Людмила Улицка
Медея и нейните деца (12)

12

Застанала на спирката на автобуса с раницата на гръб, Медея се чувстваше същински Одисей. Ако не и повече, защото Одисей край бреговете на Троя още не знае колко много време ще мине до завръщането му, но ясно си представя разстоянието, което го дели от дома.

А Медея, свикнала да мери разстоянието в часове бодра крачка, не можеше и да си въобрази дори колко дълъг е избраният от нея път. Освен това Одисей е търсач на приключения и човек на моретата, той не пропуска възможност да отложи завръщането си, по-скоро си дава вид, че целта му е грубото жилище в Итака, наричано царски дворец, и прегръдките на остарялата съпруга въртокъщница.

Медея бе прекарала целия си дотогавашен живот неотлъчно на това място, ако не се брои единственото пътуване до Москва със Сандрочка и първородния й син Сергей, и този неотлъчен живот, който от само себе си бурно се променяше — революции, смени на правителства, червени, бели, немци, румънци, изселваха едни, други, пришълци, заселваха, — накрая я превърна в здраво дърво, вплело корени в каменистата земя под неизменното слънце с неговото всекидневно и целогодишно движение и под неизменния вятър със сезонните му миризми ту на изсъхнали по брега водорасли, ту на завехващи под слънцето плодове, ту на горчив пелин.

Но същевременно тя беше и крайморски човек: от детските й години мъжете в семейството браздяха морето. В морето загина баща й, по морския път си отидоха завинаги Александър Антонович Степанян, Анаит и Арсен, стар параход откара от Батуми леля й с двамата й братя и дори сестра й Анеля, омъжена за грузинец от планинския Тифлис, напусна някога дома си от новото пристанище на скъпата Феодосия.

И макар никакви водни пътища да не водеха към онзи далечен град, до който бе отлагала пътуването с десетилетия, а сега мигом потегли, тя реши поне част от пътя, началото, да мине по море — от Керч до Таганрог…

Първите два етапа от пътя, от Посьолок до Феодосия и от Феодосия до Керч, бяха привични за нея като път през собствения й двор. Вечерта пристигна в Керч и се оказа на границата на своя ойкумен, древната Пантикапея беше най-източната му точка.

На пристанището научи, че пътническите параходи потеглят чак през май и само товарни кораби правят редки курсове от Керч за Таганрог, но не качват пътници. Докривя й от първата грешка — трябваше да пътува направо през Джанкой, без да се блазни по морски кривулици.

С неприязън обърна гръб на бозавата меотийска вода с дъх на гнило и се запъти към старата си приятелка Таша Лавинска, която от младини се беше отдала на „гробокопачество“, както се шегуваше мъжът й, доктор Лавински, интелигент и библиофил, местна забележителност почти от ранга на гробницата на Диана.

Лавински живееха зад музея и жилището им беше като негов филиал — отломки от ронлив керченски камък, антична прах и суха хартия изпълваха дома им.

Таша отначало не позна Медея, от няколко години не бяха се виждали — откакто Самуил се разболя и немногобройните приятели, кой от деликатност, кой от егоизъм, почти престанаха да ги навестяват в Посьолок.

Щом я позна, Таша се хвърли на врата й още преди да бе свалила раницата.

— Чакай, чакай, Ташенка, първо да се съблека — побутна я Медея. — Чакай да се измия. Самуил казваше, че Керч е световният полюс на прахоляка…

Беше влажна пролет, за прахоляк и дума не можеше да става, но доверието на Медея към покойния й мъж беше толкова голямо, че тя се чувстваше ужасно прашна.

Таша с привично движение отмести купища оръфани книги, листа с дребни рисунчици и тук-там неразбираеми кратки редове и сложи на вестник ядене, без ни най-малко да се опитва да украси мизерното количество и сиромашкия му вид.

Сергей Иларионович, величественият стар мъж на някога младата красавица, който великодушно не забелязваше ранната й грозна старост, поникналите по брадичката й тук-там остри косми, изскочилите напред зъби, цял живот беше приемал Ташиното пълно отвращение към домакинстването като очарователна особеност. Той спазваше архаичната трапезна елегантност и поднесе на Медея пушена риба и рибни консерви, съвсем неуместни в този рибарски град.

Но виното беше хубаво, марково. Макар и отдавна пенсионер, той все още практикуваше от време на време и близките хора, за които се грижеше, освен обичайния хонорар носеха и храни — като в някогашните гладни и почти изветрели в късата памет години.

Щом научи за Медеината пътна несполука, той веднага се обади на началника на пристанището и онзи обеща да транспортира Медея още утре сутринта с първия кораб, без да обещава никакви удобства на пътешественичката.

Останаха на масата до късно през нощта, допиха хубавото вино, после пиха лош чай, а Таша, без изобщо да попита защо й е притрябвал Таганрог, взе да разказва за някаква решетка от мезолита, която открила в Приазовието. Медея дълго не разбираше какво толкова я възпламенява, докато Таша не сложи върху недоядената риба омърляните рисунки, направени с уверена ръка, на които имаше нещо разчертано като за морски шах, и го обяви за един от най-старите култови символи, известни от палеолита и открити и в Египет, и в Крит, и в предколумбовска Америка, а сега и тук, в Приазовието…

Сергей Иларионович дремеше старчески на стола, от време на време се събуждаше благодарение на вродената си любезност, кимаше сънено в знак на съгласие, смънкваше нещо одобрително и отново се унасяше.

Без да се заинтригува ни най-малко от Ташините научни изследвания, Медея търпеливо чакаше края на лекцията и само се чудеше, че Таша дума не каза нито за дъщеря си, нито за внучката, които живееха в Ленинград.

