стана вир-вода, докато се прибере от гробището. На другия ден реши да прегледа нещата на мъжа си, да раздаде някои вещи и най-вече да намери някои инструменти и малкото немско електромоторче, което беше обещала на сина на една феодосийска приятелка…

Подреди ризите на купчинка, остави хубавия костюм за Фьодор — може да му свърши работа. Имаше и два пуловера, те още пазеха жива миризмата му, тя ги задържа, реши да не ги дава на никого, да ги остави за себе си… В дъното на гардеробчето намери офицерската чанта с разни книжа: документ за завършено училище по протезиране към Наркомздрав, справка за завършен работнически факултет, няколко грамоти и официални поздравления.

„Ще ги преместя в раклата“ — помисли си Медея и отвори незабележимо странично джобче на чантата. В него имаше тънък плик, надписан с почерка на Сандрочка. Писмото беше адресирано до Мендес С. Я., до поискване, судакската поща. Това беше странно.

Тя отвори машинално плика и се запъна още на първия ред.

„Скъпи Самоша“ — беше написано от ръката на Сандрочка. Никой не го наричаше така. По-големите го наричаха Самоня, по-малките — Самуил Яковлевич.

„Ти излезе много по-съобразителен, отколкото предполагах — прочете Медея. — Точно така е, но това не значи абсолютно нищо и най-добре незабавно да забравиш завинаги откритието си. Ние със сестра ми сме пълни противоположности, тя е светица, аз съм триж свиня. Но предпочитам да умра, отколкото тя да разбере кой е бащата на това дете. Затова те моля веднага да унищожиш писмото ми. Момиченцето е изключително само мое и не си мисли, ако обичаш, че имаш дете, то е само едно от многото племенничета на Медея. Прекрасно дете, червенокоска, засмяна. Сигурно ще бъде много весела и се надявам, че няма да прилича на теб — в смисъл тайната ще си остане само между нас. Благодаря ти за парите. Използвах ги, но, честно казано, не знам дали искам да получавам помощ от теб. Най-важното е сестра ми нищо да не заподозре. Че и без това имам угризения, а какво ли ще ми е, ако разбере нещо? За нея пък да не говорим.

Остани със здраве и весел, Самоша. Сандра.“

Медея прочете писмото права, много бавно, прочете го втори път. Да, да. Те често ходеха до заливите през онова лято. Александра и Самуил. Същото лято беше загубила и моминското си пръстенче.

После Медея седна на креслото. Непозната досега душевна тъма я затисна. Остана така до късно вечерта, без да мръдне. После стана и взе да се стяга за път. Изобщо не си легна тази нощ.

На сутринта стоеше на автобусната спирка със спретнато овързана черна кърпа, с голяма раница и саморъчно ушита чанта в ръка. На дъното на чантата в старинна жакардова чантичка носеше молбата си за отпуска, която реши да прати по пътя, документи, пари и злополучното писмо. С първия автобус замина за Феодосия.