На всяко новоредие в сказката й Медея кимаше и си мислеше колко е упорита човешката природа, колко стабилно може да бъде понякога страстното увлечение, неподлежащо на никакви промени, като тези решетки, овали и точки например, които, веднъж запечатани, живеят после хиляди години във всякакви съкровени кътчета по света — в музейните подземия, в сметищата, надраскани на сухата земя и по стари огради от играещи деца…

Сутринта дойде пълен човек с морска униформа без пагони и взе Медея от спящата къща на Лавински, а след един час Медея вече се полюшваше насред Керченския залив на старо товарно корабче с толкова близък до сърцето й вид, сякаш беше от старата армада на дядо й Харалампий.

Със старческо сумтене и немощно усилие параходчето се довлече до Таганрог чак вечерта. Дотогава ръмежът се беше превърнал в сив дъждец и Медея, изкарала дванайсет часа с изправен гръб и прибрани крака на дървената пейка, се спусна по стълбичката с чувството, че по-скоро е част от тази пейка, от която току-що беше станала, отколкото жив човек.

На пристанището се огледа — освен самотната улична лампа и едно момче, с което бяха пътували още от Керч и което през целия ден чете дебела книга, нямаше никого и нищо. Момчето беше на полудетска възраст, когато обръщението „младежо“ още е смущаващо.

— Бихте ли ми казали, младежо, как по-удобно се стига до Ростов на Дон — с влак или автобус.

— С автобус — кратко отговори момчето.

До него имаше кошница с две дръжки, обшита със стар плат с приятно позната шарка. Медея се взря — едва личаха избелели маргаритки, събрани в кръгли букетчета. Момчето като че ли улови погледа й и каза нещо странно, подритвайки с крак кошницата:

— Ако се побере в багажника, ще има място за вас.

— Какво казахте? — учуди се Медея.

— Брат ми ще дойде от Ростов да ме вземе. С кола. Мисля, че ще има място и за вас…

— Така ли? Прекрасно…

Мракът, който беше захлупил душата й и я тормозеше непрестанно от мига, в който бе прочела ужасното небрежно писмо, писано набързо, не й попречи да се възрадва: „Господи, благодаря Ти, че не ме изоставяш по всичките ми пътища, изпращаш ми Своите ангели придружители, както на Товия…“^[1]

Момчето, което и не подозираше, че изпълнява ролята на ангел придружител, отмести встрани кошницата с плоския връх на ботуша си и обясни на Медея:

— Колата му е голяма, победа, но може да е натоварил нещо…

Говореше правилно, със сякаш позната интонация на момче от добро семейство. Очевидно дебелите книги му бяха от полза.

След петнайсетина минути дойде нисък млад мъж, целуна момчето, потупа го по рамото:

— Браво, Льошенка! Защо не докара леля?

— Тя обеща да дойде през лятото. Болят я краката.

— Горката… Как се оправя сама?

Въпросът не беше риторичен, той чакаше отговор.

— Видя ми се, че всичко е наред. Дава под наем едната стая. Наемателят е симпатичен, от Ленинград, работи в метеорологичната станция. Докара дърва. Тя ти праща разни неща — кимна към кошницата. — Не исках да ги взимам, но тя настоя…

Мъжът махна с ръка:

— Както винаги… — и посегна за кошницата.

Момчето го спря:

— Толя, тази жена също е за Ростов. Има ли място?

Толя се извърна към Медея, сякаш току-що я забеляза, макар че тя бе стояла до тях през целия им разговор.

— Има място. Ще ви взема. Къде в Ростов?

— На гарата.

— Дайте си раницата — протегна ръка и метна раницата й на рамото си.

Медея продължи полугласно: „Господи, благодаря Ти за всички Твои благодеяния, за всичко, което ми изпращаш, и дай ми сили всичко да поема, без да отхвърлям нищо…“

Това беше вечният й разговор с Бога, смесица от отдавна съчинени молитви и собствения й глас, жив и благодарен…

Едва разпънала крайници след дългото седене на палубата, тя се качи сега в колата, където впрочем беше топло и удобно. Мокрите й дрехи скоро не че изсъхнаха, но поеха топлината й. Тя задряма и през дрямката чуваше откъслечно разговора на братята: нещо за сватбата на сестра им, за Педагогическия институт, където момчето е първи курс, за Симферопол, за леля им, която навестило в Стария Крим.

„Трябва да се видя с Нина“ — сънено си помисли Медея за някогашната си феодосийска съседка, която се беше преместила в Стария Крим след пожара, изпепелил къщата й на някогашната им улица. В просъница Медея си спомни за Нина, за старата й майка, която полудя в нощта на пожара, за по-малката сестра на Нина с изгаряне на предмишницата, което Медея веднага се хвана да лекува по безпощаден и сигурен народен начин.

Посред нощ в пълен мрак закараха Медея на гарата. Водачът взе раницата й и я заведе до касите. Пред едно от гишетата се виеше дълга безмълвна опашка, другите две бяха затворени така безнадеждно, като че ли никога не ги отваряха.

Медея се спря пред една от затворените каси и благодари на мъжа. Той свали раницата, остави я на пода и неуверено рече:

— Дали сега да не ви закарам у нас, а утре сутрин да продължите. Гледайте какво става тук.

Медея тъкмо отвори уста да му благодари, когато касата до рамото й се отвори и преди още да се опомни, тя попита за билет до Ташкент.

— Само със запазени места — предупреди касиерката — и ще пътувате с две прехвърляния — в Саратов и в Салск…

— Добре — каза Медея.

Тълпата с викове и вой се втурна към неочаквано отвореното гише, започна се яростна разправия — едни искаха да се запази предишният ред, други, които бяха последни на опашката, а сега се озоваха съвсем близо до касата, в никакъв случай не искаха.

След минута с билет в ръка, едва пробивайки си път през хората, влезли в ръкопашни схватки в името на справедливостта, Медея си взе раницата от Анатолий. Той разпери ръце:

— Голям късмет извадихте!

Излязоха на перона и не видяха, че касата затвори веднага след продадения на Медея билет и навалицата, разделена сега на две, клокочеше пред двете затворени гишета и нетърпеливи ръце думкаха по шперплата.

Влакът на Медея дойде след дванайсет минути, макар и с петчасово закъснение, и чак след като тръгна от Ростов, тя се досети защо платът с маргаритките й се стори толкова познат — това беше собственото й перде, подарено на Нина след пожара заедно с много други необходими неща преди трийсет години… Следователно лелята в Стария Крим, за която говореха, беше някогашната й съседка Нина, а младежите — синове на момичето, което Медея тогава лекува от изгаряне… Тя се усмихна на себе си, успокоена: в световния ред въпреки нарасналото многолюдие и суетливост нещата си бяха постарому и разбираеми за нея: ставаха малки чудеса, хората се събираха и разделяха и всичко заедно образуваше красива шарка…

Тя извади от раницата две сухарчета и големия немски термос. Чаят, налят още в Керч, беше топъл и сладък…

Медея остана до прозореца на купето около четири денонощия, понякога се изтягаше на долното легло и потъваше във вибриращ накъсан сън, на чието дъно все така тъмнееше неразтворима утайка от мрак.

Влакът напредваше бавно с безчет малки спирки и дълги безсмислени престои по прелезите. Разписанието се беше отменило от само себе си още от момента на тръгването на влака към местоназначението. На всички гари и спирки го посрещаше уморена от чакане тълпа. В бавната мръсна композиция нямаше много хора като Медея, предприели толкова дълго пътешествие.

Повечето с кошници, торби и вързопи се качваха за няколко спирки, блъскаха се в коридорите и слизаха, оставяйки подире си тежки миризми и слънчогледови шлюпки.

Изживяла всички кримски вълнения, свидетелка на тиф, глад и студ, Медея никога не бе участвала в огромните преселения в историята на отечеството и само от близки беше чувала за конските вагони и опашките за топла вода по гарите.

И едва на петдесет и толкова години за първи път, и то доброволно, се бе откъснала от скъпоценния уседнал живот и с изумление наблюдаваше какви несметни хорски пълчища се движат по огромната ничия земя, затрупана с болно желязо и натрошен камънак. Край железопътните насипи под тънката пролетна трева лежеше войната, свършила преди осем години — загладени ями с тъмна вода, враснали в пръстта руини и кости, които пълнеха земята от Ростов до Салск, от Салск до Сталинград.

Струваше й се, че земята таи по-дълбоко спомена за войната, отколкото това множество от хора, които шумно и еднообразно обсъждаха неотдавнашната смърт на Сталин. Бяха минали само няколко седмици от кончината му и всичките й спътници го споменаваха в разговорите помежду си.

Тя чу какви ли не фантастични неща: възрастен жепеец, който се връщаше от погребението на собствената си майка, шепнешком разказа за голяма смъртна трагедия, която се случила в Москва в деня на сбогуването със Сталин, за еврейските кроежи, докарали тази трагедия; друг човек, мрачен, с дървен крак, гърдите му изпъстрени с орденски ленти, разказваше за подземен град, напълнен догоре със свръхсекретно американско оръжие, което било откопано случайно насред Москва; две учителки, които пътуваха за някакво местно съвещание, с професионално напрегнати гласове през цялото време обсъждаха кой ли ще поведе сега страната към бленувания комунизъм… Но пък подпийнал мъж, който не си свали ушанката от Иловинска чак до Саратов и мълчаливо слушаше през цялото пътуване гръмогласните им опявания, на слизане внезапно си смъкна шапката — главата му беше плешива и петниста, — плю на пода и каза със силен нисък глас:

— Крави смотани! Който и да дойде, нема накъде да стане по-зле от сега…

Медея се усмихна на отражението си в прозореца. От ранна младост беше свикнала да се отнася към политическите промени като към времето — с готовност да изтърпи всичко: през зимата да мръзне, през лятото да се поти… Обаче за всеки сезон се подготвяше предварително, за зимата събираше съчки, за лятото се запасяваше със захар за сладката, ако се намереше такава в природата. От властите не чакаше нищо добро, пазеше се и стоеше настрана от хора, свързани с властта.

Колкото до великия вожд, с него имаха отдавнашна семейна сметка за уреждане. Много преди революцията той беше подлъгал в Батуми мъжа на леля й Ираклий и онзи се забърка в много неприятна история, свързана с ограбване на банка, родата събра много пари, за да го измъкне…

В Посьолок в деня на смъртта на вожда провесиха траурни знамена и събраха митинг. От Судак пристигна партиен началник, не най-висшият, новак. Той държа реч, после пуснаха траурна музика, две местни жени — Соня от хранителни стоки и учителката Валентина Ивановна — заплакаха, после се взе общо решение да изпратят телеграма, в която да изразят скръбта си: „Москва, Кремъл…“ Медея, най-уместна в случая с вдовишкото си облекло, постоя колкото трябва, после отиде на лозето и цял ден го прекопава…

За нея всичко това беше далечен шум от чужд живот. Сегашните й спътници във влака, тези отделни хора, които образуваха народа, на висок глас нареждаха, тревожеха се за сирашкото си бъдеще, плачеха; други, мълчаливи, кротко се радваха на смъртта на тиранина, но и едните, и другите сега трябваше да решат наново нещата, да се научат да живеят в променения за една нощ свят.

Странното беше, че и Медея по съвсем друг повод изживяваше същото чувство. Писмото в дъното на торбата й я принуждаваше да гледа на себе си, на сестра си, на покойния си мъж с други очи и преди всичко да се примири с факт, който й се струваше абсолютно невъзможен.

Връзката на мъжа й, който през всичките години на брака им я беше боготворил, беше превъзнасял прекомерно качествата й, отчасти измислени от него, със сестра й Александра, същество, открито пред нея до последната си клетчица, беше невъзможна не само по битови причини. Някаква висша забрана бе престъпена, но от ведрото писмо на Сандрочка, от лекомисления й тон личеше, че тя дори не е забелязала това кръвосмесително тайно престъпление. Имаше само желание да се избегне неприятно разгласяване…

Най-много й тежеше, че в сегашното положение не се искаха нито решения, нито действия. Всички предишни нещастия в живота й — смъртта на родителите, болестта на мъжа й — я натоварваха физически и нравствено, а случилото се сега беше само отглас от отдавнашна история, Самоня вече си беше отишъл, но бе оставил дъщеря Ника и нямаше как следсмъртно да си изяснява отношенията с него.

От мъжа си беше наранена, от сестра си — предадена, чувстваше се дори поругана от самата съдба, която я беше лишила от деца, а мъжовото дете, което би трябвало да е нейно, бе дарила на сестриното й весело и леко тяло…

Мрачното й душевно състояние се утежняваше и от факта, че Медея, винаги подвижна, бе принудена с дни да седи до прозореца и цялото движение беше само външно, в пробягващите пейзажи отвъд стъклото и в слабото размърдване на хората във влака.

Три дни и половина продължи пътят и тъй като маршрутът беше доста странен, със силна дъга в северна посока, при това към вътрешността на континента, тя сякаш изпревари пролетта — след като напусна раззеленилия се Крим, отново видя в Предуралието сняг в котловините, гола земя, замръзнала през нощта, после отново настигна пролетта в казахстанските степи, вече в разгара на цъфтежа си, изпъстрени от огнени лалета.

Влакът стигна в Ташкент в ранно утро, тя слезе с изтъняла раница и понеже знаеше, че родата й живее някъде близо до гарата, попита за посоката…

Улицата се наричаше „Дванайсет тополи“, но дори тук да растяха тополи, те скромно се бяха скрили сред цъфналите зарзали, посадени край пътя и напоителните канали. Беше най-ранно, най-новородено утро, най-любимият час на Медея, и след тежкия и мръсен железопътен живот тя особено остро усети свещената чистота на утрото, неговите миризми, в които към познатите се примесваха непознати: пушек от друго гориво и лют аромат на месна гозба. Но над всички аромати доминираше силният мирис на люляк, увесил тежки синкави цветове като чепки грозде над глинените дувари и дъсчените огради. И птиците сякаш пееха на чужди езици, по-скоро трещяха, а не звънтяха.

Докато вървеше по безкрайно дългата улица и се наслаждаваше на движението, леко размърдваше раменете си, обременени от раницата, под която по войнишки беше подложила навитото си палто, тя виждаше, освен номерата на къщите и разни дреболии, всякакви нови неща: на една ограда например преспокойно беше кацнала кафяво-розова гургулица, тя ги знаеше от дете, но в Крим тези птици бяха диви, плашливи и не идваха в града. Тежкият железопътен дъх, който тя сякаш носеше със себе си, отлиташе от полъха на утринния ветрец, който — Медея знаеше — винаги духа на зазоряване… Изведнъж някъде от далечината на изток вятърът донесе вик. Той също беше като полъх и гласовете бяха високи, детски:

— Вода! Тръгна водата!

И веднага няколко дечурлига изскочиха от порти и врати, над оградите изникнаха детски глави. Дебела старица с плъстени ботуши и украинска везана блуза, износена на гърдите, излезе да види напоителния канал.

Медея спря. Тя знаеше какво ще стане сега и зачака мига. Дъното на плиткия канал беше запечатано с бледокафява ципа като млечен каймак и розови листенца от зарзалите, току-що опадали от дърветата, бавно кацаха върху нея, понесени от полъха, и ето че се чу ромоленето на водата и пред кафеникавото й езиче полетя розов облак от опадали листа.

Викът вече беше отминал улицата, вече ромолеше водата. Деца и старци отваряха отклоненията към дворовете си. Започваше часът на сутрешното поливане…

Близо до къщата на Леночка Медея срещна светлокосо момче на около десет години. То току-що беше пуснало водата към двора и наплиска луничавото си лице с кафеникавата вода с малко съмнителен вид.

— Здравей, Шурик — каза Медея.

Детето леко се смая и изчезна в храсталака с вик:

— Маменце! Имаш гостенка!

Медея се огледа в двора: три къщички, една с веранда и чардак и две варосани, по-скромни, очертаваха каре, между тях имаше веранда с колони, а от лятната кухня с навеса, разположена отстрани, към нея бавно идваше побеляла и дебела, с бяла кухненска престилка с висок нагръдник скъпата Леночка. Тя не позна веднага Медея, а след като я позна, разпери ръце и се втурна към нея с глупав и радостен вик:

— Дойде, щастие мое!

Затракаха прозорци и врати. Най-накрая се събуди старият вълчак в колибата и енергично залая заради допуснатия служебен пропуск. Дворът се изпълни, както й се стори, с несметни тълпи. Но стълпотворението беше от свои, близки хора: Наташа, дъщерята на Леночка, със седемгодишния Павлик, Георгий, по-малкият син на Леночка, който през последната зима се беше превърнал в чудесен младеж, и дребна кльощава бабка с патерица.

„Старата бавачка Галя“ — досети се Медея.

На чардака, възвила встрани надменното си лице на източна красавица, стоеше тринайсетгодишната Шуша, голямата дъщеря на Наташа, с бяла нощница, почти забулена от лъскавата й азиатска коса.

Светлокосият Шурик се скри зад ствола на прасковеното дърво и надзърташе иззад него.

— Ох, Господи, Фьодор е в командировка, вчера замина! — завайка се Леночка, без да изпуска Медея от прегръдката си. — Защо не ни предупреди? Жора щеше да те посрещне!

Семейството се беше струпало наоколо й в очакване на по-нататъшните роднински целувки. Само Галя измънка нещо и закуцука към зарязаното огнище, където цареше някакво домашно безредие, от тигана се вдигаше черен дим…

— А, чай, чай за теб! А, загубена жена — кафе, кафе! Ау, радост моя, ти дойде! — кудкудякаше Леночка, като повтаряше всяка дума и размахваше край главата си ръце с лично свой единствен на света жест.

Медея, щом зърна това абсолютно изпаднало от паметта й движение на малките китки на Леночка, изпита остро чувство на щастие.

От двайсета година, когато Медея изпрати на феодосийската гара брат си Фьодор с нова месторабота и нова, наскоро поверена му жена, сватосана благодарение на твърдата Медеина ръка, приятелките се бяха виждали само два пъти: през трийсет и втора, скоро след отпътуването на Медея и Самуил в Посьолок, и през четирийсета, когато цялото семейство на ташкентските Синопли дойде при Медея.

В онова последно предвоенно лято при Медея се струпа голяма семейна сбирка: Сандрочка със Серьожа и Лидочка, братът Константин, който загина на другата година още в първите дни на войната, Таша Лавинска… В къщата направо се прескачаха. Всичко звънтеше от детски гласове, юлско слънце и кримско вино.

Нея година Фьодор получи Държавна премия и чакаше ново назначение, едва ли не министерско.

Медея не можа да вземе отпуск по това време и всеки ден ходеше на работа, а после готвеше, готвеше, готвеше… Сестра й и снаха й с радост биха помагали, но Медея не обичаше в домакинството й да пипат чужди ръце, да местят разни неща от обичайните им места, да й нарушават реда. Едва по-късно, с възрастта, тя се примири в кухнята й да шетат младите роднини и никога нищо да не си намира.

Поради тарапаната и постоянната кухненска бъркотия приятелките почти не можаха да си поговорят. Медея запомни само последната нощ преди отпътуването им, когато миеха в кухнята съдовете след прощалната вечеря и Леночка, докато бършеше с дълга кухненска кърпа купа чинии, горчиво се жалваше, че Фьодор е нехаен и си пъха главата право в зъбите на властта. Тя предвидливо се плашеше от голямата му кариера и от превръщането на скромния земемер едва ли не в главен началник на цялата иригационна система в Узбекистан.

— Как не разбира — оплакваше се Леночка, — че баща ми беше член на кримското правителство и това не се споменава в никой въпросник. А колкото повече се издигаш, толкова повече си пред очите на всички…

Тук, в Ташкент, Медея беше единствена и скъпа гостенка. Сутрин пращаха децата на училище и двете с Леночка отиваха на Чорсинския пазар близо до къщата, където купуваха агнешко, ранни зеленилки, понякога пилета. Две пилета не им стигаха за обяд, три им бяха много…

Тук всички бяха свикнали да ядат обилно за учудване на Медея. Краят на март беше бедно време, нямаше още нищо от разкоша на източния пазар. Но те пълнеха догоре пазарските торби и на връщане взимаха трамвая.

Обикновено сядаха да ядат късно, чак към осем, когато Фьодор се връщаше от работа. Преди това децата залъгваха глада с порязница хляб, с питка. Но пък яденето продължаваше около два часа и освен обичайната тукашна храна — самса^[2], лагман^[3] — на масата винаги имаше и по някой арменски деликатес — дори баклава. Леночка не беше забравила готвенето.

Късно вечер, когато наставаше тишина, двете дълго седяха на разчистената маса и Леночка редеше труден пасианс, което правеше най-много веднъж годишно, двете потъваха в ранните си спомени още от гимназията, смееха се, въздишаха, плачеха за онези, които бяха обичали и които бяха изчезнали в дебрите на миналото.

Тежък камък бавно се въртеше в дъното на Медеината душа, но разговорите никак не се обръщаха така, че да зачекне темата за писмото. Нещо я спираше, а и току-що изживяната трагедия изведнъж взе да й изглежда някак неприлична…

В дневното напрежение, подгрявано от пламъка на лятната кухненска печка, огнището в двора и постоянното изваряване на спално бельо, чието подсинване и хрупкаво колосване беше специална слабост на Леночка, Медея наблюдаваше порядките в къщата и одобрително отбелязваше навиците от стария Степанянов дом, смесицата от щедрост към околните и известно скъперничество в кухнята. Леночка си правеше сметка на патладжаните и орехите, на парите никога.

Впрочем съдбата, която на младини й беше отнела семейството, а в годините на войната — деветнайсетгодишния първороден син, никога не беше я докарвала до бедност. Сякаш й беше писано винаги да се кичи със злато и да яде от сребърни съдове. Колкото и да е странно, още в първата година от живота й в Ташкент с помощта на Медея я намери старата Ашхен, прислужница на умрялата тифлиска леля на Леночка, бездетна богата вдовица. Ашхен беше дошла пеша от Тифлис и й донесе в мръсна пътна торба семейните скъпоценности, завещани от лелята.

Леночка, по онова време останала без всичко онова, което бе имала в предишния живот, веднага си сложи два пръстена, един с перла, другия със син брилянт, закачи си на ушите черни ахатови търкала с малка перла в средата, а другите неща прибра на дъното на кошницата, в която събираше зестра за първото си дете, което скоро щеше да се появи на бял свят. Старата Ашхен живя в къщата й още шест години до смъртта си.

Дома в Ташкент, същия този, сегашния, даден на Фьодор веднага след пристигането, Леночка беше започнала да урежда така, както бе прието в нейното семейство, само че с много скромни доходи.

Най-хубавата стая нарече кабинет и я задели за мъжа си, в спалнята сложи два кревата, изнесени от къщата в плевнята от узбеците, настанени в къщата след предишния стопанин, заместник-губернатор, който се застрелял в старчески пристъп на мъка в началото на седемнайсета година.

В същата плевня Леночка намери останки от мебели, които не бяха отишли за огрев. От две столчета, покрити с ярки кърпи, направи нещо като тоалетни масички до креватите, накупи бакърени съдини от пазара и къщата им заприлича по някакъв начин и на стария тифлиски дом, и на судакската вила, и на женевската квартира — във всичко личеше вкусът на покойната Армик Тиграновна.

Втората къща в същия двор купиха по-късно за Наташа и сега водеха преговори с последните съседи, за да купят и третата, вдясно от централната. Леночка мечтаеше да настани там Георгий.

Медея знаеше всичко това от писмата, в които Леночка споменаваше всички що-годе значителни събития. Но главното за тях беше самата форма на общуване, девическа, доверителна, и стилът на писмата, и почеркът, и, разбира се, френският език, на който минаваха с лекота.

Всяко писмо беше тайна клетва за вярност, макар че три четвърти от писмата се отнасяха за сънища, предчувствия, описания на крайпътно дърво или срещнато лице.

Като описваше сватбата на дъщеря си, Леночка най-подробно разказа за невероятно бурния дъжд, който паднал само на едно място в града точно когато младоженците излезли след подписването, и за бялата рокля на Наташа, която се свила от влагата, окъсяла и разкрила пълничките й колена, но изобщо не спомена, че младоженецът е Виктор Ким, кореец, инженер свързочник, още тогава знаменит в целия град с необикновените си лингвистични способности. Освен общоруския, домашния корейски, училищния немски и незадължителния узбекски той неусетно беше изучил до двайсет и петата си година също и английски и учеше китайски с идеята, че за този език ще отидат поне пет годинки.

Чак половин година след сватбата, като разказваше в поредното си писмо за пътуването до ташкентското предградие Куйлюк и описваше оризовите насаждения, малките водни поля с ярки редици теснолистен ориз, Леночка спомена мимоходом за родителите на Наташиния мъж, бръчкава корейска двойка, толкова подобни помежду си и безполови на външен вид, че трудно можело да се разбере кой е мъжът и коя е жената…

Във всеки случай, когато след още половин година Медея получи първата снимка на новородената Шуша, не се учуди на облата муцунка с тесни очни процепи, по която отникъде не личеше бъдещата красавица.

Понякога Леночка настаняваше през деня Медея на брезентовото разтегателно легло под навеса, почти целия оплетен в млади лозови ластуни, тикваше й френска книга от библиотеката си, събрана тук от единствената антикварна книжарница, и Медея, прелиствайки разсеяно „Опасни връзки“ или „Пармският манастир“, за първи път в живота си изпитваше насладата от безделието, от пълното отпускане на тялото, сякаш токът, който поддържаше мускулите й напрегнати, внезапно е спрял и всяко влакънце се е отпуснало в блаженство.

Тя полу четеше, полу дремеше, потайно наблюдаваше децата. Шуша се държеше високомерно и отчуждено, но имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли. Братчето й Павлик по цели дни свиреше на цигулка, а когато се появеше в двора, беше прекалено любезен. Медея търсеше в тях родовите белези и не ги намираше: азиатската кръв на децата напълно беше победила гръцко-арменската.

Затова пък кроткият светлокос осиновен Шурик беше според всичките си белези свой, Синопли: макар пухкавата му белезникава лека коса да нямаше нищо общо със семейния цвят ръжда, гъсти лунички бяха обсипали тясното му бяло лице и най-вече — това Медея не видя в началото, а като го забеляза, се изуми — кутрето му беше късо, едва стигаше до края на първата фаланга на безименния пръст. Впрочем тя не разкри пред никого наблюденията си.

— Какво чудесно момче — тихо каза Медея и посочи с очи Шурик, който дялкаше от суха люлякова вейка дръжка вместо обгорилата ръкохватка на джезвето.

— Той ми е съвсем като свое дете — откликна Леночка. — Но никой не може да ми замести Александър. Шурик — да, много добро момче. Майка му беше изселена немкиня от Поволжието. Умря от туберкулоза веднага след войната. Отначало го дадоха в сиропиталище, там видя много горчилка. Федя го навести веднъж. Защото майка му беше работила в Коканд на някакъв негов обект. Та го посети веднъж-дваж, и го докара вкъщи. Много ни допадна. Много…

Медея слушаше, мълчеше, гледаше. На петия ден забеляза, че Леночка носи чиния супа в страничната стая до входа, обитавана от Галя.

Леночка улови погледа й и обясни:

— Там е Муся, по-малката сестра на Галя.

— Муся ли? — учуди се Медея, никога не беше чувала това име.

— Да, Муся. Парализирана е, горката. Дъщеря й я заряза, а Галя я прибра тук — отговори Леночка и Медея веднага си спомни парализираната бавачка у Армик Тиграновна, която семейство Степанян десетина години взимаше със себе си ту в Крим, ту в Швейцария със специално поръчан немски стол от тръбна мед и самата Армик Тиграновна хранеше съсухрената старица, защото тя не кусваше храна от ръцете на никой друг…

Как се повтаря всичко…

„Бог винаги ще им дава това богатство — помисли си бегло Медея, макар че днешното благосъстояние на семейството в никакъв случай не можеше да се нарече богатство. — Леночка няма равна в умението да го използва.“

Леночка нахрани Муся, която Медея така и не видя, и веднага се втурна да се разправя с Галя защо е изхвърлила половин буркан лозови листа, консервирани миналата година за сарми. Новите свежи листа на лозата се полюшваха над главата на Медея и тя се усмихна…

Най-накрая Фьодор, приключил началническата си обиколка до устието на Амударя и до Аралско море, се обади от Нукус и съобщи, че скоро се връща.

„Прекрасно, да се видим и да се прибирам. Да, за Великден да съм си у дома“ — реши Медея.

Но Фьодор се върна чак на Лазаровден преди Връбница. Изфуча кола, Шурик се хвърли презглава да отвори портите, но Фьодор вече влизаше в двора. Свеж тъмен загар блестеше под провинциалната му бяла шапка. Шурик му скочи на врата, прегърна го. Фьодор целуна белезникавото му теме и го свали долу. С ръка на главата му мина през градината.

— Татко се върна! — викна Леночка през прозореца със звънтящ глас, сякаш беше отсъствал не две седмици, а две години.

Медея си свали краката от разтегателното легло, но още преди да е станала, той я сграбчи, вдигна я, прегърна я като дете:

— Сестричке, умница, пристигна!

Медея вдъхваше миризмата на косата, на тялото му и разпознаваше полузабравения мирис на бащините й работни фланели, който надали би бил приятен някому, но за Медеината всесъхраняваща памет беше скъпоценен дар.

Всичко се завъртя около новодошлия точно както в онова утро, когато пристигна Медея. Шофьорът, който го докара, отвори портите и разтовари колата. Наизвади разни пакети и торби. Това бяха луксозни придобивки. Леночка веднага се захвана с осолената грамадна есетра. Шурик стоеше до нея и внимателно пипаше с пръст злобната рибешка муцуна. Леночка беше се подготвила предварително за връщането на мъжа си, но есетрата й обърка плановете, тя нареди на Наташа и Галя да сервират масата и се захвана с рибището. Въоръжена с нож, заби късогледо лице в разпрания му корем.

Шофьорът, и той Фьодор, красив мъж на около четирийсет, с почернели страни, извади от бездънната експедиционна газка кашон с различни бутилки без етикети.

На масата Фьодор малко яде, много пи и без да сваля тежка ръка от рамото на Медея, разказваше за последното си пътуване с уверен началнически глас.

Дойдоха помощникът му, двама негови по-възрастни приятели и млада красива гъркиня на име Мария, следвоенна политемигрантка, първата истинска коринтянка в живота на Медея.

Шурик и Павлик кротуваха откъм детската страна на масата, а Леночка сновеше ту в лятната кухня, ту до мангала в двора. В бутилките без етикети имаше нещо силно, остро — като евтин коняк, но Медея хареса напитката. Фьодор пиеше от голяма бакърена чашка и лицето му, възпалено от свежия загар, постепенно ставаше пурпурно и тежко.

После наминаха двама съученици на Георгий, поканиха и тях. Леночка, вярна на принципите си, раздигаше топлите гозби още щом изстинеха и с опънати ръце поднасяше нови.

Медея, която съвсем наскоро беше извършила голямото си пътешествие и през целия път яде само дребни сивкави сухари, се радваше от сърце на богатата трапеза, но и тя като Фьодор едва докосваше храната. Бяха Велики пости и Медея, свикнала от детските години на пост, не само доброволно и радостно го спазваше, но и дори някак добиваше сили през този период. Леночка напротив: тя от дете страдаше от това задължително постене и откакто отпътува за Средна Азия, и в черква престана да ходи, и постите изобщо не спазваше.

Медея прекрасно знаеше всичко това, но знаеше също какви пристъпи на безпричинна тъга обземаха Леночка от време на време и си ги обясняваше с Леночкиното откъсване от църквата.

Това също беше една от темите на кореспонденцията им. И двете бяха достатъчно образовани жени, та да разбират, че духовният живот по никакъв начин не се изчерпва с взаимоотношенията с църквата, но Медея възприемаше църковния живот като единствено възможен за себе си.

„За мен със скромния ми ум и самоволен характер — писа тя на Леночка много преди войната, когато малката гръцка църквица с игумен по-малкият брат на Харалампий — Дионисий, бе затворена и тя започна да ходи в руската — църковната дисциплина е нужна като лекарството на болния. Щастие е за мен, че мой водач във вероучението беше мама, смирен и изключително доброкачествен човек, който не познаваше съмненията, и никога в живота не ми се наложи да си блъскам безплодно главата в размисли по философски въпроси, които не е задължително да решава всеки човек. Традиционното християнско решение на въпросите на живота и смъртта, доброто и злото ме удовлетворява. Не кради, не убивай — и няма обстоятелства, които да превърнат злото в добро. А че заблудите стават всеобщи — това изобщо не ни засяга.“

Пред Леночка не стояха съблазните на убийството и кражбата. Тя имаше само домакински и домашни тегоби, които можеха да съсипят по-крехка жена, но за нея бяха не само по-силни, а и сладостни.

Разрастваше се семейството, къщата. Леночка с интерес поглеждаше Жорините съученички, чудеше се коя ли става за негова жена.

Така че бъдещите деца вече надзъртаха в живота й с обещанието да попълнят семейството, както го попълниха осиновеният Шурик и невидимата Муся. Тези приети у дома хора бяха същинската й религия и Медея прекрасно го разбираше.

Към полунощ хората се разотидоха, масата опустя, а Фьодор продължи да държи ръката си на Медеиното рамо.

— Кажи, сестро — заговори на гръцки, — харесва ли ти моят дом?

— Много, Фьодор, много — склони глава тя.

Леночка разтребваше. Отдавна беше отпратила Галя да си ляга. Медея искаше да й помогне, но Фьодор я спря:

— Стой си, тя ще се оправи сама. Какво ще кажеш за моя малкия? Позна ли нашата кръв?

Попита я на гръцки и същата тази тяхна обща кръв, смесена у момчето с нечия чужда, я удари в лицето, тя сведе лице още по-ниско:

— Познах я. И пръста…

— Всички я познаха, само тя, светата наивност, нищо не вижда — каза той неочаквано злобно и ядно.

Медея се надигна и за да прекрати разговора, каза на руски:

— Късно е, братко. Лека нощ. И на теб лека нощ, Леночка.

Дълго не можа да заспи, лежеше на коравия колосан чаршаф и пухкавите възглавници и съединяваше отдавнашни думи, мимолетни погледи, премълчавания, съедини всичко заедно и разбра, че тайната на Сандрочкиното последно дете не е било тайна за никого, освен нея, най-вероятно е знаела дори Леночка, но при цялата си словоохотливост я беше пощадила. Ала дали Леночка е била простодушна като нея, дали е знаела, че прибира у дома полубрат на децата си?

„Мъдрата Леночка, великата Леночка — помисли си Медея — не иска и да знае…“

Неочакваното откритие, което можеше още повече да сближи приятелките, ако го бяха обсъдили, не я оставяше да мигне.

Отвън просветля, запяха птици и Медея безшумно се застяга за черква. От дете обичаше много Цветница.

Стигна рано до черквата на „Хоспитална улица“, цял час преди началото на литургията, дори вратите бяха още затворени. Но пазарът вече шумеше и тя мина край сергиите с разсеян поглед.

Сред търговците почти нямаше жени — продаваха узбеци с дебели халати. Но купувачите пък бяха изключително жени, и то най-вече рускини. Ташкент поначало се беше сторил на Медея изцяло руски град, видя узбеци само на гарата в деня на пристигането и тук, на пазара. Живееше в руския център и така и не стигна до стария град с азиатския му облик, който й беше до болка познат от стария татарски Крим и особено от Бахчи сарай.

„Всичко се е претопило — помисли си тя. — Станало е огромна руска провинция.“

Направи кръгче из пазара и пак се върна при черквата. Вече беше отворено. Пред кутията за пожертвования се въртеше бабичка с бяла кърпа, прилична на дебела зайка, в кутията имаше чаша с няколко клонки сива върбичка.

— А, и тук расте — зарадва се Медея.

Взе две листчета и написа на едното „За упокой“, след което започна да вписва имената в привичния ред: отец Дионисий, отец Варфоломей, Харалампий, Антонида, Георгий, Магдалина… Другата, живата част от фамилията, записа на другото листче — „За здраве“…

На това място, докато изписваше с едри красиви букви близките имена, винаги изживяваше едно и също: сякаш плува по река, а пред нея в отворен триъгълник са братята и сестрите й, младите и малките им деца, зад нея пак като ветрило, но много по-дълго, чезнещо в лекото речно вълнение, са умрелите й родители, дедите — с една дума, всичките й предци, чиито имена знаеше и чиито имена се губеха в отминалото време. Никак не я затрудняваше да вмества у себе си всички тези купища хора, живи и мъртви, тя вписваше всяко име с внимание, извикваше в паметта си лицето, облика, вкуса, ако може тъй да се каже, на съответния човек…

Насред това спокойно занимание я завари Леночка. Тя докосна рамото й. Целунаха се. Леночка огледа наоколо: черковните хора й се видяха така жалки, старшите толкова уродливи.

Покрай сладкия мирис на тамяна ясно се усещаше вонята на стари износени дрехи, на стари болнави тела. Застаналата до тях старица смърдеше на котки.

„Нима и в Тифлис, в малката арменска черква в Солулаки, до която се изкачвахме по улица от стъпала, е същата мизерия и гадост? — помисли си Леночка. — Колко красиво и тържествено беше през детството, когато баба с лилава кадифена шапчица, завързана с копринени връзки под меката брадичка, мама, издокарана със светла рокля, и сестра ми Анаит стояха пред всички в черквата срещу единствената икона на варосаната стена — с Рипсиме и Гаяне^[4], и миришеше на восък, тамян, цветя…“

Чу се възглас: „Благословено царство…“ И неделната литургия започна.

Леночка гледаше Медея, която стоеше непоклатимо със затворени очи и сведена глава — тя владееше умението да стои дълго време, без да сменя позата и без да престъпва от крак на крак.

„Стои като скала насред морето“ — нежно си помисли Леночка и внезапно взе да лее сълзи за Медеината съдба, за горчивата й самота, за проклетата бездетност, престъпната лъжа и предателството… Но Медея не помисляше нищо подобно. Три треперливи бабешки гласчета пееха за евангелските блаженства. И нови сълзи се поляха от очите на Леночка, вече не за Медея, а за целия живот. Това беше остро изживяване, в което се сливаше удесеторено чувство за загубената родина, живата близост на загубените родители и на убития във войната син, и щастлив миг на цялостна загуба на мисълта за себе си, изпълване на сърцето не със собствени празни неща, а с Божии, светли, и преизпълненото сърце така я заболя, че тя си каза: „Господи, прибери ме като Сепфора, ето ме!“

Но нищо не се случи, тя не падна мъртва. Напротив, мигът на острото щастие премина и тя откри, че литургията вече наполовина е минала. Свещеникът неясно пришепваше думи, които тя знаеше наизуст от дете.

Изведнъж й стана скучно, тя усети краката си натежали и умора в душата. Искаше да си отиде, но й беше неудобно пред Медея.

Свещеникът излезе с чашата — „Със страх Божий и вяра дойдете“, но никой не дойде и той се прибра в ол тара.

Леночка едва дочака Медея да целуне кръста и излезе от храма. Те си честитиха празника и се целунаха тържествено и с лека студенина.

Нито дума, нито половин дума не сподели Медея за горчилката си и до края на живота си щяха да си пишат нежни писма, в които щеше да има сънища, спомени, случайни мисли, съобщения за раждане на нови деца и нови рецепти за сладка…

След три дни Медея си замина. Фьодор опита да склони сестра си да остане, но видя в очите й безмълвна непреклонност, та й купи самолетен билет и в сряда преди Великден я откара на летището.

Медея за първи път през живота си се качи на самолет, но това събитие я остави съвсем равнодушна. Просто бързаше да се прибере вкъщи. Леночка почувства нетърпението й и дори леко се обиди. Писмото на дъното на раницата вече никак не тревожеше Медея. Самолетът кацна в Москва, тя прекара осем часа на летище Внуково, докато чакаше полета за Симферопол. На Сандрочка не се обади. Изобщо.